Малкото момиче вървеше към дома си след училище.
В ръцете си тя носеше училищната си чанта, тетрадките ѝ стърчаха неравномерно, а на рамото ѝ висеше шал, който непрекъснато се плъзгаше надолу.
Дворът беше празен и тих.
Само при входа стоеше мъж.
Той беше висок, облечен в дълго черно палто.
Лицето му беше частично скрито от шал и вдигната яка, но дори това беше достатъчно, за да изглежда страшен.
Изглеждаше, че чака някого.
От време на време очите му обхождаха района, но винаги се връщаха към къщата.
Момичето се почувства неспокойно.
В ума ѝ се върнаха предупрежденията на баща ѝ.
Мъжът я забеляза.
Погледът му стана по-остър, по-подозрителен.
Той направи предпазлива крачка напред, сякаш проверяваше дали няма свидетели.
Но улицата беше пуста — нямаше коли, нямаше минувачи.
Сърцето ѝ заби силно, дланите ѝ се изпотиха.
Мъжът ускори крачка.
Тя се обърна — той вече беше близо.
Очите ѝ се стрелнаха отчаяно наоколо по стълбището.
И тогава тя направи нещо толкова неочаквано, че дори мъжът в черно застина от шок 😨😨.
Това бързо решение ѝ спаси живота.
Мисъл проблесна в ума ѝ: „Светлина! Шум!“
Тя включи всички лампи в стълбището и започна да блъска по най-близката врата с всички сили.
— Помощ! Помощ! — гласът ѝ се пречупи от паника.
Звукът отекна в цялата сграда.
Мъжът в черно се поколеба, изненадан от смелостта на детето.
В този момент една врата се отвори с трясък.
В прага застана силен мъж, а зад него се появи жена.
— Какво става тук? — попита той, гледайки ту момичето, ту непознатия.
Мъжът в черно трепна, очите му се разшириха, след което хукна в тъмнината на двора.
Момичето трепереше, стискайки училищната си чанта силно.
Но вътре в себе си почувства искра на гордост.
Тя си беше спомнила думите на баща си — и това ѝ беше спасило живота…
