Спускайки се в прохладната дълбина на мазето, Лидия запали керосинена лампа и трепкащата светлина откъсна от мрака познатите очертания.
Тя мислено преброяваше запасите, докосвайки с пръсти плетените кошници, проверявайки тяхната цялост и хладината на глинените делви.
Три бутилки хмелова настойка, внимателно увити в слама, бъчва с кисело зеле, от която се носеше онзи тръпчив, познат от детството аромат, каца с киснати ябълки и краставици.
В далечния ъгъл, поръсени със златист пясък, лежаха стегнати картофени клубени, а до тях, разливащ фин аромат, висеше венец от глави лук.
Мислено тя вече подготвяше менюто за утрешната празнична трапеза — непременно ѝ трябваше червено цвекло за винегрета, любимото ястие на съпруга ѝ.
Трябваше да навести съседката Таисия и да поиска от нея няколко рубинени кореноплода.
При мисълта за Владимир по устните ѝ просветна лека, едва забележима усмивка.
Утре.
Утре той трябваше да се върне.
Жив и невредим — както казваха в селото, сякаш самата съдба го бе опазила от оловните виелици на войната.
Тя имаше невероятен късмет.
И ето — щом той прекрачи прага на дома им, щеше да започне нова, сияеща глава от общия им живот, изпълнена с детски смях и светли надежди.
До онзи съдбовен миг, когато гръмна буря от запад, небесата ги пазеха от раждането на дете, щадейки крехкия живот от глад и студ — участ, която бе сполетяла съселяните им, търпящи теглила в влажните землянки, докато чужденците върлуваха по тяхната земя.
Колко невинни души отнесе онази люта зима…
Тя обичаше избраника си с цялата дълбочина на съществото си, макар че бракът им, сключен в далечната тридесет и осма година, първоначално беше съюз не на две сърца, а на два рода, скрепен по волята на старейшините.
Родителите ѝ намериха жених, той даде съгласие и младата, едва разцъфнала девойка, покорна на волята на семейството, тръгна към олтара.
Но в тишината на съвместните години, в ежедневните грижи и редките мигове на покой, в сърцето ѝ пламна и се разгори такова чувство към съпруга ѝ, че животът без него ѝ се струваше немислим — като дишане без въздух.
Три години вървяха ръка за ръка през живота, но люлката в дома им все стоеше празна и Владимир бе започнал с досада да говори, че се е оженил за „негодна“, сърдеше се и се затваряше в себе си.
Той — човек с буен и страстен нрав — едва беше навършил двадесет и три по време на сватбата им, а брат му, само с две години по-възрастен, вече имаше трима палави наследници.
Обожавайки племенниците си с цялата си душа, Владимир мечтаеше за свое потомство — поне трима сина и нежна дъщеричка.
Но настъпи съдбоносната четиридесет и първа…
Изпращайки съпруга си на фронта, Лидия се късаше от плач и най-острата болка идваше от осъзнаването, че остава сама в пустия дом, където нямаше дори дете, което да утеши майчиното ѝ сърце.
Но година по-късно тя в безмълвна молитва благодареше на небето, че е останала сама и не носи тежката отговорност за крехко същество.
Настанаха лихи времена.
През онази страшна, безмилостна зима тя загуби и двамата си родители, заподозрени в помощ на народните мъстители…
Самата Лидия по чудо избяга в гъсталака и се присъедини към партизаните.
А в края на четиридесет и втора, когато родното ѝ село беше освободено, отрядът продължи напред, а тя остана сред пепелта на своето щастие, за да чака завръщането на съпруга си.
И ето — най-сетне добрата вест почука на вратата ѝ: Владимир и брат му Генадий се връщаха у дома.
Решено бе празничните трапези да бъдат сложени в просторния двор на родителския дом, а Лидия се суетеше край печката, готвейки угощения, за да могат измъчените от пътя войници да се наситят и да отпуснат душа.
Тя отиде при Таисия, взе цвекло, дълго вари зеленчуците, изпълвайки дома с топлия дъх на земята, след което започна щателно почистване.
Вечерта, напълно изтощена, падна в леглото, а на сутринта стана още преди петлите, за да приготви любимата салата на съпруга си, замеси стегнато тесто за пирогите и започна да преглежда скромния си, вече поизносен гардероб, за да избере рокля, подходяща за такъв радостен ден.
Изборът ѝ падна върху светлосиня рокля на ситно бяло цвете, украсена със семпли връвчици.
Сплете косата си в стегната плитка, огледа удовлетворено чистата стая и седна до прозореца.
Влакът трябваше да пристигне на гарата след два часа и това означаваше, че братята ще бъдат в селото след около три.
Но изведнъж отвън се разнесоха радостни лайове и приветствени викове.
Изскочила от къщата, Лидия видя причината за всеобщото ликуване — мъжът ѝ и брат му бяха пристигнали с военен камион.
Слизайки от стъпалото, Владимир бавно се приближи до жена си и без да каже дума, я притисна в крепките си почтителни обятия.
Тя, заровила лице в грубата гимнастьорка, без глас плачеше, усещайки отново забравения аромат на кожа и махорка.
Час по-късно тя заедно със свекърва си подреждаше щедрата трапеза в родителския двор, от време на време пристъпвайки тайно към съпруга си и леко докосвайки ръката или рамото му, сякаш искаше да се увери, че това не е мираж, не е наваждение, а истинска, топла плът.
— Е, за завръщането, вие наши герои! — вдигна чашата си възрастната Таисия, избърсвайки сълза с ъгъла на кърпичката си.
— Не ме сподоби Господ да дочакам своя кръвен син, та поне на вашето щастие да се порадвам, да ми се стопли сърцето.
— Внучета имам, и за това благодаря.
— А вие не бавете, животът е тъй крехък — не знаеш откъде ще те връхлети бедата.
— Е, няма да протакаме това дело — весело се засмя Владимир, придърпвайки жена си към себе си.
— Нали, моя ненагледна?
— Тъй е.
— Знаеш ли колко деца още ще ти родя! — прошепна тя в ухото му, гледайки в уморените, но толкова родни очи.
1948 година.
— Три години!
— Три години вече потънаха в забвение след завръщането ми, и толкова живяхме и преди това, а наследници в нашия дом все няма.
— Слушай, а може би е вярно, че ти си с изъяна? — каза раздразнено мъжът, наблюдавайки я как пере парцалите в лохана.
— Влади, мило, каква ми е вината?
— И аз като теб жадувам детенце, но нещо не се получава…
— А брат ми вчера по случай петото си дете такава гулянка вдигна, а между нас има само две години разлика.
— Мило, а може би проблемът не е само в мен? — дръзна да предположи Лидия внимателно.
— Какво?
— Искаш да кажеш, че аз не съм способен като мъж?
— Как ти се обърна езикът да го кажеш?
— За себе си гарантирам — знам, че мога да продължа рода.
— А откъде знаеш, Влади, като свои деца нямаш?
Съпругът внезапно отмести поглед и се загледа в заледеното прозоречно стъкло.
В съзнанието на Лидия се зароди ужасно, непоносимо подозрение.
— Почакай…
— Ти…
— Имаш ли дете?
— Нямам никакво дете.
— Володя, погледни ме.
— Погледни ме в очите…
Но той не се обърна.
Жената се приближи и хвана рамото му.
— Коя е тя?
— Къде е детето?
— Няма го детето, не е оживяло при раждане.
— Медицинска сестра беше, от госпиталя.
— През четиридесет и трета бях на лечение, тя се грижеше за мен и така се сближихме.
— Лидке, не ме гледай така — жив мъж съм, дълго време без женска ласка.
— И всеки ден можеше да бъде последен…
— Обичаше ли я? — попита тя с чужд, празен глас.
— Какво?
— Не, разбира се.
— Като оздравях, веднага си тръгнах, а тя по-късно изпрати писмо, че чака дете, а после — че детето го няма.
— Как можа, Владик?
Докато те чаках тук, молех се за теб, а ти там…
Ти беше в прегръдките на друга!
— Всички сме грешни.
Да не мислиш, че ти, дето се скиташе из горите с партизаните, ми беше вярна?
— Не смей! — извика тя, а в гласа ѝ прозвучаха сълзи.
— Не прехвърляй вината от болната глава на здравата.
Аз те обичах и пазех себе си само за теб, а ти…
— А аз съм мъж и си имам нужди.
Лидия изхвърча от къщата и тресна вратата със сила.
Зад ъгъла се отпусна върху старата пейка и се разрида от нахлулата обида и горчивото разочарование.
Когато сълзите пресъхнаха и тя се върна в къщата, Владимир го нямаше.
Той се появи чак дълбоко през нощта и от него миришеше на евтина самогонка.
Седна срещу нея на масата, а тя го погледна вперито в очите и тихо каза:
— Готова съм да забравя всичко и да ти простя.
Каквото е било — било, трябва да живеем в настоящето, а не да ровим в миналото.
— А аз не съм имал намерение да се извинявам.
Ако нещо не ти харесва — можеш да вървиш накъдето ти гледат очите, — промърмори пияно Владимир.
Жената го гледаше, примигвайки бързо, едва сдържайки буцата, заседнала в гърлото ѝ.
След това се изправи и отиде в спалнята, легна на леглото, обърната с лице към стената, и тихо, детски жално, хлипа в възглавницата.
На сутринта, когато махмурлукът се вдигна, той поиска прошка от жена си, каяше се и казваше, че е наговорил глупости от препиване.
Тя му прости, защото любовта още живееше в сърцето ѝ, а някъде дълбоко в душата си тя го разбираше.
На следващия ден след помирението тя отиде във фермата, където работеше като доячка, но там я чакаше председателят.
— Лидия, тръгни с Глафира до Еленовка, нашите ветеринарни препарати ги били занесли там по грешка.
— А Степанич какво, не може ли той?
Та той е местният ветеринар.
— Зорка ражда, не може да се откъсне.
Ще идете с дядо Трофим с каруцата.
Айде, не говори много, а действай — едното краче тук, другото вече там.
Те с Глафира излязоха от фермата и изведнъж спътницата ѝ, лукаво намигайки, прошепна:
— Почакай малко, да скокна до вкъщи, нещо да взема.
Искам да мина при баба Евдокия.
— А тя коя е, някаква ти роднина?
— Ти какво? — Глафира се ококори.
Сякаш до днес си живяла в гората.
Това е бабата-вещица, знахарка.
Та аз искам да ми даде някакви билки, някой съвет.
Все още съм мома, един свободен мъж няма в селото.
А жените си говорят помежду си, че тя не само лекува болести, а и бъдещето вижда.
— И какво взема в уплата?
— Нищо особено — ще ѝ занеса подаръчета и е готово.
Тя пари не взема, това ѝ е като дар от чисто сърце.
— Тогава и мен почакай.
Не вярвам толкова, но щом хората казват… може и да е истина.
Лидия се втурна до дома си и донесе бурканче ягодово сладко, сварено със собствените ѝ ръце, а също и малка бутилка вишнева настойка.
— М-м-м, не ти ли е жал да дадеш такова сладко?
Такова лакомство никой не прави по-хубаво от теб — ягодка до ягодка, сироп прозрачен…
— Не ми е жал.
Володка така или иначе не обича сладко.
Хайде да побързаме, че дядо Трофим сигурно вече ни чака.
Те затичаха към стареца, който тъкмо завършваше да впряга възрастната си кобила.
— Хайде, гълъбчета, ще ви закарам бързо!
Те стигнаха до Еленовка, взеха лекарствата за фермата и на връщане Глафира се примоли:
— Дядо Трофим, спри пред къщата на баба Евдокия.
Нали знаеш къде живее?
— Знам как да не знам, покойната ми Оксана често ходеше при нея.
Какво те е подкарало към нея?
Да гадаеш за любим, или какво?
— За него точно.
— Че какво гадаене — ожени се за мен!
Аз съм още напълно… ох-ох-ох, — засмя се старецът.
— Какъв „ох-ох-ох“ си ти, дядо?
На колко години си вече?
Всеки миг можеш да се разпаднеш по пътя.
Честно, на колко си?
— А кой го знае…
Изгубих сметката след като Оксана почина…
Роден съм, помня, на десети януари хиляда осемстотин шестдесет и девета година…
— Дядо Трофим! — изсмя се Глафира.
Ти си вече на седемдесет и девет, какъв жених си ти?
— Е, така е, седемдесет и девет…
Но външно може да съм древен, а в душата си съм млад орел.
Тпррр!
Пристигнахме.
— Чакай ни тук, орле.
Глафира скочи от каруцата, помогна на Лидия да слезе и двете влязоха в двора на баба Евдокия.
Точно тогава оттам излизаше разплакана девойка.
Без да ѝ обръщат внимание, те почукаха и леко отвориха вратата.
— Бабо Евдокия, може ли да влезем? — извика Глафира.
— Как да не може, влизайте, милички.
Ще опитате ли чайче с душица?
— С голямо удоволствие, — отвърна Лидия, оглеждайки любопитно.
В къщата се носеше гъст, тръпчив аромат на сушени билки и полски цветя, а също и мирис на прясно изпечен хляб.
От глад стомахът ѝ се сви и предателски изкъркори.
— Сядайте, гълъбчета, подкрепете се от пътя, — зашумя около тях домакинята и ги настани на масата.
— Неудобно е.
Сигурно чакате някого, а ние ще ви изядем всичко.
— Аз сама живея, нямам никого.
А пирогите ги пека за гости — хората носят, кой брашно, кой сметана, да не се похабява доброто.
Лидия отчупи парченце пай с зеле и го запи с ароматен чай.
И Глафира не остана назад.
След като изпиха чая, тя извади подаръците, които бяха донесли, и каза:
— Казват, че имам или уроки, или проклятие.
Не мога да се омъжа.
Приятелките ми всички са по мъжете, деца гледат, а аз на двайсет и три все съм сама.
Искам семейство, истинско…
— Времето ти още не е дошло.
Почакай, всичко ще се нареди.
Само търпение трябва, — баба Евдокия я погледна внимателно в очите.
— Но не прави това, което си намислила.
Ох, лошо е това, няма да доведе до добро.
Чакай — щастието само ще те намери.
— А докога да чакам?
До побеляване ли? — избухна Глафира.
— Кажете ми някакво заклинание, молитва…
— Заклинанието е едно — чакай.
И ако ме послушаш, щастието ще дойде на прага ти.
Ако не — сама се оправяй и при мен не идвай, няма да те приема.
Лидия не разбираше напълно какво говори старицата.
Тя погледна недоволната си приятелка и, обръщайки се към домакинята, попита:
— Нямате ли някаква билчица за зачеване?
Не мога да забременея от мъжа си.
— Имам, как да нямам, почакай, сега ще донеса.
Тя даде на Лидия платнена торбичка с билкова смес, подробно ѝ обясни как да я запарва.
Когато тръгваха, старицата леко я хвана за лакътя.
— Ти върви, мила, — кимна тя на Глафира, — а на приятелката ти трябва нещо на ушенце да кажа.
Щом Глафира се отдалечи, баба Евдокия прошепна:
— Каквото и да стане, каквото и да се случи — бъди смирена.
Приеми всичко, не роптай срещу съдбата.
Ако стане непоносимо — ела при мен.
Добро момиче си, мила, мога да ти помогна.
Но помни — смирение, смирение и още веднъж смирение…
И деца ще родиш — три ще са ти, две бременности.
Когато седнаха обратно в каруцата, дядо Трофим се усмихна.
— Е, какво, Глаша, кой е твоят сгоденик?
Защо си се надула като мишка върху крупа?
Мене ли, значи, ми е напророчила бабата?
— Езикът ти е като метла, дядо.
Глупости са всичките тия работи, напразно отидох при нея.
Нищо смислено не каза…
— Ама аз не напразно ходих – даде ми билки, та да износя детенце — усмихна се Лидия.
— Хм…
Ще видим, ще видим…
Лидия, като се върна у дома, извади ароматните билки от вързопчето и ги запари, както беше наредено.
Бабка Евдокия ѝ беше заръчала да пие отварата сутрин и вечер.
След като изпи вечерната порция, тя стопли вода, изкъпа се в дървената каца и, облечена в чиста нощница, разпусна косите си и седна на края на леглото.
Владимир все го нямаше…
Не дочаквайки съпруга си, тя заспа.
Не знаеше в колко часа се е върнал, а на сутринта го намери да спи на твърдата пейка до стената.
— Къде се изгуби? — попита го тя с лек укор.
— Прости ми, Лидочка.
С мъжете вчера се застояхме, пийнахме повечко.
Колко е часът?
— За работа е време.
— Върви ти, аз така или иначе по-късно тръгвам, ще поспя още.
— Володя, казваш, че деца нямаме…
А откъде да се вземат, като или късно се прибираш, или си пиян…
— А каква полза, ако всяка вечер спя с теб?
— Полза ще има, мили.
Бабка Евдокия от Еленовка ми даде сбор от билки, казва, че помага.
— Я, я…
И ти вярваш на тия бабешки приказки?
— Ами какво друго ми остава?
В следващите шест месеца Лидия редовно ходеше при знахарката за свеж сбор, но надеждата с всеки ден се топеше като априлски сняг.
Тя почти не вярваше вече в чудодейната сила на билките, но забелязваше, че отварата ѝ дава бодрост, кожата ѝ стана по-чиста, а критичните дни минаваха без предишните мъки.
Поне заради това си струваше да продължи да ги пие.
Минало половин година.
Връщайки се пореден път от Еленовка, жената не намери мъжа си у дома, въпреки че беше в почивен ден.
Отиде до полето, където обикновено работеше, но и там Владимир го нямаше.
— Зиночка, не си ли виждала мъжа ми? — обърна се тя към една съселячка.
— Че нали му беше почивен ден, май.
— А аз знам къде е — приближи друга съседка, Катерина.
— Отиде при твоята дружка Глашка, тя го извикала да ѝ поправи стълбичката.
Лида, не ми е работа, но погледни го — прекалено често ходи напоследък при нея.
— Какво говориш? — пламна Лидия.
— На какво намекваш?
— На нищо не намеквам, казвам си право.
Аз съм съседка на твоята Глафира, и очи, и уши си имам на място.
— Тц, на теб — изсъска с досада Лидия и се запъти към дома на приятелката си.
Дворът беше пуст, тя не почука, свикнала е да влиза при Глафира без церемонии.
Щом прекрачи прага, видя картина, която не оставяше никакво съмнение — приятелката ѝ беше любовница на Владимир.
— Аха, така поправяте стълбичката — каза тихо тя, опирайки се на касата на вратата.
— Ах ти, змия подколодна!
От колко време текат тия… ремонтни дейности?
— Лида, прости — подскочи Глафира и се покри набързо с чаршаф.
— Мислех, че ще се върнеш по-късно.
— А ти защо мълчиш, любим мой мъжо?
— Какво да ти кажа?
Да се оправдавам — само ще се опозоря.
Всичко сама виждаш.
Лида, хайде да не правим сцени.
— И тогава какво предлагаш?
А?
Какво да правя аз?
Да забравя всичко, сякаш нищо не е било?
Дори да скъсаш с нея, аз пак ще помня.
— С мен да скъса не може… — тихо каза Глафира.
— В положение съм, три месеца вече.
— Е, какво ж, Владик, честито — сбъдна се голямата ти мечта.
Лидия изхвърча от дома на приятелката си и хукна, за да не види никой слабостта ѝ и да не чуе задавените ѝ ридания.
Владимир се прибра чак вечерта.
— Лида, прости.
Ти си добра, кротка, внимателна и водиш домакинството умело.
Но ми трябва дете, разбираш ли?
А ти не можеш да ми го дадеш.
— Разбирам… как да не разбера…
— Тогава ме пусни — каза тихо Владимир.
— Пусни ме, да се разведем, и ще се оженя за Глаша — нека детето ми се роди в законен брак.
— Тогава ти плати за развода.
И се махай оттук, иди при твоята Глафира.
— Но това е моят дом! — усмихна се той.
— Добре.
Тогава ще си тръгна аз.
Лидия събра скромните си вещи в вързоп.
Нямаше къде да иде.
До вечерта седя на брега на реката, изплаквайки мъката си.
Когато се стъмни, се приюти в стара землянка от четиридесет и втора година.
На следващата сутрин отиде при председателя и си взе няколко дни отпуск, след което се запъти към бабка Евдокия в Еленовка.
— Дошла си, значи…
Влизай, усещах, че ще се появиш.
— Да…
Като тръгвах вчера от вас, не можех и да си помисля, че ще се върна така скоро.
Бабо Евдокия, приемете ме за няколко дни да поживея при вас, щом си намеря подслон, веднага ще си тръгна.
— Какви ги говориш, мила, влизай.
Живей колкото искаш, поне ще разведриш самотните ми старчески вечери.
След малко, сипвайки ароматен чай от върбица и мащерка, бабка Евдокия попита:
— А защо нямаш свое жилище?
Родителите ти нищо ли не оставиха?
— Немците, като се изтегляха, изгориха дома им до основи.
Родителите ми вече не бяха живи тогава.
Брат ми и жена му живеят накрая на селото — там шест души спят по пейките, няма къде да се наместя.
— Оставай тук, живей колкото пожелаеш, ще се справим заедно.
Помниш ли за смирението?
— Помня.
Но ми е тежко.
— А ти търпи, гълъбице, търпи…
Разведоха ги след три месеца.
Лидия не каза на мъжа си при развода, че е забременяла тъкмо през последните им брачни нощи.
Тя не вярваше докрай, но прегледът при лекаря потвърди подозренията ѝ.
Изкушението да каже истината и да спре развода беше голямо, но тя не го направи.
Защо?
Щеше да остане при нея заради детето, а после какво?
Щеше да се разкъсва между два дома?
А Глафира ще му роди първородния…
Не искаше мъжът ѝ да живее на две места, а и не желаеше да поддържа видимост на брак без любов.
Нека бъде щастлив, макар и с друга.
По това време тя вече окончателно се беше преместила в Еленовка.
— Правилно си постъпила — утешаваше я бабка Евдокия, при която Лидия намери подслон.
— Без Владимир щастието ще го намериш, а с него — само беди…
Той всички ги завлича като тресавище…
— Правят го председател, а Глашка гледа всички отвисоко.
Голяма работа — председателша!
— Нека гледа.
А ти не обръщай внимание.
Дъщеричка ще се роди, с нея се занимавай.
— Дъщеричка? — усмихна се през сълзи Лидия.
— Дъщеричка, дъщеричка.
Аз това веднага го виждам.
Когато Лидия беше в шестия месец, Глафира роди син, наречен Захар.
Владимир носеше жена си на ръце, ликувайки по повод раждането на първородния.
Той не знаеше, че бившата му жена също носи неговото дете.
Лидия вече не се появяваше в родното си село, а ако някой от познатите идваше в Еленовка, тя се прибираше в друга стая.
— Лида, скоро ще умра — каза веднъж бабка Евдокия.
Чашата се изплъзна от ръцете на Лидия.
Тя вдигна очи към жената, която вече наричаше баба, и поклати укорително глава.
— Какви ги говорите?
Още сте силна, бодра, пъргава.
— Каквото е, го казвам.
Но ще успея да те науча на всичко, което аз знам.
Няколко месеца ходи с мен по поляните, събира билки, записваше рецепти в тетрадка — ти ще помагаш на хората вместо мен.
— Няма да мога…
— Ще можеш, още как ще можеш. Само винаги гледай този сбор, — тя извади заветното вързопче и показа изписания лист от тетрадка, — да бъде винаги при теб. Нашият директор на селското училище, Сергей Николаевич, идва за него на всеки три месеца. Та ти си го виждала — снажен мъж, но с горчива съдба…
— А какво му се е случило?
— Има дъщеря. С моите сборове поддържа здравето на бъбреците ѝ. Два месеца пие, месец почива.
— На колко е момиченцето?
— Пети годинка навърши.
— Нарекохте го нещастен, защото дъщеря му боледува? — попита Лидия.
— Не, не затова. След няколко години детето я чака пълно излекуване. Няма жена — починала е при раждането, и той сам гледа детето.
— Жалко за мъжа. — Въздиша Лидия.
Бабка Евдокия наистина предугаждаше смъртта си.
Две седмици преди раждането на Лидия тя легна и повече не стана. Една нощ старицата я повика при себе си.
— Лида, Лидочка, поседи с мен.
Жената седна на ръба на леглото. То изскърца и в нощната тишина звукът прозвуча зловещо.
— Дай ми ръката.
— Стисна Лидината длан в изсъхналата си ръка и бавно, отчетливо произнесе: — Помагай на хората, не таи зло към никого. Бъди смирена пред своята съдба — ето-ето щастието ще те чака, вече е на прага. Но не изоставяй занаята, на който те научих, а след време го предай и на дъщеря си. Свои деца не съм имала — ти ми стана като рождена внучка.
— Бабо…
— Не ме прекъсвай. В сандъка има дрехи — в тях ще ме погребеш, занеси ме при мъжа ми на гробището, до него искам да почивам. В кутийката има обеци и брошка, от царски времена са — носи ги. Дар са ти от мен, че направи последните ми дни по-светли.
Лидия заплака и допря чело до набръчканата ѝ ръка. А Евдокия издъхна тихо…
Цялото село изпрати Евдокия в последния ѝ път — хората говореха само добро за нея и помагаха на бременната „наследница“ с погребението и помена.
Скоро започнаха родовете.
Те минаха изненадващо лесно, подпомогнати и от билковите настойки, които Лидия пиеше.
Дъщеря си тя нарече Евдокия — в чест на жената, която ѝ бе станала истинско семейство в най-трудния час.
Минаваха дни — Лидия се грижеше за бебето.
Хора, които бяха чували, че бабка е обучила наемателката си на всички тайни, започнаха да идват при нея за сборове, а тя щедро ги споделяше, получавайки в отговор подаръци за себе си и новороденото.
Председателят на селсъвета взе Лидия на работа, където тя стана неговата дясна ръка и секретарка.
Жители от родното ѝ село понякога идваха, но тя не ги допускаше в дома си, за да не стигне вестта за дъщеря ѝ до Владимир.
За щастие, такива посетители бяха малцина.
Минаха два месеца, когато един ден тя видя как във двора влиза представителен мъж на около тридесет и пет.
Той почука на прозореца и тя излезе.
— Здравейте. Вие ли сте Лидия?
— Да, аз съм.
— Кажете, бабка Евдокия оставила ли е за мен сбор от билки? Аз съм директорът на местното училище, Сергей Николаевич.
— Оставила е, заповядайте.
Когато му подаде заветното вързопче, той благодари и с тъга в гласа каза:
— Какво ще правя сега? Няма я вече бабка Евдокия, а дъщеря ми се държи само благодарение на нейните смеси…
— Тя ме научи на всичко, не се тревожете. Рецептата за вашия сбор я знам наизуст.
— Истина ли? — той видимо се оживи.
— Аз вече се бях отчаял, мислех, че ще трябва да търся нова билкарка.
— Всичко ще бъде добре. И лечителските заклинания научих. Бабка Евдокия казваше, че след няколко години дъщеря ви напълно ще се излекува. Вярвайте — всичко ще се нареди.
— Сега съм спокоен.
Излизайки на прага, Сергей Николаевич огледа двора внимателно.
— В почивен ден ще дойда — ще оправим оградата и ще отсечем онзи изсъхнал ясен, че може да падне.
— Недейте, няма нужда да се безпокоите.
— Не отказвайте. Чувал съм, че живеете сама с бебето — мъжка помощ няма да е излишна. Не бъдете скромна.
Той се усмихна — и тази усмивка накара сърцето ѝ да забиe учестено.
Цяла вечер образът на Сергей Николаевич не излизаше от ума ѝ…
Той стана чест гост в дома ѝ. Лидия се радваше на посещенията на този сериозен и достоен мъж. Той я запозна с дъщеря си Машенка — и двете бързо се сближиха.
Един ден, когато малката Евдокия навърши една годинка, в селото пристигнаха няколко държавни автомобили.
Хора в строги униформи дойдоха да проверяват документацията — правеха тотална ревизия.
— Какво се случва? — учуди се Лидия, подавайки на ревизора дебела папка с ведомости.
— Миналата седмица вече имахме проверка.
— Ревизорът, който обикаляше района, е арестуван. В Красногвардейск са разкрити крупни злоупотреби. Местният председател добре се е облажил за сметка на държавата, а вашият ревизор Пьотър Илич си е затварял очите срещу известна сума…
— Но нашият Иван Сергеевич е честен човек. Той няма да вземе нито стотинка държавна, нито чужд стрък.
— Всички така казвате.
Целият ден в селсъвета цареше хаос — проверяваха хамбари, стопански постройки, разпитваха хора. Но проверяващите не откриха нищо нередно.
— Защо така нервничите, Лидия Михайловна? — попита един от служителите.
— Да не би да има нещо, което сме пропуснали? Ще си признаете ли сами, или да тръгваме в града да се разправяме?
— Няма нужда да ходим никъде… Просто… председателят в Красногвардейск е моят бивш съпруг.
— Е, добре че е бивш. Иначе щяхте с неговата сегашна жена да идете на едни и същи места — не много близки.
— Какво имате предвид?
— И жена му Глафира е арестувана.
Щом си тръгнаха, Лидия побягна към Сергей Николаевич.
— Може ли да ви помоля за помощ?
— Какво се е случило?
— Трябва да отида в Красногвардейск. Не питайте защо. Може ли да ме закарате?
— Добре — сви рамене той.
— Да тръгваме сега, скоро ще се стъмни.
Караха в мълчание, а в главата на Лидия звучаха думите на бабка Евдокия: „Той всички ги затяга, като в тресавище…“
Нима е предвидила това? Жената потръпна, представяйки си себе си на мястото на Глафира, и сърцето ѝ се сви от страх.
От каква беда я бе спасила съдбата. Но Владимир и Глафира имат син! Къде е сега малкият Захар?
Спрели пред дома на родителите на бившия ѝ мъж.
Тя влезе във двора. Сергей Николаевич я последва, без да обръща внимание на слабите ѝ възражения.
— Тихон Петрович, здравейте — поздрави тя бившия си свекър.
— Здравей, Лидочка.
Знаеш ли вече?
— Чух.
Нима е истина?
— Колкото и горчиво да е, да.
Не знам какво ще стане с него — най-вероятно ще го признаят за враг на народа, а ако е откраднал много, може и на най-висша мярка да го осъдят — мъжът, внезапно остарял и прегърбен, прикри очи с длан и тихо заплака.
— А Глафира?..
— Та нали тя работеше редом с него.
Ясно е, че и тя няма да се измъкне.
Казвах му, обяснявах му.
Но слушаше ли ме?
— А какво ще стане с малкия Захар?
— Ще остане при нас, Генадий с жена му ще помогнат, моят първороден…
Но от селото ще трябва всички да се махнем — хората гледат толкова накриво, че не ти се иска дори да излезеш от дома.
А ти как си, Лидушка?
— Добре съм…
Тихон Петрович, дръжте се, ако ви потрябва помощ — аз съм в Еленовка, тук всички ме познават.
— Да, чували сме за теб.
И детенце си имаш, нали?
— Имам.
— А кой е бащата? — присви очи Тихон Петрович.
— Аз самата го познавам слабо — сви рамене Лидия и се изчерви.
На нея винаги кръвта ѝ се качваше в лицето, когато казваше неистина.
— Странно е да чуя такова нещо от теб.
Не очаквах…
Добре, Лидушка, върви си с Бога.
Ти си добра душа, но не се тревожи за нас — ще се справим някак.
А на дъщеричката ти ѝ е по-спокойно, когато е от малко познат…
По-ясно ѝ е…
След като целуна бившия си свекър по бузата за довиждане, Лидия и Сергей Николаевич поеха обратно.
— Така и не им каза, че имат още една внучка?
— Не.
И ми се стори, че той и без това всичко разбра, но ще мълчи.
Дъщерята е записана на мое име, а Владимир най-вероятно ще бъде признат за враг на народа, така че сам прецени — струва ли си да се разгласява, че той има и дъщеря?
— Права си.
Но… Лида, едно дете все пак има нужда от баща — каза Сергей, без да откъсва поглед от пътя.
— Нужен е, не споря.
Но не такъв като Владимир.
— А аз?
Аз ставам ли за баща на твоята дъщеричка?
— Само ако аз ставам за майка на твоята дъщеря.
Те се засмяха едновременно.
Онази вечер Лидия заспа с тиха усмивка на лицето, а на следващия ден в селото вече се носеше вестта: Лидия-билкарката се е омъжила за директора на селското училище.
Събудила се сутринта след първата брачна нощ, Лидия се чувстваше истински щастлива.
Ето го — онова щастие на прага, за което говореше баба Евдокия…
А на Глафира трябва да се каже „благодаря“ — тя неволно бе поела върху себе си тежкия ѝ дял.
Епилог
Владимир беше осъден на най-висша мярка наказание, а Глафира — изпратена в лагер за петнадесет години.
Тихон Петрович с цялото си семейство напусна родните места, вземайки със себе си малкия си внук.
Скоро Генадий осинови племенника, за да не носи клеймото „син на враг на народа“.
А на Сергей и Лидия пет години по-късно се роди общ син.
Други деца нямали.
И Лидия знаеше, че няма и да имат, защото баба Евдокия ѝ бе предсказала два раждания и три деца.
Тогава тя мислеше, че ще роди близнаци, но сега разбра: двама беше родила — Евдокия и по-малкия син Виктор.
А третото дете беше дъщерята на Сергей — Мария, която, между другото, скоро напълно оздравя.
Лидия продължи да помага и да утешава хората, предавайки по-късно знанията си на дъщеря си Евдокия…
И в тишината на уютния дом, изпълнен със смеха на деца и аромата на сушени билки, тя често си припомняше думите на старицата за смирението.
И разбираше, че нейното смирение не е било слабост, а велика сила, която ѝ е позволила да не се пречупи, да приеме съдбата си и да впусне в живота си онова истинско, чисто щастие, което дойде не в бурна страст, а в тихия шепот на съдбата, в аромата на ливадни билки и в светлината на добрите, разбиращи очи на човек, който я бе намерил в самото сърце на нейните изпитания.
И този живот, спокоен и ясен като водите на горско езеро, се оказа онова възнаграждение за всички преживени трудности, онзи светъл лъч, който винаги намира път дори в най-непрогледната тъма.
