Малката Алиса по никакъв начин не можеше да разбере защо родителите ѝ не я обичат.
Бащата се дразнеше от нея, а майката сякаш механично изпълняваше задълженията си по грижата за детето — повече я интересуваше настроението на съпруга.
Бабата по бащина линия, Татяна Ивановна, обясняваше, че таткото работи много, а майката също се труди, за да не липсва нищо на Алисa.
И домашните грижи също.
Истината се разкри, когато Алиса случайно чу скарването на родителите си.
„Лида, пак супата е пресолена!“ — изръмжа бащата.
„Нищо не можеш да направиш като хората!“
„Ваня, какво говориш?! Аз опитах — всичко беше нормално“, оправдаваше се майката.
„При теб винаги е ‘нормално’! Даже и син не можа да родиш! Мъжете ми се смеят — бездарница!“
Едва ли някой се е смеел над него — той беше суров мъж, работеше като шофьор на камион и беше видял много, но в гласа му звучеше такава обида и злоба към жена му заради дъщерята, че на Алиса ѝ стана неловко.
Сега тя разбра защо родителите я изпращаха при баба ѝ, когато баща ѝ се връщаше от курс — той просто не можеше да гледа „не-син“.
На Алиса ѝ беше приятно при Татяна Ивановна.
Те заедно учеха уроците, готвеха, шиеха дрехи.
И въпреки това ѝ беше горчиво заради поведението на родителите.
А малко след онзи разговор Иван и Лидия изненадващо заявиха, че се преместват в големия град.
Казвали, че се застояли тук, искали промяна, може би и син щял да се появи на новото място.
Решението, разбира се, го взе бащата, а майката традиционно се съгласи.
Само че имаше един проблем — да вземат Алиса със себе си родителите не смятаха.
„Ще поживееш при баба си, а после ще те вземем“, промълви майката, свеждайки поглед.
„Аз и без това не искам да идвам с вас — при баба ми е по-добре“, гордо заяви Алиса, макар че сърцето ѝ се свиваше от обида.
Но нищо!
Тук остава с любимата баба, с верните приятели, с близките учители.
А родителите нека живеят както искат — тя повече няма да страда заради тях!
Алиса едва беше навършила 10 години, когато Иван и Лидия имаха дългоочакван син — брат ѝ Артьом.
Бащата тържествено съобщи за това на жена си и дъщеря си чрез видеовръзка.
Родителите нито веднъж през тези години не посетиха Алиса — майката се ограничаваше със сърдечни обаждания, а бащата „предавал поздрави“.
Понякога превеждаха на Татяна Ивановна малки суми, но като цяло внучката беше под нейните грижи.
А след още една година майката неочаквано заяви, че Алиса трябва да се премести при тях.
Заради това тя лично пристигна.
„Ето, слънчице“, чуруликаше тя.
„Сега ще живеем заедно. Най-накрая ще се запознаеш с братчето си. Ще се сприятелите.“
„Не искам да ходя никъде“, намръщи се Алиса.
„Добре ми е при баба.“
„Не капризничай, дъще! Вече си голяма, трябва да помагаш на мама.“
„Лида, спри се малко!“ — намеси се Татяна Ивановна.
„Ако си решила да направиш от Алиса безплатна бавачка — няма да го позволя!“
„Това е моята дъщеря, ние сами ще се разберем!“ — изсъска майката.
Но бабата не беше лесна за спиране.
„Ще вдигна опеката! Ще заявя, че сте изоставили детето! Ще ви лишат от родителски права — позор няма да можете да оберете!“
Те още поспориха.
За какво — Алиса вече не чу, баба ѝ набързо я изпрати до магазина.
Но майката повече не повдигна темата за преместването и след два дни си тръгна.
Следващите десет години родителите така и не се появиха.
Алиса завърши училище, после колеж и с помощта на стар приятел на баба ѝ — Сергей Петрович — започна работа като счетоводител в малка фирма.
Тя започна да се среща с шофьора Дима и двамата планираха сватба, но се наложи да я отложат — Татяна Ивановна почина.
Баща ѝ и майка ѝ пристигнаха на погребението заедно.
Артьом го оставили при позната — няма работа детето да присъства на такова тъжно събитие.
На Алиса ѝ беше все едно — тя много обичаше баба си, и загубата я порази.
Може би затова не веднага разбра какво говори баща ѝ на поминалната трапеза.
„Тааака… Квартерката е занемарена“, проточи той, оглеждайки се.
„Няма да дадат много за нея.“
„Ваня!“ — укорително го погледна майката.
„Не е моментът…“
„А какво? Трябва да решим въпросите сега. Ние трябва да си тръгваме — Артьом е сам там.“
„Сергей Петрович, можете ли да препоръчате брокер? Да се заеме с продажбата.“
„А какво мислиш да продаваш, Ваня?“ — уточни Сергей Петрович.
„Как какво? Този апартамент. На Артьом му трябва жилище. Разбира се, тези пари няма да стигнат за хубав апартамент в нашия град, но за първа вноска — да. А до 18-те на Артьом ще изплатим ипотеката.“
Разплаканата Алиса гледаше равнодушно през прозореца и не се намесваше.
„Какво, Ваня, искаш да изхвърлиш родната си дъщеря на улицата?“ — попита Сергей Петрович.
„Къде ще живее тя?“
„Тя вече е голямо момиче! Да се омъжи — мъжът ѝ ще я издържа!“
„М-да…“ — проточи приятелят на бабата.
„Таня явно е била права за теб. Но нищо няма да стане, Иван. Има завещание, направено по закон, и апартаментът вече принадлежи само на Алиса.“
Бащата замълча.
„Измамила е баба си, а?“ — злобно хвърли той към Алиса, която най-накрая вникна в разговора.
„Нищо! Ще видим — завещанието може да се оспори.“
„И това Таня е предвидила“, спокойно каза Сергей Петрович.
„И знай, Иван — Алиса няма да ти я дам.“
На бащата му стигна един ден, за да се консултира и да разбере — законът е на страната на дъщеря му.
Може, разбира се, да опита, но това са големи разходи, а резултатът не е гарантиран.
„Алиска, имаш ли съвест?“ — реши да опита по друг начин.
„Ти ще се омъжиш, мъжът ти ще те издържа, а на Артьом му трябва жилище — той е мъж. Откажи се от наследството!“
„Няма и да помисля“, отряза Алиса.
„Е, ако искаш — ще ти платим… Сто хиляди. За първа вноска стигат, ще вземете ипотека.“
„Не искам и не желая да говоря с теб!“
„Аз ще ти…!“
„Ако не ме оставиш — ще извикам полиция. И двамата ще ви изведат оттук.“
Алиса твърдо беше решила да изпълни волята на баба си, която се беше грижила за нея през целия си живот, а и тя самата не искаше да остане без жилище.
Баща ѝ не обичаше полицията — предпочиташе да не се занимава със закона.
Така те с майката и…
