„Сестра ти ми открадна.“
Няколко секунди линията беше изпълнена с гъста, тежка тишина, в която се чуваше само фоновият шум на чужд офис.
После се чу несигурният глас на Максим, изкривен от високоговорителя на телефона.
— Оля, възможно ли е да грешиш? За какво изобщо говориш?
Олга стоеше насред спалнята, залята от безразличното утринно слънце.
Погледът ѝ беше прикован към отворената кутия за бижута върху тоалетката.
Резбовано тъмно дърво — подарък от Максим за първата им годишнина.
Червеният кадифен интериор беше безпощадно празен в двете основни отделения.
Там, където още вчера сутринта лежаха тънка златна верижка с капковиден медальон и малки обеци тип „карамфил“, сега зееха две бледи, самотни вдлъбнатини.
Тя не грешеше.
Тези обеци почти не ги сваляше; вчера, за първи път от месец, ги беше прибрала в кутията, решавайки да сложи други.
Това беше почти ритуал и тя помнеше всяка подробност.
— Не греша — гласът ѝ беше равен и студен като метал.
В него нямаше паника — само сдържан, леден гняв.
— Златната ми верижка изчезна.
И обеците.
Тези, които майка ти ни подари за сватбата.
— Почакай, ами ако си ги сложила някъде другаде? Нали знаеш, машинално…
— Не, Максим — прекъсна го тя, без да му позволи да довърши този нелеп опит за оправдание.
Пръстите ѝ се свиха около телефона.
— Не съм ги местила.
И това не е всичко.
Помниш ли новия флакон Chanel, който ми донесе от командировка? И него го няма.
Едва вчера махнах фолиото.
И черешката на тортата — от портфейла ми в антрето са изчезнали пет хиляди.
Точно една банкнота.
Вчера в този дом имаше само един гост.
Твоята сестра.
Сега тя вървеше из апартамента и всяка нейна стъпка беше като удар с чук, забиващ пирони в ковчега на спокойния им живот.
Тя се приближи до антрето, отвори чантата си, извади портфейла.
Отвори го така, сякаш извършваше съдебномедицинска експертиза.
Да, точно така.
Дребни банкноти, банкови карти и празното отделение, където още снощи лежеше новата, хрупкава банкнота от пет хиляди рубли — същата, която беше изтеглила от банкомата за уикенда.
Тя си спомни как Лера, минавайки покрай шкафа, хвърли бегъл поглед към чантата ѝ.
Тогава това ѝ се стори обикновено любопитство.
Сега този поглед придоби зловещ, хищнически смисъл.
— Лера? Оля, хайде де, това е невъзможно.
Да, тя е лекомислена и може да изтърси нещо, без да мисли, но да краде… това вече е прекалено.
Сигурна ли си, че—
— Можеше, Максим.
И го направи — Олга не крещеше, но гласът ѝ се издигна до звънлива, режеща слуха височина.
Това беше непоносимо.
Той не ѝ вярваше.
Той се съмняваше в думите ѝ, опитвайки се да защити, да оправдае сестра си.
В тона му тя чуваше не желание да стигне до истината, а инстинктивен стремеж да замаже скандала, да се престори, че нищо не се е случило.
— Тя седеше тук, пиеше моя чай, усмихваше ми се в лицето и в същото време преценяваше какво може да отмъкне.
Знаеше, че няма да следя всяка нейна крачка в собствения си дом!
Тя спря до прозореца и погледна суетния живот на града долу.
Хората бързаха по своите дела, без да подозират, че в този конкретен апартамент се срутва цял един свят.
Въпросът не беше в парите.
Дори не в златото и парфюма.
Това беше нагло, цинично нахлуване в нейната територия, плесница в лицето на доверието ѝ.
А сега съпругът ѝ, най-близкият ѝ човек, на практика ставаше съучастник в тази плесница, отказвайки да повярва на очевидното.
— Сега ще ѝ се обадя, ще поговоря… — безпомощно промърмори той.
— Не ме интересува какво ще правиш — прекъсна го Олга.
В гласа ѝ отново се върна студът, изтласквайки краткия изблик на гняв.
Сега тя беше напълно спокойна, защото беше взела решение.
— Не ми трябват твоите разговори и нейните лъжливи оправдания.
Не ме интересува как ще го направиш.
Или ще изтръгнеш всичко от нея, или ще отидеш и ще купиш ново — до последната стотинка.
Но ако до момента, в който днес се прибереш, вещите ми не са на местата си, дори не се качвай в апартамента.
Обърни се и отивай да живееш при твоята крадла.
Изборът е твой.
Тя не изчака отговор.
Просто натисна бутона за край на разговора и бръмченето на чуждия офис прекъсна.
Апартаментът потъна в тишина.
Но това не беше тишината на празен дом.
Това беше тишината на опъната струна.
Олга остави телефона на перваза.
Тя нямаше да плаче или да чупи съдове.
Тя просто щеше да чака.
Да чака чия страна ще избере той.
Чия истина.
Нейната — или на сестра му.
