– Блато? – Марина бавно се обърна от печката, където се пържеха картофите за вечеря.
– Това блато двайсет години хранеше майка ти, докато тя обикаляше по лекари.
Забрави ли?
– Какво общо има майка ми? Не смей да я засягаш!
– Има общо, Витя, защото докато ти въртеше „големи работи“ в столицата, аз тук седях с парализираната ти майка.
Сменях ѝ памперсите, ако трябва да уточня.
Витя стоеше на вратата на техния двустаен хрушчовски апартамент, с нов костюм и куфар до краката.
Такъв красив Марина отдавна не го беше виждала – стегнат, загорял, ухаещ на скъп парфюм.
Не като преди, когато се прибираше от завода целият в машинно масло.
Тя си спомняше как се запознаха.
Танци в заводския клуб, той – млад шлосер, тя – от счетоводството.
Въртеше я под „Милион алени рози“, шепнеше ѝ глупости на ухо.
После – скромна сватба, трийсетина гости, салата „Оливие“ и „Съветско шампанско“.
Свекървата тогава плачеше от щастие, прегръщаше Марина: „Благодаря ти, дъще, че укроти моя Витенце.“
Укроти.
Двайсет и две години заедно.
Отгледаха дъщеря си – Ленка.
Сега учи в медицинския институт, на стипендия и на майчините допълнителни доходи.
Витя не беше давал пари последните три години – всичко влагаше в „бизнес“.
Какъв бизнес – Марина така и не разбра.
Ту искаше да отвори автосервиз, ту да се занимава с товарни превози.
Всичко пропадаше.
– Ти просто не разбираш — Витя нервно запали цигара направо в коридора.
– Серега ми предложи да се преместя в Москва.
Там има мрежа от автомивки, ще ме вземе за управител.
Ще ми наеме квартира за начало.
– Сам ли ще отидеш? – Марина избърса ръцете си в престилката.
Ръцете ѝ трепереха, но гласът ѝ беше равен.
– Не сам.
– Витя отмести поглед.
– С Алена.
Тя… тя ме разбира.
Вярва в мен.
Алена.
Марина знаеше за нея от около три месеца.
Беше видяла кореспонденцията в телефона, докато Витя беше под душа.
„Котенце“, „зайче“, „липсваш ми“.
Двайсет и осем години на „котенцето“.
Мениджър в автосалона, където Витя си избираше кола.
На кредит, между другото, който Марина все още изплащаше от учителската си заплата.
– А Ленка? – попита Марина.
– Твоята дъщеря.
След година защитава диплома.
– Ще порасне, ще разбере.
Не мога повече така да живея.
На четиридесет и пет съм, Марин.
Още съм млад, още мога да променя всичко.
Марина се приближи до прозореца.
В двора съседката Зинаида простираше прането.
Като видя Марина на прозореца, ѝ помаха.
Зинаида знаеше всичко.
И за Алена знаеше, и за това, че Витя последните шест месеца се прибираше само да пренощува.
Съжаляваше я по съседски, носеше ѝ пирожки: „Дръж се, Маринке.“
– Помниш ли – тихо каза Марина, – когато Ленка се разболя на пет години? Пневмония, лекарите вдигаха рамене.
Ти тогава не излизаше от работа, за да изкараш пари за лекарства.
А аз денонощно седях до леглото ѝ.
Тогава каза: „Ние сме семейство, Марин.
Всичко ще преодолеем.“
– Това беше отдавна.
– Само преди петнайсет години.
Или когато майка ти получи инсулт? Кой я разкарваше по болниците? Кой не спеше нощем, обръщаше я на всеки два часа, за да няма рани от залежаване? Аз, Витя.
А ти си намираше оправдания – работа, дела.
Какви дела? Ти още тогава гонеше бизнеса си.
Витя угаси фаса в перваза.
Марина се намръщи – нов перваз, миналия месец го сложиха.
Сама беше спестявала.
– Ти винаги всичко помниш — раздразнено хвърли той.
– Само негативното.
А хубавото?
А това, че те заведох на море?
– Преди десет години.
В Анапа.
За една седмица.
– Все ти е малко!
Марина се обърна към него.
В очите ѝ имаше сълзи, но не ги пускаше.
Няма да дочака.
– Знаеш ли какво, Витя? Махай се.
Махай се при твоята Алена.
Само че ще ти кажа нещо.
Майка ти я гледах до края.
Две години лежа при нас, две години я храних с лъжичка, миех я, давах ѝ лекарства.
А ти къде беше? На гурбет? На какъв, Витя?
Ти последните пет години никъде не работеше като хората.
Все мечтаеше да забогатееш.
– Опитвах се! Стараех се за семейството!
– За семейството? – Марина се усмихна криво.
– Ленка в последен курс работи като медицинска сестра на нощни смени, за да ѝ стигат парите за учебници.
Защото татко се вживя като бизнесмен.
Аз взех две щатни места в училище и още се занимавам с частни уроци.
За кого се стараеше?
Витя мълчеше, стискайки дръжката на куфара.
– И знаеш ли кое е най-смешното? – продължи Марина.
– Майка ти преди да умре ми каза: „Прости му, дъще.
Той е слаб.
Винаги е бил слаб.
Благодаря ти, че търпя.“
Тогава не разбрах.
А сега разбирам.
– Не смей! – избухна Витя.
– Не смей да казваш, че съм слаб! Аз просто се задушавам тук! В този апартамент, в този град, с теб! Ти ще ме вкараш в гроба със своята правилност!
– С моята правилност? – Марина изведнъж се засмя.
Сухо, зло.
– Аз последните години само мълчах.
Мълчах, когато се прибираше пиян.
Мълчах, когато изчезваха пари от скривалището – за поредния ти „проект“.
Мълчах, когато от теб миришеше на чужд парфюм.
Мислех – ще му мине, ще се осъзнае.
Нали сме семейство.
Тя се приближи до шкафа и извади папка.
Витя се напрегна.
– Какво е това?
– Документите за развода.
Преди месец ги подготвих.
Чаках само ти да се решиш.
Или аз.
Но ти пръв се реши – браво.
Подписвай.
Витя гледаше ошашавено документите.
– Ти… ти знаеше?
– Не съм глупава, Витя.
Просто ти давах шанс.
И на себе си давах – може би греша.
Не сгреших.
– Апартаментът… – започна той.
– Апартаментът е мой.
Беше записан на майка ми, по наследство ми остана.
Ти си регистриран тук, но права нямаш.
Можеш да опиташ през съда, само че има една подробност – последните три години официално никъде не си работил.
Ще плащаш ли издръжка за Ленка?
– Тя е пълнолетна…
– Студентка в редовно обучение.
До завършване на обучението се полага.
Член 85 от Семейния кодекс, ако трябва да уточня.
Витя грабна химикалката и с широк замах подписа документите.
Хвърли папката на шкафчето.
– Това ли е? Доволна ли си? Двайсет и две години – на вятъра?
Марина го погледна внимателно.
Побелели слепоочия, бръчки около очите.
Някога любим човек.
Някога роден.
А сега – чужд.
Съвсем чужд.
– Не на вятъра, Витя.
Имаме прекрасна дъщеря.
Умна, добра, трудолюбива.
Прилича на мен – тя се усмихна тъжно.
– И за тези години благодаря.
Имаше и хубави моменти.
Просто някъде си завил не накъдето трябва.
А може би винаги си бил такъв, просто аз не съм виждала.
Витя вдигна куфара.
Постоя на вратата.
– Ще съжаляваш още.
Ще останеш сама.
– Няма да остана.
Имам Ленка.
Работа.
Приятелки.
А знаеш ли какво? Най-после ще се запиша на танци.
Винаги съм мечтала да науча танго.
Ти се смееше – казваше, че на крави танго не им е дадено.
Ще проверим.
Витя тръшна вратата.
Марина постоя в тишината, после отиде в кухнята.
Картофите бяха загорели.
Хвърли тигана в мивката и отвори прозореца да се проветри.
Телефонът звънна.
Ленка.
– Мамо, как си? Зинаида Петровна се обади, каза, че татко си е тръгнал с куфар.
– Добре съм, дъще.
Ще вечеряш ли?
– Мамо… ти плачеш ли?
– Не – Марина наистина не плачеше.
– Режа лук.
Правя салата.
– Идвам веднага.
След смяната направо при теб.
– Не трябва, Лен.
Утре имаш изпит.
– Мамо, не глупи.
Вече пътувам.
И мамо… обичам те.
Ти си най-силната.
Марина затвори телефона.
Извади от хладилника бутилка вино – подарък за Деня на учителя, пазеше я за специален случай.
Наля половин чаша, вдигна я към прозореца, където залязващото слънце позлатяваше покривите.
– За новия живот – каза си сама.
Долу в двора хлопна вратата на такси.
Витя товареше куфара, а от колата му махаше млада руса жена.
Алена.
Марина я беше виждала няколко пъти до автосалона – нищо особено.
Просто млада.
Зинаида отдолу извика:
– Маринке! Нося ти пай! Със зеле, както обичаш!
Марина се усмихна.
За пръв път от месеци се усмихна искрено.
На масата останаха документите за развода, до тях – връзката ключове, които Витя беше оставил.
Тя взе ключовете и ги претегли в дланта си.
Утре ще смени ключалките.
И ще се запише на танци.
И може би – на фризьор, отдавна искаше да си направи каре.
А днес ще пие вино със Зинаида, ще яде пай и няма да мисли за това, което предстои.
Защото отпред е животът.
Нейният живот.
Без да се обръща към този, който я е предал.
Телефонът отново звънна.
Непознат номер.
– Марина Сергеева? Обаждаме се от деканата на медицинския институт.
Вашата дъщеря е издигната за именна стипендия.
Поздравления! Ленуля е нашата гордост!
Марина все пак заплака.
Но това бяха хубави сълзи.
