Грохотът на мощната вентилация в подземния паркинг на бизнес центъра заглушаваше стъпките.
Роман слезе на минус втория етаж, закопчавайки в движение кашмиреното си палто.
Във въздуха се носеше аромат на суров бетон, изгорели газове и изстиващ асфалт.
Преди двайсет минути той излезе от заседателната зала, оставяйки там своя съдружник Олег.
Разговорът беше такъв, че не би го пожелал и на враг.
Олег отдавна настояваше да продадат строителната си фирма на голям монополист, а Роман категорично отказваше.
Партньорът си тръгна с пламнало лице, тряскайки със сила стъклената врата.
Роман натисна бутона на ключодържателя.
Масивният черен джип приветливо премигна с фаровете в полумрака.
Мъжът вече протягаше ръка към студената хромирана дръжка, когато отстрани се чу тих, шушкащ звук.
Някой го дръпна за края на палтото.
Той се обърна рязко.
На една крачка от него стоеше момиченце на около осем години.
Беше с избеляло яке, явно от чуждо рамо, с ръкави, навити на три слоя, и сива шапка, плъзнала над веждите.
На носа ѝ криво стояха очила с невероятно дебели стъкла, а едната дръжка беше грубо омотана с изолирбанд.
В ръцете си детето притискаше изтъркана обща тетрадка.
— Чичко, натам не може — прерязали са ви спирачките, — прошепна малката гостенка на паркинга, плахо поглеждайки към бетонната колона.
— Какво? Ти как се озова тук? — Роман клекна, инстинктивно оглеждайки се.
— Аз там, зад тръбите седях. Там идва топло, от решетката, — момиченцето посочи с изцапан пръст най-тъмния ъгъл. — А към вашата голяма кола дойдоха двама. Единият се мушна отдолу с фенерче. Другият стоеше и казваше: „Прави по-бързо. Ще излезе на шосето, сам ще излети, а ние сме чисти.“
По гърба на Роман премина неприятна тръпка.
Той знаеше, че тази вечер се канеше да пътува извън града, по виещ се път през прохода.
За това знаеше само един човек — Олег.
Мъжът извади телефона.
— Стас, слез на минус втория. Спешно. И вземи момчетата с добри фенери.
След пет минути началникът на охраната, пъшкайки, изпълзя изпод предната броня на джипа.
По пръстите му лъщеше мазна течност.
— Техниката е повредена. Работили са ювелирно, Роман Сергеевич, — мрачно каза Станислав, бършейки ръцете си с парцал. — На паркинга почти няма локва, но стига да натиснеш педала два пъти — и всичко ще изтече за минута. На първото спускане щеше да стане пътен инцидент.
Роман погледна момиченцето.
То стоеше встрани и пристъпваше от крак на крак в изтъркани ботушки.
— Хайде, — Роман протегна ръка към нея. — Как се казваш, спасителке?
— Катя, — тихо отвърна тя и пъхна ледените си пръсти в широката му длан.
В светлото кафене на първия етаж миришеше на прясно смлени зърна и ванилов сироп.
Катя държеше с две ръце бухнала чаша с горещ шоколад.
Пиеше на малки глътки, оставяйки на горната си устна смешни мустаци от пяната, и бързо отчупваше от топлия кроасан, прикривайки трохите с длан.
— Защо ходиш сама по паркинга, Катя? Къде са мама и татко? — попита Роман, избутвайки напитката си настрани.
— Татко го няма. Съвсем. А мама Аня е сега в консервната фабрика, — момиченцето внимателно изтупа трохите в салфетката. — Работи на две смени, затваря буркани. Прибира се, когато аз вече спя. А аз след училище идвам насам с автобуса. Тук охранителите не се карат, топло е. Аз рисувам хора, на когото му хареса — дава монетки. Мама събира.
— За какво събира?
— За помощ от специалисти. Ако нищо не се направи, скоро съвсем няма да мога да виждам. Имам сериозна неизлечима болест, ако не се лекува.
Роман гледаше лицето ѝ.
В разреза на тесните очи, в упоритата линия на брадичката се отгатваха черти, които одраскаха нещо отдавна заровено вътре в него.
— Ще ми покажеш ли какво рисуваш?
Катя придърпа изтърканата тетрадка.
Роман започна да разлиства сивите листове.
Мрачни куриери, заспал на стол охранител, улична котка.
А на последния лист — скица на женско лице.
Уморени гънки в ъгълчетата на устните, кичур коса, измъкнал се от стегнат кок.
И този тежък, но упорит поглед изпод веждите.
Пръстите на Роман трепнаха.
Той се взря в неравните щрихи на молива.
От листа го гледаше неговата Аня.
Момичето, което беше изгубил преди девет години.
Преди девет години Роман не носеше кашмирени палта.
Работеше като сглобчик на мебели в малък цех в покрайнините на областния център.
От него винаги миришеше на дървени стърготини и лепило.
Аня учеше в последния курс на счетоводно-финансов техникум.
Можеха с часове да седят на парапета на старата крайбрежна алея, да ядат шамфъстъчен сладолед и да спорят какъв цвят ще са тапетите в бъдещия им апартамент.
Но на пътя им стоеше Лидия Марковна — бабата на Аня.
Строга жена, бивша служителка в градския изпълком.
В апартамента ѝ на първия етаж миришеше на цветя и домашен сапун.
— Какво си дошъл? — Лидия Марковна препречваше вратата, кръстосала сухите си ръце на гърдите. — Пак ли ще се навираш в дома с твоите стърготини? Внучката ми не седи нощем над учебниците, за да кърпи после чорапите на някакъв голтак. Ще си намери нормален човек с перспектива, а ти остави момичето на мира.
— Бабо, стига! — Аня изтичваше в коридора, хващаше Роман за ръка и го дърпаше към стълбището.
Те не обръщаха внимание на мърморенето на старата жена.
А после се случи онова октомврийско изпитание.
Решиха да съкратят пътя през стария висящ мост извън града.
Вятърът в онзи ден беше поривист и превиваше сухите клони на върбите край брега.
Когато Роман и Аня стигнаха до средата, се чу противно метално стържене.
Ръждивото закрепване на десния трос, което никой не беше проверявал с години, се спука.
Дъските рязко се изплъзнаха изпод краката под ъгъл.
Роман се опита да хване Аня за якето, пръстите му се плъзнаха по гладката материя, а в следващата секунда ледената вода на планинската река се затвори над главата му.
Течението беше яростно.
Мъжът беше силно удрян в камъните, а после получи тежки наранявания, когато го притисна към бетонната опора на старата переправа.
Събуди се в стая на районната хирургия.
Миришеше на хлор и преварена овесена каша.
Медицинска сестра му слагаше система.
Щом Роман успя да се изправи на крака, игнорирайки дивата болка в ребрата, той отиде до дома на Аня.
Вратата отвори Лидия Марковна.
Беше с черна кърпа на главата.
— Къде е Аня? В коя болница е? — дрезгаво изрече Роман, държейки се за касата. Беше му ужасно зле, но стоеше.
Старицата го погледна с празен, немигащ поглед.
— Няма я вече Аня. Отиде си от този свят, реката я взе. Заради теб, хлапако. Ти я завлече на онзи мост. Махай се. И да не съм те видяла повече тук.
Роман напусна града още същата вечер.
Хващаше се за каквато и да е работа по строежите в столицата, спеше по четири часа на денонощие, организира си бригада, после откри фирма.
Зарина се с работа, само и само да не остава в тишината със своите мисли.
Той не можеше да знае, че старата жена го беше излъгала, гледайки го право в очите.
Аня беше оцеляла.
Рибари я извадили два километра по течението.
Лежала в съседно селище, в мъничък амбулаторен пункт.
Лидия Марковна отишла там с автобуса и, седнала на края на скърцащото легло, казала на внучката: „Рома вече го няма. Отиде си, намерили само якето му при бента.“
Старицата искрено вярваше, че тази измама е единственият начин завинаги да отдалечи внучката от „безперспективния“ момък.
Когато Аня излязла, разбрала, че чака дете.
Лидия Марковна не могла да приеме такава новина.
Сърцето ѝ започнало да сдава, и след три месеца я нямало.
Аня продала бабиния двустаен апартамент и заминала в съседен регион, по-далеч от реката и тежките спомени.
Наела стая и започнала да търси варианти да си купи свой ъгъл.
В местния храм тя заговорила приветлива жена — Жана.
Тя изслушала историята на Аня, поохкала, почерпила я с чай от термос и предложила отличен вариант: хубава стая в общежитие, продава се спешно, дават я за стотинки.
Жана се наела да помогне с оформянето.
Аня, изтощена от бременността и самотата, ѝ дала всичките пари направо в колата до службата, без дори да поиска разписка.
Жана излязла „да заеме ред“ и повече не се върнала.
Полицията само разперила ръце — факт на предаване на пари няма.
С новородената Катя на ръце Аня се оказала на улицата.
Ималa късмет да срещне възрастен пазач от завод, който ги пуснал в стара барака в покрайнините на промишлената зона.
Къщата беше накриво, по ъглите цъфтеше мухъл, нощем дращеха мишки, но там имаше печка.
А после при Катя открили сериозни увреждания на зрителните органи.
Роман седеше в кафенето и гледаше рисунъка с молив.
Краят на листа леко трепереше в ръцете му.
— Катя… — преглътна буца в гърлото. — А къде живеете? Далеч ли е оттук?
— С автобуса — час, а после пеша от спирката, покрай тръбите, — момиченцето започна да събира трохите от масата в длан.
— Ще отидем с моята кола. Веднага.
Докато пътуваха, Роман звънеше на хората от сигурността.
Стас действаше точно: Олега го хванали на изхода на града заедно с двама изпълнители.
Записите от камерите на паркинга и показанията на наетите от него хора били предостатъчни за арест.
На следващата сутрин беше влажно.
Аня стоеше в двора на бараката.
Вятърът дърпаше мокрото пране от въжетата.
Жената изплакваше калъфка в поцинкован леген.
Пръстите ѝ бяха зачервени от ледената вода от кладенеца.
Тя се завиваше със стара сива жилетка, опитвайки се да се стопли.
Тишината на безлюдната улица беше нарушена от тежкото бучене на мотори.
Аня вдигна глава, отметвайки от челото мокър кичур.
До гнилата им ограда спря огромен черен джип, а след него — още две леки коли от охраната.
Вратата на джипа се отвори.
На земята, обрасла с бурени, стъпи висок мъж.
Той направи няколко крачки и замръзна до портата.
Аня разтвори пръсти.
Мократа калъфка падна с тежък плясък право в калта.
Тя спря да диша.
— Аня… — гласът на Роман се пречупи.
— Рома? — тя направи несигурна крачка, спъвайки се в ръба на легена. — Но… как? Баба каза… че реката те е взела…
— На мен ми каза същото.
Той дръпна портата към себе си, приближи се плътно и просто я сграбчи в прегръдка.
Притисна я толкова силно, смачквайки грубата плетка на жилетката ѝ, сякаш можеше да изчезне.
Аня притисна студения си нос в шията му, вдишвайки забравената миризма, смесена с аромата на скъп одеколон.
На изкривеното стълбище изтича Катя.
Тя оправи очилата си, омотани с изолирбанд, и изумено се взря във вчерашния чичко.
Роман се отдръпна от Аня, приближи се до стълбището и клекна пред момиченцето.
Той внимателно ѝ свали тежките очила.
— Иди си събери нещата. Вече няма да останете тук.
След седмица адвокатите на Роман открили същата Жана в съседна област.
Няколко сухи разговора с яки момчета от службата за сигурност правят чудеса — измамницата върнала цялата сума в брой до последната банкнота, внезапно „спомняйки си“ за дълга.
На Катя направили всички необходими лечебни процедури в добра столична клиника.
В деня, когато специалистите приключили курса на възстановяване, момиченцето за първи път погледнало света без дебелите изкривяващи лещи.
Тя се обърнала към Роман, който стоял на вратата на стаята, и плахо се усмихнала.
След половин година Роман, Аня и Катя дошли на старото гробище на пристанищното градче.
Стояли до оградката на Лидия Марковна.
Аня сложила върху пожълтялата трева букет карамфили.
Тя не таяла злоба към баба си.
Заръмя ситен, кос дъжд, отмивайки праха от надгробния камък.
Роман свали якето си, наметна го на раменете на Аня и хвана Катя за ръка.
Те се обърнаха и тръгнаха към изхода, оставяйки зад себе си най-тежкото изпитание в живота си.
