„Първо храниш родата като в ресторант — а сега да се изнеса и от собственото си жилище, за да се шляят из столицата на меден месец!“
— Какво значи „изнасяме се“? От нашия апартамент?
— И какво толкова? Младите ще си прекарат чудесно, спокойно и както са искали — само двамата.
Ти трябва да се съгласиш!
Спонсорирано съдържание
Тези жени бяха мечтата на милиони — вижте ги сега!
Пугачова не дойде на погребението, но направи друго.
Дори не подозирате защо преди всички имаха това цвете!
Преди 20 години изглеждаше съвсем различно — феновете сравняват снимки.
Някога беше поразителна красавица — вижте я днес!
Двойният живот на звездите: какви се оказаха в действителност.
— На кого? На твоите роднини? На никого и нищо не съм длъжна! — Тая скръсти ръце на гърдите си.
Ситуацията я забавляваше все повече и ѝ беше интересно докъде може да стигне съжителят ѝ.
— На нас, Тая.
Длъжна си на нас, на нашето семейство.
Какво общо имат моите роднини?
Защо ги намесваш?
— Аз ли ги намесвам?
Чуваш ли изобщо какво говориш?
Твоята рода е у нас постоянно!
Последния път изядоха всичката храна!
А аз, между другото, бях купила за цяла седмица!
Едва го домъкнах до вкъщи.
А ти какво направи?
— Нищо не направих.
— Точно това — ни-що!
Тая и Толя се запознаха преди три години — наемаха стаи в един и същи апартамент.
Толя се стори на момичето много умен и пресметлив.
Пестеше от всичко, говореше за големи планове.
Скоро Тая се премести при него в стаята.
И заедно започнаха да спестяват за собствен апартамент.
След три години се събра нужната сума.
Избираха дълго — критериите бяха много.
Избраха, записаха го по равно, и още една година правеха ремонт — чак тогава се нанесоха.
И започна съвсем друг живот.
— Тая, поканих родата, искам да им покажа нашия апартамент.
Никога не вярваха, че ще имам свой — и то в Москва.
— Значи искаш да се похвалиш? — усмихна се Тая; тя нямаше на кого да показва.
— Разбира се.
Нямам нищо против.
— Тогава ще се обадя и ще поканя всички! — Толя се усмихна широко, целуна съжителката си и излезе да звъни.
Тая се подготвяше за гостите, подреди голяма трапеза в хола и с нетърпение чакаше роднините.
За нея това запознанство беше много вълнуващо.
За огромна изненада на Тая дойдоха ужасно много хора: и родители, и лели, и чичовци, и племенници, и сестри, и братя.
— Защо не ми каза колко роднини имаш? — учуди се младата жена.
— Казваше, че са само родителите и братята и сестрите.
А дойдоха към петнайсет души.
— Мама се постара, — щастливо се усмихваше Толя.
— Приятно ѝ е, че синът е постигнал нещо и се е закрепил в Москва.
Тая не спореше.
Цяла вечер тя правеше само едно — обслужваше родата му.
На някого салатка, на някого да долее сок…
И се изненада, когато Толя ѝ прошепна, че роднините ще останат.
— Няма къде да ги сложим, — прошепна тя.
— Ще им постелим на пода.
Не мога да ги изгоня вечерно време!
Ти не разбираш, — Толя обидено скръсти ръце на гърдите си.
— Добре, — тежко въздъхна младата жена.
И се зае да подготвя места за спане на всичката многобройна рода.
Каква беше изненадата ѝ, че докато постилаше на пода, прибираше мръсните съдове и подреждаше, в тяхната спалня вече се бяха настанили родителите на Толя.
— А ние къде ще спим? — Тая се изнерви и спря Толя до тоалетната.
— По-тихо, ще спим всички в стаята.
Какво толкова?
Жал ти е ли?
Те са възрастни хора, трябва им комфортен сън.
Тая преглътна обидата и легна на пода.
Спала зле: пречеше ѝ чуждото хъркане, нечии шепнати разговори и изобщо много, много неща.
В онази нощ тя реши, че това е първото и последно идване на роднините.
Сутринта също беше напрегната.
Всички искаха закуска, но Тая се спаси: обадиха ѝ се и я повикаха на работа.
Прибра се у дома чак вечерта: родата вече я нямаше, останали бяха само купчина съдове и безпорядък.
— Толя, не ми хареса, — честно призна съжителката.
— Първо, възприемаха ме като домашна прислужница.
Второ, толкова много гости за една вечер — тежко е.
И трето, понеже не очаквахме толкова хора, похарчихме много пари.
Колко пъти вчера поръчвахме доставка?
А днес?
— Тая, мила, какво толкова?
Поне родата си тръгна възхитена от моето благосъстояние.
— От твоето? — попита жената, за всеки случай.
— От моето.
А чие друго?
За тях такива заплати като нашите са като космос!
В нашия град средната заплата е двайсет хиляди.
А ние само за доставки похарчихме толкова за два дни.
— Нищо, че доставките ти бяха платени с моята карта?
— Каква е разликата!
— Разликата е, че до края на месеца не ми остана нито стотинка!
Ще преведа тази сума от спестовната сметка.
Или ти ще ми я преведеш.
— Не-не.
На картата ми останаха пет — ще преживеем.
— Как?
Това стига само за транспорт.
— Ще си спомним младостта, не беше толкова отдавна, — усмихна се мъжът.
И не се замисли, че Тая не иска да си спомня тежкия период.
Да, Толя умееше да смята пари, но трябваше да се пести почти от всичко: от храна до транспорт.
И ако успееха да минат в метрото гратис, това само се насърчаваше.
Както се казва: стотинка рубла пази.
Тая не спореше; правеше, както каза съжителят.
— Той е прав, — помисли си тя.
— Нищо, ще ядем бързи спагети, но по-бързо ще съберем за кола.
Мина месец.
Всичко постепенно се върна в обичайния си ритъм: отделиха пари, оставиха за продукти, всичко пресметнаха.
Тая се радваше, че може да купи продукти за две седмици и да сготви нещо вкусно.
Взе си почивен ден, отиде до хипермаркет, дори си позволи да похарчи повече, а обратно се върна с такси, за да не мъкне тежките торби.
Тъкмо подреди покупките в хладилника и шкафовете, когато се звънна на вратата.
— Да не би да е Толя?
Не успях да направя изненада, — помисли си тя и отвори.
Каква беше изненадата ѝ, когато на прага видя родителите на Толя.
— Здравейте, защо не предупредихте?
— Здрасти-здрасти, защо пък да те предупреждаваме?
Коя си ти за нас?
Къде е Толя? — нагло заяви майката на Анатолий.
Тая първо се опита да си спомни как се казва, но след такава наглост се отказа.
— Живея с вашия син, — напомни Тая.
— Живей си, кой ти пречи?
Къде е синът ни?
— На работа.
Можете да го изчакате навън.
— Чуваш ли какво ни предлага?
Обади се на Толя, — нареди майката.
Не е ясно с какво щеше да завърши конфликтът, ако Толя не беше дошъл много бързо.
— Какво си устроила тук?
Заради поведението ти трябваше да викна такси!
Хиляда платих, между другото!
— Аз ли съм устроила?
Може ли да обясниш на родителите си, че не съм прислужница, а твоя бъдеща жена?
И изобщо, кога най-накрая ще отидем в гражданското?
Апартамент има — можем да създадем семейство, — не отстъпваше жената.
Толя малко омекна, прегърна Тая.
— Точно сега ще им го кажа, хайде.
Тая и Толя влязоха в кухнята, където седяха родителите му.
— Мамо, татко, това е Тая, моята бъдеща жена.
И моля занапред да се отнасяте към нея с уважение.
Тя също няма повече да ви говори грубо.
Конфликтът беше изчерпан и на кухненската маса вече седяха четиримата.
— Дойдохме на гости, домъчня ни.
И искаме да разгледаме Москва.
Нямате нищо против да останем при вас?
Тая кимна — нямаше как да откаже на родителите на съжителя.
Останаха за месец, през който Тая и Толя похарчиха по-голямата част от спестяванията си.
— Ти каза, че тези пари не ги пипаме, — настояваше жената, когато Толя поиска да преведе от спестовната сметка.
— Не мога да откажа на родителите си!
Помисли си как ще изглежда.
Ще се върнат на село и какво ще разкажат?
Че синът е стиснат, печели добре, а на родителите не може да даде и стотинка?
Не, няма да стане.
Ще дойдат и ще разказват колко сме щедри и успешни!
— Само това ли те вълнува?
— В момента — да.
— Поне си честен, — отвърна Тая и преведе нужната сума.
Когато родителите си тръгнаха, Тая си отдъхна, поуспокои се и пак се опита да влезе в обичайния ритъм, макар че вече трябваше да пестят.
— Трябва да върнем обратно същата сума по сметката, — казваше мъжът.
— Как така?
Откъде сега ще вземем толкова пари?
Не смятам да влагам цялата си заплата, трябва ми за да живея.
— Ще преживеем, не е за първи път.
По-важно е да се попълни влогът, — не се отказваше Толя.
— Това бяха твоите родители, ти го попълвай, — не издържа Тая.
Тогава няколко дни не си говореха.
Докато пак не дойдоха на гости роднините.
В този ден Тая беше напазарувала и излязла по задачи.
Върна се — у дома роднините на мъжа дояждат седмичния запас от храна.
Толя пак успя да успокои Тая.
Обеща, че е за последен път.
И половин година никой не идваше, на което жената много се радваше.
Но се радваше рано.
Върна се от работа — мъжът сам беше приготвил вечеря, прибрал се беше по-рано, беше подредил и дори беше напълнил хладилника с продукти.
— Какъв празник? — Тая все чакаше предложение: искаше да стане законна съпруга, а не просто съжителка.
— Тая, отдавна исках да поговоря с теб.
Общо взето, брат ми се жени — днес е сватбата му.
— А ние защо не сме на сватбата?
— Не е важно, отказах.
Не в това е въпросът.
От нас всички чакат подарък, разбираш ли?
— Да предположим, колко?
— Трийсет.
— Трийсет хиляди?
Ти в ума ли си?
От кога се правят такива подаръци на сватби?
— Не, не ме разбра правилно.
Трийсет дни.
— Трийсет дни какво?
— Така стоят нещата: брат ми отказа парите.
Разбира, че на нас са ни по-нужни.
Но иска той и жена му да поживеят в Москва трийсет дни.
Тип меден месец.
— Добре, а ние какво общо имаме?
— Аз вече всичко договорих с тях: купих продукти, ще им стигнат за месец, а за нас наех стая.
Изнасяме се днес.
— Какво значи „изнасяме се“? От нашия апартамент?
— И какво толкова? Младите ще си прекарат чудесно, спокойно и както са искали — само двамата.
Ти трябва да се съгласиш!
— На кого? На твоите роднини? На никого и нищо не съм длъжна! — Тая скръсти ръце на гърдите си.
Ситуацията я забавляваше все повече и ѝ беше интересно докъде може да стигне съжителят ѝ.
— На нас, Тая.
Длъжна си на нас, на нашето семейство.
Какво общо имат моите роднини?
Защо ги намесваш?
— Аз ли ги намесвам?
Чуваш ли изобщо какво говориш?
Твоята рода е у нас постоянно!
Последния път изядоха всичката храна!
А аз, между другото, бях купила за цяла седмица!
Едва го домъкнах до вкъщи.
А ти какво направи?
— Нищо не направих.
— Точно това — ни-що!
И сега ти спокойно им даваш да ползват нашия апартамент, като ме караш да се изнеса в някаква стая за месец.
Не за това съм се трепала и съм спестявала всяка стотинка.
— Какво ми предлагаш?
Да откажа?
Какво тогава ще кажат роднините за мен?
— Ох, стига.
Изобщо не ме интересува какво ще кажат за теб.
Никъде няма да отида!
— Те всеки момент трябва да дойдат, — каза Толя с жален тон.
— Моята половина от апартамента е моя и аз оставам.
Ти имаш право да разполагаш с твоята половина.
И ако ще имам съседи под формата на твоите роднини, ще го преживея.
— А аз?
— Не ме интересува.
Тая остана вкъщи, колкото и Толя да я убеждаваше.
Тя посрещна родата на съжителя, които не дойдоха двама — бяха много повече.
И им каза, че апартаментът не е изцяло на Толя.
Написа условията за пребиваване и се скри в стаята си.
Естествено, на тях не им хареса такова отношение.
След няколко дни си тръгнаха, изказвайки претенциите си на Толя.
Тая си направи изводите, раздели се с Толя и пусна за продажба своя дял от апартамента.
А Толя…
Той отново се премести в наета стая, за да събира пари за апартамент и да радва роднините.
