Онази вечер в кухнята миришеше на загоряла запръжка и на успокоително — любимият аромат на Тамара Петровна, когато се готвеше да учи другите на живот.
Виталик седеше на масата и нервно търкаляше хлебна троха по мушамата.
Свекървата стоеше до прозореца, с изправен гръб така, сякаш беше глътнала прът.
— Оля, седни, — каза мъжът ми, без да вдигне очи.
— Трябва да преразгледаме финансовата конституция на нашето семейство.
Спрях водата, избърсах си ръцете в престилката и седнах срещу него.
Думата „конституция“ очевидно не беше от речника на Виталик.
Той обикновено казваше „пари“ или „кинти“.
Това говореше Тамара Петровна.
— И какво не е наред с нашата конституция? — попитах, гледайки свекървата.
— Синът работи до изнемога, — включи се Тамара Петровна, без да се обръща.
— А парите вкъщи не се увеличават.
— Ние тук сметнахме… Оля, харчиш прекалено много за глупости.
— За какви? — гласът ми беше равен, макар че в слепоочията започна да тупти.
— Тези маникюри, кафе за из път, — Виталик най-сетне вдигна очи и в тях се люлееше обидата на петгодишно дете.
— Аз блъскам, получавам осемдесет хиляди.
— Ти — шейсет.
— А живеем като бедняци.
— В общи линии така.
— Реших.
— Минаваме на разделен бюджет.
— Европейски модел.
Той ми побутна лист от тетрадка.
— Квартира и режийни — наполовина.
— Храна — всеки за себе си.
— Химия, интернет — наполовина.
— Останалото — лични пари.
— „Синко, въведи разделен бюджет, жена ти те изяжда“, — цитирах фразата, която случайно чух преди седмица, когато се върнах от работа по-рано.
— Това е ваша идея, нали, Тамара Петровна?
Свекървата стисна устни.
— Това е идея на здравия разум.
— Стига сте дърпали жилите на мъжа.
— Нека всеки живее с това, което е изкарал.
Погледнах мъжа си.
Той сияеше.
Вече мислено харчеше своите „освободени“ милиони за нови гуми и игрови конзоли.
Той искрено вярваше, че аз съм черна дупка, в която излита богатството му.
— Добре, — казах.
Виталик премигна.
Той очакваше истерия.
— Какво значи „добре“?
— Съгласна съм.
— От утре.
— Делим хладилника: горният рафт е мой, долният — твой.
— Прахът за пране си е мой, купи си твой пакет.
— Шампоан, паста за зъби — също.
— Ето така, — Тамара Петровна се усмихна победоносно.
— Най-накрая момчето ще има пари.
Първите три дни Виталик ходеше като паун.
Донасяше вкъщи пакет от най-евтините кренвирши, блок тютюн и опаковка бира.
— Учи се да пестиш, мамо, — хвърли ми той, натъпквайки кренвиршите на своя рафт.
Аз замълчах.
На моя рафт подредих кутии с печена пуйка, зеленчукова салата, крем сирене и авокадо.
Вече готвех само една порция.
Това ми отнемаше точно двадесет минути.
Сривът в системата стана в четвъртък.
Седях в кухнята и вечерях.
Виталик влезе и подуши въздуха.
— Мирише ли на кюфтета? — попита с надежда.
— Парани кюфтенца от пуйка.
Той отвори хладилника.
На неговия рафт самотно лежаха засъхнала половинка кренвирш и пресерва херинга.
— Слушай, Оля, дай две кюфтета? Утре ще купя продукти, днес не успях.
— Едно кюфте е сто и петдесет рубли, — спокойно отговорих, без да откъсвам поглед от телефона.
— Ти побърка ли се? — тресна вратичката.
— Аз мъжът ти ли съм, или какво?
— Ти си партньор по европейския модел бюджет.
— В магазина дават ли ти храна безплатно, защото си мъжът на касиерката?
Той изсумтя, направи си инстантни спагети и наряза вътре кренвирши (намери пакет в стари запаси), после отиде да яде в стаята.
Чух как се оплаква високо на някого по телефона: „Съвсем озверя, зимата от нея и къшей хляб не можеш да измолиш“.
На втората седмица свърши тоалетната хартия.
Забелязах го сутринта, извадих от моето шкафче личната си ролка и отидох на работа.
Вечерта се прибрах — ролката в тоалетната я няма.
Виталик ме посрещна ядосан като вързан пес.
— Ти нарочно ли скри хартията?!
— Взех си моята.
— Твоята свърши.
— В списъка на общите разходи „хартия“ беше в графата „всеки сам“.
— Забравил си да купиш? Е, случва се.
— В чекмеджето има вестници.
Той ме гледаше с такава омраза, че ако с поглед можеше да се пали, щях да се превърна в купчинка пепел.
Но мълча.
Гордостта не му позволяваше да признае поражение.
Към края на месеца Виталик заприлича на пребито куче.
Отслабна, носеше неизпрани ризи (купи най-евтиния прах, който не изпираше петната, а омекотителя сметна за „женска прищявка“).
На двадесет и пето число, три дни преди заплата, го заболя зъб.
Ходеше из апартамента, държеше се за бузата и стенеше.
— Оля, има ли обезболяващо?
— Прахче има в аптечката.
— Едно пакетче — четиридесет рубли.
— Да вървиш по дяволите с тия сметки! — изрева той.
— Нямам пари, разбираш ли?!
— Никакви!
— А къде са тогава? — искрено се учудих.
— Нали получаваш осемдесет хиляди.
— Квартира — пет, ядеше евтино…
— Трябва да си милионер.
— Не е твоя работа!
— Дай пари за зъболекар.
— На заем.
— Ще върна със заплатата.
— Пет хиляди.
Поклатих глава.
— Нямам свободни.
— Купих абонамент за басейн и заделих за отпуск.
Той изхвърча от апартамента, трясна вратата така, че се посипа мазилка.
Отиде при майка си.
Знаех, че Тамара Петровна ще даде.
Тя винаги даваше.
Вярно, после му „изяждаше мозъка“ с чаена лъжичка, но това вече не беше мой проблем.
Денят Х настъпи на първо число.
Денят на равносметката.
Виталик се върна от работа, хвърли ключовете на шкафчето.
След него влезе Тамара Петровна.
Явно беше дошла да провери как съм „обрала“ сина ѝ.
— Е, — започна мъжът ми.
— Хайде да сведем дебита с кредита.
Извади смачкан лист.
— Похарчих… общо взето, всичко похарчих.
— Цените са безумни.
— Ти беше права, да готвиш сам е неизгодно.
— Хайде да върнем всичко както беше.
— Връщам ти картата, ти води домакинството.
— Почакай, — прекъсна го Тамара Петровна.
— А отчетът на Оля?
— Оля, колко спести за сметка на сина ми?
Мълчаливо извадих от чантата папка с джобове.
— Ето моите разходи.
— Хранех се отлично, купих си нови ботуши и заделих тридесет хиляди.
Свекървата присви очи хищно.
— Тридесет хиляди?
— От заплата шейсет?
— Значи Виталик те е хранел?
— Не.
— Хранех се сама.
— А къде изчезваха парите на Виталик — това е интересен въпрос.
Отворих втората страница.
Разпечатка от банковото му приложение.
Той не беше сменял паролата с години — датата на раждане на майка си.
— Да видим, — прокарах пръст по редовете.
— Заплата: 82 000.
— В същия ден превод: „На мама“ — 15 000.
— След три дни: „На мама за лекарства“ — 5 000.
— Още седмица по-късно: „На мама за ремонта на вилата“ — 20 000.
— Общо: за месец Виталик е превел на вас, Тамара Петровна, четиридесет хиляди рубли.
Всички възражения приключиха мигновено.
— Това… — Виталик почервеня до корените на косата.
— Това е помощ.
— Мама живее сама.
— Не съм против помощта, — казах спокойно.
— Но да сметнем.
— Дал си на майка си половината заплата.
— Остават четиридесет.
— От тях си дал пет за квартирата.
— Остават тридесет и пет.
— С тези пари си живял.
— Ял си кренвирши, ходил си пеша, просил си цигари.
Обърнах страницата.
— А ето извлечението от миналата година, когато бюджетът беше общ.
— Всеки месец изчезваха по 30–40 хиляди.
— Аз мислех, че спестяваме за кола.
— А ние спонсорирахме вашата вила, Тамара Петровна.
Свекървата се изправи, по лицето ѝ избиха червени петна.
— Не смей да броиш чужди пари!
— Синът е длъжен да се грижи за майка си!
— А ти значи крила?
— Тайно си разпитвала?
— Аз просто исках да разбера защо мъжът ми, при заплата осемдесет хиляди, ходи с прокъсани чорапи.
— Оказа се, че има две семейства.
— Едното — с мен, където яде и спи.
— И второто — с вас, където носи всичките си пари.
— Прекаляваш, — измърмори Виталик.
— Е, помагах. Какво от това?
— Вече няма да помагам.
— Хайде да се помирим.
Затворих папката.
Щракването на закопчалката прозвуча като изстрел.
— Няма да има никакво „помиряване“, Виталик.
— Експериментът успя.
— Разбрах колко прекрасно е да живееш, когато не ти се налага да издържаш пораснал мъж и майка му.
— Ти ме гониш? — той онемя.
— Това е и моят апартамент!
— Не, мили.
— Апартаментът е на баба ми.
— Ти си тук само по адресна регистрация.
— Можеш да си събереш нещата сега или да ги вземеш после.
— Утре сменям ключалките.
Той погледна майка си.
Тамара Петровна стоеше със стиснати устни, но в очите ѝ имаше паника.
На нея ѝ трябваше син-спонсор, а не син-нахлебник, който сега ще дойде да живее в идеалната ѝ, чиста гарсониера.
— Оля, защо толкова рязко? — гласът на свекървата стана кадифен.
— Млади сте, ще се нагодите…
— Няма да се нагодим.
— Вие искахте синът да не харчи пари за мен?
— Мечтата ви се сбъдна.
— Сега всичките му пари са само ваши.
— И самият той — също е вашият бонус.
Станах и отворих входната врата.
От стълбището се носеше мирис на влага и чужд борш.
— Излизайте.
— И двамата.
Виталик се опита да каже нещо, но махна с ръка и отиде в коридора да се обуе.
Не изглеждаше като мъж, а като голям, обиден тийнейджър, на когото зла възпитателка е отнела следобедната закуска.
Когато вратата се затръшна, не почувствах съжаление.
Само огромно, звънтящо облекчение.
Отидох в кухнята, отворих хладилника, извадих бурканче хайвер, което бях купила „за празник“, и си направих сандвич.
Празникът настъпи.
Най-хубавият празник в живота ми.
