Аз се осъзнах.
Когато той се върна.
— Ще поживееш без мен, може да се осъзнаеш! — Антон театрално захвърли в спортната чанта купчина чорапи.
Един чорап, навит като охлювче, тъжно се търкулна по паркета.
— Аз за това семейство съм всичко, а ти… Ти дори не искаш да изтеглиш кредит за Лерка!
Това, между другото, е за развитие на бизнеса.
Гледах мъжа си както лекар гледа интересна, но безнадеждна ЯМР снимка.
Спокойно, с лек професионален интерес.
— Антон, развитие на бизнеса е, когато има бизнес план, а не когато сестра ти иска да си купи последния модел айфон, за да снима с него ноктите, които пили на кухненската маса — отпих от кафето.
— И да, вдигни чорапа.
Трябва да си тръгваш красиво, а не да губиш части от гардероба.
Мъжът ми почервеня.
Любимата му тактика „възпитание с мълчание“ даде дефект и той премина към план „Б“ — истерично оттегляне.
— Е, живей си тук сама!
С тази твоя… — кимна към стаята на дъщеря ми.
— Да видим как ще завиете без мъж след седмица.
Ще се върна, когато се извиниш.
И се обади на мама — ще ѝ обясниш защо синът ѝ е принуден да нощува в родителския дом!
Вратата трясна така, че от рафта падна томче с Чехов.
Символично.
Три седмици минаха в странно, плашещо… блаженство.
Оказа се, че без „мъжа“ вкъщи:
Храната не изчезва от хладилника за една нощ.
Капакът на тоалетната винаги е спуснат.
Нивото ми на кортизол (хормонът на стреса, който, между другото, при хронично повишение разгражда белтъците в мускулите и повишава кръвната захар) спадна до норма.
Аз и Алина, десетгодишната ми дъщеря, за пръв път от две години вечеряхме спокойно, обсъждайки не проблемите на свекървата и не гениалността на Антон, а устройството на инфузорията-пантофелка.
— Мамо, а чичо Антон завинаги ли си тръгна? — попита тихо Алина, навивайки спагети на вилицата.
— Не знам, мила.
Но се диша по-леко, нали?
— Да.
И никой не краде йогуртите.
Но идилията не можеше да трае вечно.
Срокът на „наказанието“ изтече в събота сутрин.
Позвъниха на вратата.
Настойчиво, изискващо, сякаш зад прага не стоеше човек, а спецчасти.
Погледнах през шпионката.
О, пълен състав.
Антон (с лице на мъченик), Галина Сергеевна (с лице на прокурор) и Лера (с лице на човек, на когото всички са длъжни).
Отворих.
— Е, какво, нагуля ли се? — заяви свекървата от прага, влизайки в антрето като ледоразбивача „Ленин“ в арктическите ледове.
— Антоша съвсем изнемощя от моята храна, той нали има гастрит!
А ти тук, сигурно, си живееш като царица?
— Здравейте, Галина Сергеевна.
Гастритът на Антон е от любовта му към люто и пържено, а не от тъга — облегнах се на касата, без да им позволя да минат по-далеч от коридора.
— А вие, всъщност, по какъв повод?
Не каня на чай — лимитът ми за токсичност този месец е изчерпан.
Антон, без да се събува, опита да се промъкне към кухнята:
— Марин, стига се дърпа.
Аз ти простих.
Айде, слагай на масата, мама донесе пирожки.
Със зеле.
И между другото, на Лера все пак ѝ трябват пари.
Решихме, че ти ще изтеглиш кредита, а ние ще плащаме.
Наполовина.
После.
Сигурно.
Лера, дъвчейки дъвка, кимна:
— Да, Марин, ти си в частна клиника, заплатата ти е официална, голяма.
Какво, жал ли ти е?
Ще върна от първите клиенти.
Ще имам опашка, като в мавзолея.
Тук наистина ми стана весело.
— Така, стоп — вдигнах ръка.
— Нека разбием този поток от съзнание по точки.
Галина Сергеевна си пое въздух, за да изнесе тирада за женската участ:
— Ти, момиче, не ми се прави на умна!
Жената трябва да е шията, накъдето главата ще се завърти…
Семейство е, когато всичко е общо!
А ти броиш стотинките!
Мъжът ти е злато, а ти не го цениш.
По наше време жените раждаха на полето и миеха краката на мъжете!
— Галина Сергеевна — прекъснах я с мек, но стоманен тон.
— Според исторически справки смъртността при раждане на полето е била около 30%, а миенето на крака е било поради липса на водопровод, не заради сакрален смисъл.
Живеем в 21-ви век, където робството е отменено, а ипотеката — не.
Като стана дума за ипотека.
Апартаментът е мой, купен преди брака.
Антон тук е само временно регистриран.
Свекървата се задави с въздух, лицето ѝ се покри с петна, устата ѝ се отваряше и затваряше без звук.
Приличаше на шаран, изхвърлен на брега, който се опитва да схване концепцията за сушата.
— Ти… ти не ме натискай с факти! — изписка Лера.
— Ти просто си стисната!
Ние при теб по човешки, а ти…
Антон, между другото, е под стрес!
Заради теб почти си загуби работата!
— Лера — преместих поглед към зълвата.
— Работата на мениджър продажби изисква комуникативни умения.
Ако Антон продава строителни материали така, както вие сега се опитвате да „продадете“ на мен идеята да изтегля кредит на ваше име, учудвам се, че още не са го уволнили.
И, между другото, паразит е биологичен термин за организъм, който живее за сметка на гостоприемника.
Във финансовия свят това се нарича „издържанка“, но за това трябва да имаш поне малко чар, а не само наглост.
Лера трепна, закачи с лакът закачалката и върху нея се стовари палтото на Антон.
Заплете се в ръкавите и едва не падна.
Изглеждаше като пияна молец, оплела се във вълнен чорап.
Антон най-накрая разбра, че триумфално завръщане няма да има.
Реши да включи „стопанина“:
— Така, стига!
Аз мъж ли съм, или какво?
Върнах се, значи всичко ще е както преди.
Алинка! — извика той към стаята.
— Донеси вода, на баща ти му пресъхна гърлото!
От стаята излезе Алина.
В ръцете си държеше дебела книга „Занимателна физика“.
Нагласи очилата си и погледна Антон над рамката.
— Алина, донеси вода! — изръмжа Антон.
— И изобщо, защо в коридора е мръсно?
Майка ти съвсем се е отпуснала?
Вече отварях уста, за да ги изгоня, но Алина ме изпревари.
— Чичо Антон — каза тя с тихия си, спокоен глас на отличничка.
— Според третия закон на Нютон силата на действие е равна на силата на противодействие.
Вие три седмици отсъствахте, не вложихте ресурси в екосистемата на апартамента, следователно статутът ви тук се занули.
Вода можете да си налеете от крана.
А „мръсотия“ наричате моите маратонки, защото току-що се върнах от олимпиада по математика.
Антон замръзна.
— Ти… ти как разговаряш с баща си?
— Вие не сте ми баща — също толкова спокойно отговори дъщеря ми.
— Вие сте фактор, който повишава ентропията в нашия дом.
— Какво говори тя? — изсъска Галина Сергеевна.
— Каква ентропия?
Наркоманка ли е, какво?
— Ентропията е мярка за хаоса, бабо — усмихна се Алина.
— И сега вие я повишавате до критични стойности.
Мамо, аз отивам да решавам задачи, там е по-интересно, отколкото тук.
Алина си тръгна, внимателно притваряйки вратата.
Настъпи тишина.
Не звънтяща, а плътна, като ватено одеяло.
— Значи така — отворих входната врата широко.
— Гастролите свършиха.
Антон, нещата ти ги събрах още преди две седмици.
Стоят на площадката, в чували за боклук.
Извинявай, куфарът е мой.
Ключалките ги смених онзи ден.
— Нямаш право! — изписка Антон.
— Това е съвместно придобито!
— Член 36 от Семейния кодекс на Руската федерация — отсекох.
— Имуществото, което е принадлежало на всеки от съпрузите преди брака, е негова собственост.
Съвместно придобихме само твоя гастрит и моята нервна екзема.
Екземата я оставям за мен, гастрита си го вземи.
Избутах стъписания Антон на площадката.
Галина Сергеевна и Лера излетяха след него по инерция.
— Ще съжаляваш! — крещеше свекървата, докато затварях вратата.
— На кого си нужна с „прикачен товар“ на 35 години?!
— Самотата не е когато няма никого до теб, Галина Сергеевна — казах през цепнатината.
— Самотата е когато до теб има някой, който те кара да се чувстваш самотна.
А при мен сега всичко е отлично.
Затръшнах вратата и превъртях ключа.
Два оборота.
Щрак-щрак.
Най-приятният звук на света.
От другата страна още нещо мърмореха, ритаха по вратата, но това вече напомняше звука на телевизор у глухи съседи — дразни, но не пречи да живееш.
Отидох в кухнята.
Алина седеше на масата и ядеше ябълка.
— Отидоха ли си? — попита тя.
— Отидоха си.
— Завинаги?
— Мисля, че да.
Сега ще трябва да си купуваме храната сами, вместо да чакаме чичо Антон да благоволи да отдели три хиляди от заплатата — намигнах ѝ.
Алина отхапа от ябълката, сдъвка и замислено произнесе фразата, която окончателно подреди всичко:
— Знаеш ли, мамо, без тях въздухът в апартамента стана повече.
Все едно най-накрая са изнесли кошчето, което три години е воняло, а ние сме мислели, че е ароматизатор.
