„Ти побърка ли се?“
мъжът се изсмя нервно.
„Нямам и стотинка!“
„Тогава ще имаш разтоварващи дни.“
Татяна отвори вратата и веднага разбра: Павел е у дома.
Не защото в коридора стояха неговите маратонки номер 45, в които тя вечно се спъваше.
А по звука.
Клик.
Клик-клик.
Пауза.
Яростен удар по клавиатурата.
Този звук през последните шест месеца се беше превърнал в постоянния фон на живота ѝ.
Така звучеше „търсенето на себе си“.
Тя мина в кухнята, без да се събуе.
Пликът с покупките се врязваше в пръстите ѝ, но не ѝ се искаше да го оставя на пода — там беше лепкаво.
На плота се трупаше планина от съдове: чинии със засъхнали следи от кетчуп, чаши с чайна утайка, трохи, разпилени като пясък на плажа.
„Таня, ти ли си?“
гласът на мъжа се чу от спалнята, без да се откъсва от монитора.
„Защо се забави толкова?“
„Аз тук, между другото, вече съм си залепил стомаха за гръбнака.“
Татяна мълчаливо извади на масата пакет извара, кефир и две ябълки.
„А нормалната храна къде е?“
Павел се появи на прага.
Беше с любимия си разтегнат анцуг и с лека набола брада, която наричаше „брутална“, а Таня наум — „жалка“.
Погледна в плика, после прехвърли очи към празния тиган на котлона.
„Не разбирам.“
„А вечерята?“
„Нали обеща месо по френски.“
„Или поне кюфтета.“
„Аз съм мъж, Таня, трябват ми протеини.“
„На гладен стомах не мога да мисля.“
„А днес много ли помисли?“
Татяна най-сетне свали палтото.
Раменете я боляха.
Работеше като администратор в стоматология и днес беше ден на скандални пациенти.
„Колко автобиографии изпрати?“
„Пет?“
„Десет?“
Павел страдалчески завъртя очи.
„Пак започваш.“
„Аз следя пазара.“
„Сега е мъртъв сезон.“
„За ръководители на моето ниво просто няма позиции.“
„И да ходя да продавам телефони в павилион — няма да стане.“
„Аз не съм се намерил на боклука.“
„Само че ядеш така, сякаш работиш на дърводобив,“
каза Таня тихо.
„Пашо, пари няма.“
„Заплатата ми едва стига за ипотеката и сметките.“
„Това е.“
„Имаше си заделени пари, знам,“
той присви очи.
„Не се прави на бедна.“
„Жал ти е за мъжа?“
„Семейство е, когато делиш последното наполовина.“
Татяна го погледна.
Внимателно, сякаш е чужд.
Спомни си как преди половин година, когато го „помолиха“ да напусне поста зам.-началник склад, тя го съжаляваше.
Галеше го по главата и казваше: „Почини си, ще се справим.“
А той си почина.
И, изглежда, му хареса.
Тя взе от масата черен перманентен маркер.
Приближи се до хладилника, отвори вратата и решително дръпна дебела черна линия по средата на стъкления рафт.
„Какво правиш?“
Павел онемя.
„Деля последното наполовина, както поиска.“
„Горният рафт е твой.“
„Долният е мой.“
„Аз плащам сметките и покрива над главата.“
„Моята храна си я купувам сама.“
„А ти — сам.“
„Отсега нататък ще има отделен бюджет — ясно ли е?“
„Ти побърка ли се?“
мъжът се изсмя нервно.
„Нямам и стотинка!“
„Тогава ще имаш разтоварващи дни.“
„Полезно е за аналитичната работа на мозъка.“
Тя сложи изварата си на долния рафт и отиде в банята.
След нея полетя обидено:
„Ех, каква кучка стана, Таня!“
„Ще звънна на майка ми и ще ѝ разкажа как тормозиш мъжа си!“
„Тежката артилерия“ пристигна след два дни.
Татяна се прибра от работа и още в входа усети миризмата.
Миришеше на пържен лук, чесън и нещо тежко, месно.
Тази миризма се процеждаше през ключалката.
В кухнята беше горещо и много задушно.
Тамара Павловна, свекървата, стоеше до печката с Танината престилка, която се опъваше върху монументалния ѝ бюст.
Павел седеше на масата и тъпчеше огромно, пушещо кюфте, а лицето му лъщеше от мазнина и удоволствие.
„Е, появи се,“
просъска свекървата вместо поздрав, без да се обръща.
Тя сръчно обръщаше цвърчащи парчета месо.
„Срам вече нямаш, момиче.“
„Направила си мъжа прозрачен.“
„На какво му се държи душата!“
„Добър вечер, Тамара Павловна,“
Таня уморено седна на табуретката.
„А какво става?“
„Става спасителна операция!“
свекървата тресна черпака в тенджерата.
„Като е жена — змия, майката ще храни.“
„Аз сварих борш, истински, на мозъчна кост.“
„Навих сарми.“
„Купих домашна сланина.“
Тя демонстративно отвори хладилника.
Горният рафт, „територията на Павел“, беше натъпкан с буркани, кутии и тенджери.
Имаше всичко: от пача до кисело зеле.
Долният рафт сиротливо белееше с пакет обезмаслена извара и две краставици.
„Яж, Павлуша, яж,“
гукаше Тамара Павловна, слагайки допълнително на сина.
„Майка не изоставя.“
„Ти, Таня, гледай и се учи.“
„Мъжът по природа е добитчик.“
„Но ако лъвът е ранен, лъвицата трябва да му носи най-хубавите хапки, а не да му показва смокиня.“
„А ти го тикаш с носа, като котенце.“
„Егоистка.“
Павел дъвчеше, гледайки жена си с тържествуващо превъзходство.
В погледа му се четеше: „Видя ли?“
„Аз съм ценен.“
„Мен ме обичат.“
„А ти си прислужницата, която се разбунтува.“
„Мориш мъжа от глад!“
продължаваше свекървата, режейки сланината на дебели резени.
„От нерви сигурно вече има проблеми със стомаха.“
„Нищо, синко.“
„Аз сега често ще идвам.“
„Няма да те оставя да пропаднеш.“
Следващата седмица Таня живя в ада.
Апартаментът се пропи с миризмата на чужда храна.
Павел спря дори да имитира търсене на работа.
Защо?
Хладилникът е пълен, интернетът е платен, покрив има.
По цял ден играеше „Танкове“, прекъсвайки само за да стопли мамините сарми.
Мръсните съдове принципно ги оставяше в мивката — „това не е господарска работа“.
Татяна мълчеше и чакаше.
Вътре в нея се опъваше тънка, звънлива струна.
Развръзката дойде в петък.
Таня влезе в супермаркета до дома да купи вода.
На опашката пред касата пред нея стоеше жена със скъпо палто.
Познат профил.
Това беше Инна Сергеевна, главната счетоводителка на същата фирма, откъдето Павел беше „съкратен“.
Таня искаше да се скрие зад стойката с шоколадите, но Инна Сергеевна се обърна.
„Таня?“
„О, здравей!“
Жената изглеждаше изненадана, но за щастие не злорадна.
„Отдавна не сме се виждали.“
„Как сте?“
„Здравейте.“
„Полека.“
„Паша си търси работа…“
„Казва, че е криза, никъде не го взимат.“
Инна Сергеевна изсумтя странно.
Погледна Таня над очилата и сниши гласа, макар че наоколо нямаше никого познат.
„Търси?“
„Е, успех му желая, разбира се.“
„С такава характеристика е трудно.“
„Слушай, Таня, аз винаги съм се отнасяла добре към теб…“
„Ти наистина ли вярваш в тази история за кризата?“
„Той каза, че е попаднал под съкращение.“
Главната счетоводителка поклати глава.
„Уволниха го от раз, Таня.“
„И да благодари, че директорът не подаде сигнал в полицията.“
„Той източваше бензин.“
„От корпоративните горивни карти.“
„И не по малко, а в промишлени мащаби.“
„Измислил схема: уговаряше се с шофьорите, осребряваше…“
„Дребнаво, мръсно.“
„Насметнаха щети за сума колкото употребявана чужда кола.“
„Директорът просто го пожали и каза: ‘Да си тръгва по собствено, да не го виждам.’“
„Но в базата на службата за сигурност има дебела отметка.“
„Сега няма да го вземат даже като складов работник на свястно място.“
На Таня ѝ зашумя в ушите.
Не от ужас, а от внезапно и пълно разбиране.
Половин година.
Половин година пестеше дори от чорапогащи.
Половин година слушаше лекции за неговия „висок статус“.
Половин година търпеше посещенията на свекървата с тенджерите и поученията за „ранения лъв“.
А „лъвът“ се оказа обикновен плъх, който краде от своите.
Прибра се вкъщи, без да усеща краката си.
В апартамента, както винаги, миришеше на щи и задух.
Павел седеше в кухнята и човъркаше с вилица в чинията.
На масата — трохи, мазни петна.
„О, дойде,“
дори не обърна глава.
„Слушай, Таня, интернетът забива.“
„Плати ли?“
„Имам рейд след половин час.“
Таня мълчаливо мина в коридора.
Извади от антрето голяма пътна чанта.
Прашна, на каре.
Хвърли я на пода в спалнята.
„Какво тропаш?“
Павел се появи на вратата с пълна уста.
„Събирай си нещата.“
„В какъв смисъл?“
той спря да дъвче.
„Някъде ли отиваме?“
„Ти отиваш.“
„При майка ти.“
„Завинаги.“
„Ти какво, побъркала ли си се?“
опита да се усмихне, но усмивката излезе крива.
„Заради една немита чиния?“
„Е, ще я измия, ще я измия… после.“
„Срещнах Инна Сергеевна, Паша.“
Усмивката се свлече от лицето му като мокър стикер.
Той моментално посивя.
Очите му зашариха наляво-надясно.
Както бягат хлебарките, когато светнеш лампата.
„Тя… тя лъже!“
пискливо извика той.
„Тая стара вещица винаги ме е мразила!“
„Това е постановка!“
„Аз просто се въртях!“
„Трябвали са ни пари!“
„Ти все мрънкаше, че искаш ботуши!“
„Тези ботуши ги нося трети сезон,“
тихо каза Таня.
Гласът беше равен, мъртъв.
„Ти крадеше, Паша.“
„И после половин година седя на врата ми и лъга.“
„Не търсеше работа.“
„Криеше се.“
„Знаеше, че никъде няма да те вземат, и просто чакаше да се съсипя от извънредния труд.“
„Това са дреболии!“
изрева той, почервенявайки.
„Подумаеш си, бензин!“
„Всички крадат!“
„Аз го правех за семейството!“
„А ти…”
„Ти си предателка!“
„В труден момент…”
„Имаш пет минути,“
Таня погледна часовника.
„Или викам полиция.“
„Ще кажа, че в апартамента има чужд човек.“
„Адресната ти регистрация е при майка ти, ако помниш.“
Никога не го беше виждала да се събира толкова бързо.
Той тъпчеше в чантата чорапи, джойстици, пуловери, размесени със зарядни.
Мърмореше, заплашваше, натискаше на жал („ще пропадна“, „в депресия съм“), но Таня стоеше на вратата със скръстени ръце, като страж.
Когато, пъхтейки, изтегли чантата на площадката, тя видя, че притиска до гърдите си трилитров буркан с майчините кисели краставички.
Своята плячка.
„Още ще допълзиш,“
изплю той, застанал при асансьора.
„Кой те иска теб — разведена с ипотека?“
„Ще виеш от самота!“
„Ключовете,“
просто каза Таня.
Той хвърли връзката на пода.
Вратата се трясна.
Щракна ключалката.
После още една.
После щракна резето.
Таня се свлече по вратата на пода.
В апартамента беше тихо.
Нито кликания на мишка, нито мърморене на телевизор.
Само бръмченето на хладилника.
Тя отиде в кухнята.
Отвори вратата.
Сграбчи от „Пашовия“ рафт тенджерата със щи, кутиите с мазни сарми, овехтялата сланина.
Всичко отиде в торбата за боклук.
Тежка, черна торба.
Изнесе я до сметопровода, върна се и изми рафта до скърцане.
После си наля чаша вода, седна на чистата празна маса и отпи.
Водата беше вкусна.
