Спрях да го храня и да готвя.
— Значи така, Лена, аз всичко реших.
От този месец вече не слагам заплатата си в общия бюджет.
На мама ѝ трябва кола, старата ѝ таратайка се разпада, вчера пак остави куп пари в сервиза.
Трябва да ходи до вилата, да вози покупки, а и коленете я болят.
Така че храната, сметките и ипотеката — оттук нататък са на теб.
Ти си икономична жена, ще се оправиш някак.
Продължавах да бърша кухненската маса, но парцалът вече не се плъзгаше просто по повърхността — скърцаше, сякаш се впиваше в плота.
Търках едно и също петно толкова яростно, сякаш се надявах да протрия дупка направо към ада — точно там, където в този момент много ми се искаше да пратя моя благоверен.
— Кола за майка ти? — издишах бавно, стараейки се гласът ми да звучи равномерно.
— Серьож, а нищо ли, че имаме ипотека за двайсет години и Сашка тази година тръгва на училище?
Подготовка, униформа, учебници…
Ти изобщо наясно ли си колко струват сега нормалните продукти, ако не се храниш само с макарони?
— Ох, само не започвай, — махна с ръка Сергей и посегна към чинията с бисквити, които купих сутринта.
— Ти все правиш драма.
Майка — това е свято.
Тя ме е отгледала сама, длъжен съм да ѝ помогна.
А ти работиш, даже премия получи миналия месец.
Накратко, Лена, не бъди меркантилна.
Ние сме семейство.
Погледнах доволното му лице.
Семейство, значи.
Каква красива дума.
Само че в това „семейство“ напоследък правилата ги определяше единствено Серьога — и винаги в своя полза.
Вечерта в нашата гарсониера в спалния квартал обикновено минаваше по стандартен сценарий.
Шумът на телевизора, където все някой спореше или стреляше, миризмата на пържени картофи — любимите на Серьож — и моите опити едновременно да проверя домашните на Сашка и да пусна пералнята.
Този път към обичайните звуци се добави равномерното мляскане на мъжа ми.
Дояждаше последната овесена бисквитка, без дори да попита дали някой друг я иска.
— Слушай, Серьож, — хвърлих парцала в мивката.
— Ако ти не участваш в бюджета, тогава и разходите ни ще са… разделни.
Ти спестяваш за кола на майка си, а аз от заплатата си издържам себе си и сина.
— В смисъл? — той дори спря да дъвче.
— Ти какво, предлагаш да седя на хляб и вода?
— Не, защо пък.
Ще си купуваш всичко, което искаш.
От твоята заплата.
От същата, която сега отделяш за майка си.
— Лена, не говори глупости, — намръщи се той и лицето му стана инатливо, почти като на бик.
— Ти жена ли си ми или каква?
Твоята работа е да храниш мъжа си.
Аз не те карам да ми купуваш хайвер.
Свари една супичка, изпържи кюфтенца, както обикновено.
Голяма работа.
— Кюфтетата, Серьож, се правят от месо.
А месото струва пари.
Точно онези пари, които в общия ни бюджет сега са с трийсет хиляди по-малко.
Така че кюфтенца вече ще има само за тези, които си ги плащат.
Обърнах се и отидох в стаята при сина ми.
Сашка седеше над книжката за оцветяване, с изплезен език от старание.
Сашок, Сашуля мой…
Заради него търпях този цирк толкова дълго.
Мислех си, че на детето му трябва баща.
Но като гледах как този „баща“ спокойно прехвърля всички финансови проблеми на моите плещи заради прищявка на свекървата, усетих, че вътре в мен нещо окончателно прегоря.
Знаете как е: дълго-дълго тлее, а после — щрак, и остава само студена пепел.
На следващата сутрин не направих обичайната бърканица с бекон за двама.
Сварих овесена каша за мен и Сашка, добавих плодове.
Сергей се довлече до кухнята, търкайки сънените си очи.
— А моят закуска къде е? — загледа се в празния тиган.
— В магазина, Серьоженко.
На рафта.
На същия, за който не съм плащала с твоите пари, — спокойно пиех кафе и гледах през прозореца към сивите блокове.
— Сериозно ли? — той дори повиши тон.
— Заради пари реши да ме мориш гладен?
Каква си кучка, Лена.
Добре, ще хапна нещо на работа.
Той излезе, трясвайки силно вратата.
А аз седнах и започнах да смятам.
Ипотека — двайсет и пет хиляди.
Сметки — седем.
Детска градина, кръжоци, храна…
Ако извадя от менюто апетита на Серьож (той ядеше като за последно — три пъти на ден и задължително месо), ще ми останат дори пари за нови ботуши.
Боже, аз две години не съм си купувала ботуши!
Все за Серьож: ту за части за старата му кола, ту за нов телефон, ту за майка му — Антонина Петровна — за зъби.
Антонина Петровна е отделна песен.
Жена с лице на невинно бебе и хватка на бултериер.
Звънеше на Серьоженко по три пъти на ден.
— Синко, какво сте купили палто на Лена?
Старото ѝ още си е хубаво.
А на мен ми се ходи на курорт, гърбът ме боли.
И Серьожа, моят добър Серьожа, послушно ѝ носеше пари, изкъртвайки ги от нашия мизерен бюджет.
Мина седмица.
Готвех само за двама.
В хладилника се появи „моят“ рафт, където имаше йогурти, плодове и печено пиле за мен и Сашка.
Сергей първо беснееше, опитваше се да взема храна без да пита.
— Ей, Лена, това какво е — засада ли? — разтърсваше полупразен пакет кренвирши.
— Защо купи само три?
— Защото две са за Саша и една е за мен.
За теб в този списък място няма, Серьож.
Ти нали спестяваш.
Е, наслаждавай се на процеса на спестяване.
— Ти… ти си ненормална! — крещеше той, пръскайки слюнка.
— Родната ми майка ще е в шок, като разбере как се гавриш с мъжа си!
— Звъни, оплаквай се, — не ми мигна и вежда.
— Може да ти прати кутийки с храна.
И покрай това ще полеете колата.
Честно казано, беше трудно.
Да живееш в един апартамент с човек, който те гледа като враг на народа, не е никакво удоволствие.
Във въздуха постоянно висеше напрежение — гъсто и лепкаво.
Шумът от телевизора стана непоносим; аз просто излизах със сина си да се разходим в парка, само и само да не слушам това вечно мрънкане за политика и футбол.
Точката на кипене дойде в петък.
Прибрах се от работа уморена, мечтаейки само за душ и чаша чай.
Влизам в кухнята — а там погром.
Сергей решил да „домакинства“.
В мивката — купчина съдове, по пода — петна от сос, а моят заветен контейнер с домашен плов, който готвих два часа, празен.
— О, дойде ли? — Сергей седеше на масата и си чоплеше зъбите с клечка кибрит.
— Слушай, пловът ти този път е малко сух.
И изобщо, Лена, стига с този цирк.
Мама каза, че просто те е яд, защото тя вече ще е на колела, а ти ходиш пеш.
Завистта е лошо чувство.
Мълчаливо се приближих до масата.
Взех празната му чиния и бавно излях в нея остатъка от студения чай от моята чаша.
— Какво правиш? — подскочи той на стола.
— Овлажнявам ти менюто, — отговорих, гледайки го право в очите.
— Значи Антонина Петровна мисли, че ѝ завиждам?
Прекрасно.
Отидох в коридора, извадих чантата си и започнах да търся разписката.
Сутринта бях минала през банката — трябваше ми извлечение за градината.
И там, в приложението, случайно видях една странна операция.
Нашата обща спестовна сметка, която открихме за „черни дни“ и в която аз всеки месец заделях по пет–десет хиляди от допълнителните си заработки, беше празна.
Точно нула.
— Серьож, а къде са сто и петдесет хиляди от сметката ни? — попитах тихо, почти шепнешком.
Той застина на прага на кухнята.
Очите му зашариха, започна нервно да си оправя тениската.
— Ами… аз… На мама не ѝ стигаха за онзи модел, който искаше.
Помислих си, че това са общи пари, а мама обеща понякога да ни подкарва…
В този момент разбрах, че е край.
Финал.
Този човек беше откраднал парите, които се заделяха за операцията на майка ми (зрението ѝ пада, сто пъти съм му казвала!) и за училището на детето, за да купи на Антонина Петровна по-нова чужда кола.
— Ясно, — издишах бавно.
— Накратко, слушай ме внимателно, Игор… ой, Серьожа.
Имаш точно половин час, за да си събереш парцалите.
— Какво?! — ококори се той.
— Ти ме гониш от апартамента?
От моя апартамент?
— Апартаментът е на мое име, първоначалната вноска беше от наследството на баба ми, — казах, вече вадейки куфара му от гардероба.
— Ти тук си само по адресна регистрация.
И утре още подавам за развод и за отписване.
— Ти няма да посмееш!
Без мен ще пропаднеш!
Кой ще ти закове рафт?
Кой ще ти оправи бравата?
Не отговорих.
Просто започнах да тъпча нещата му в куфара.
Ризи, чорапи, онази тъпа тениска с надпис „Цар“, която майка му беше подарила.
— Махай се, Серьога.
При майка си.
В новата кола.
Можеш и да спиш там, ако не те пусне в жилището.
Той крещеше.
Опитваше се да ми изтръгне куфара, хващаше ме за ръцете.
Но аз в този момент бях като танк.
Просто го избутвах към вратата.
В антрето той се спъна в маратонките на Сашка и едва не падна.
— Още ще допълзиш! — изкрещя той, когато затръшнах вратата пред носа му.
— Сама ще молиш да върнем всичко както беше!
На кого си нужна с „прикачен багаж“!
Затворих вратата и заключих и двата ключа.
Пуснах резето.
И просто опрях чело в студения метал.
Вътре беше тихо.
Нито сълзи, нито истерия.
Само дълбоко, почти физическо чувство на облекчение.
Сашка надникна от стаята.
— Мамо, тате си тръгна ли?
— Да, Сашуле.
Тате отиде да помага на майка си.
За дълго.
— А ние сега ще вечеряме плов ли?
— Ще вечеряме, миличък.
Сега ще направя нов.
Още по-вкусен.
Разбира се, нощта беше тежка.
Седях в кухнята, пиех изстинал чай и смятах.
Ипотеката вече е изцяло на мен.
Това са двайсет и пет хиляди от моите четирийсет и пет.
Остават двайсет.
С тях трябва да живеем, да храним детето, да плащаме тока.
Ще е трудно ли?
Да не говорим.
По дяволите, дори не знам как ще се оправя следващия месец, когато дойде сметката за парното.
Но знаете ли какво?
Седях в тишината.
Никой не крещеше за футбол.
Никой не ми натякваше за всяка купена кренвирша.
В хладилника имаше храна само за мен и сина ми.
И тази храна беше честно изкарана.
Утре ще отида при адвокат.
Трябва да разбера как най-бързо да оформя развода и да подам за издръжка — макар че каква издръжка от неговата официална минимална заплата, смях.
Но нищо.
Ще взема още една допълнителна работа — умея да правя сайтове, отдавна бях зарязала това заради претенциите на Серьож, че „вечно си на компютъра, а мъжът не е нахранен“.
Сега ще съм на компютъра.
А мъжът ще е нахранен — само друг, при маминка си.
Влязох в спалнята.
От неговата половина на леглото още се усещаше миризмата на одеколона му.
Скъсах чаршафите, намачках ги и ги натъпках в пералнята.
Пуснах програма на 90 градуса.
Нека всичко се измие.
И миризмата, и спомените за този човек, който смяташе, че кола за мама е по-важна от бъдещето на собствения му син.
Сутринта се събудих от слънцето, което заливаше кухнята.
Сашка вече си играеше с конструктора.
— Мамо, ще ходим ли днес в зоопарка?
Обеща.
— Ще ходим, котенце.
Разбира се, че ще ходим.
Варях каша и си мислех, че животът, общо взето, продължава.
Да, сега съм „разведена с прикачен багаж“, както обичаше да се изразява Серьога.
Да, предстоят ми съдилища, дележ на този нещастен диван и гардероб.
Но имам най-важното — спокойствие.
Вече не съм длъжна да се оправдавам пред никого, че искам да си купя ботуши или на детето нови боички.
Антонина Петровна звъня вече десетина пъти.
Не вдигам.
Нека общуват със сина.
Сега имат много общо — цяла нова кола.
Интересно дали ще му позволи да седи отпред, или пак ще е отзад, като верен паж.
Погледнах ръцете си.
Вече не трепереха.
Набрах номера на ключаря — трябва да сменим бравите още днес.
Не искам да има достъп до дома ми.
До моя малък, тесен, но най-сетне свободен свят.
Ипотеката си е там, дълговете — също.
Но страх няма.
Има само ясна, студена увереност, че ще се справя.
Жените изобщо са корав народ, особено когато ги докарат до ръба.
Ние сме като теменужките на перваза: може да не ни поливат, да ни местят на сянка, но пак пробиваме и цъфтим.
Напук на всички Серьожовци и техните майки.
А вие как бихте постъпили на мястото на героинята?
