Наложи ми се да изключа фурната.
— Ама какво говориш, Михалич!
У нас Ленка такива чудеса прави, масата ще се огъва!
Патица, пача се стяга още от нощта, хайвер, всичко както си му е редът.
А как иначе?
Аз съм издръжникът, аз съм осигурил всичко, нейна работа е да внесе красота.
Гласът на мъжа се носеше от хола, заглушавайки шума на водата.
Валера говореше високо, гръмогласно.
С онази особена домакинска самодоволност, която се появяваше у него след втората чашка „за апетит“ или преди идването на гостите.
**Кухненска смяна**
Стоях, опряла кръста си в плота.
Ръцете ми миришеха на суров лук и риба.
Тази натрапчива миризма сякаш беше пропила цялото ми същество за двайсет години брак.
Часът беше един следобед.
Моята „смяна“ беше започнала в шест сутринта: да замеся тестото, да сваря зеленчуците, да накисна сушените плодове.
Гърбът вече ме болеше с онази позната тъпа болка, сякаш там бяха забили нагорещен пирон.
На масата се извисяваше купчина необелени картофи.
До нея, в леген, се размразяваше патицата, приличаща на бледо, премръзнало тяло.
Валера надникна в кухнята.
Зачервен, в чиста тениска, която му бях изгладила преди половин час.
— Лен, какво си се запънала? — недоволно посочи с пръст празната купа за салата.
— Михалич с жена си ще дойдат към девет.
Хайде, поразмърдай се.
И това… за сандвичите с хайвер не се стискай, мажи по-дебело.
Изтрих мокрите си ръце в престилката.
— Валер, помогни ми да обеля картофите.
Не успявам.
Той замръзна.
Сякаш го бях помолила да клекне върху масата и да заиграе.
Лицето му се издължи, веждите му литнаха нагоре — искрено, неподправено удивление.
— Ти с ума ли си, Лен?
Аз цяла година бачках.
Аз донесох парите вкъщи, аз купих тези продукти.
Моят дълг е изпълнен.
Твоят е да осигуриш уют и празник.
Ти си жена.
— И аз работих цяла година, Валера.
И днес също ми е почивен ден.
Според официалния календар.
**Ултиматум**
— Ох, недей да почваш, а? — изкриви се той, сякаш го болеше зъб.
— Вечно разваляш настроението.
На всички жените са си като жени, шетат, стараят се, а ти… Накратко.
Слушай ме внимателно.
Той пристъпи по-близо, надвесвайки се над мен.
От него миришеше на скъп одеколон, моя подарък, и на увереността, че светът се върти около неговите желания.
— Ако до шест вечерта на масата няма „шуба“, топло ястие и пача — събирам си нещата и отивам да посрещна Нова година при сестра ми.
А после може и да се разведем.
За какво ми е жена, която не може да нахрани мъжа си на празник?
Станала си мързелива, Ленка.
Стара и мързелива.
Той се обърна и излезе в стаята, като шумно пусна телевизора.
Там някой пееше за щастие и новогодишната програма.
А аз останах да стоя.
Вътре в мен беше тихо.
Странно тихо.
Обикновено след такива думи започвах да се суетя, изпитвайки вина: „И наистина, какво ми става?
Мъжът е уморен, трябва да го зарадвам.“
Обикновено включвах на пета скорост, пиех вода на чаши, за да укротя сърцебиенето си, и към полунощ падах с лице в салатата, но с чувството за изпълнен дълг.
Но днес нещо се счупи.
Или пък си дойде на мястото.
Погледнах патицата.
Представих си как сега ще я натривам с подправки, ще напъхвам ябълки вътре, после ще пазя фурната, обляна в пот.
Представих си купчината мръсни съдове в три през нощта.
Представих си доволното лице на Валера, който ще казва на Михалич: „Ето, моята как се е постарала, истинска домакиня!“.
**Щрак**
Приближих се до фурната.
Просто завъртях копчето наляво.
До щракването.
Индикаторът угасна.
Бръмченето на вентилатора замлъкна.
Патицата си остана да лежи в тавата — сурова, студена, ненужна на никого.
Взех недонарязаните зеленчуци, събрах ги в плик и ги прибрах в хладилника.
Пъхнах ножа в поставката.
Стоманата иззвънтя студено и кратко.
— Отивай при сестра си, — казах в празното пространство.
— Ключовете са на шкафчето.
Валера не ме чу.
Пак висеше на телефона:
— Да, мамо!
Да, всичко е наред!
Ленка ето, вече привършва, мирише в целия апартамент!
Излязох от кухнята.
Минах покрай хола, без да обръщам глава, и се заключих в банята.
Ключалката щракна.
Това беше най-приятният звук за целия ден.
**Красота вместо сълзи**
В банята беше топло.
Пуснах водата, за да заглуша буботенето на телевизора и гласа на мъжа си.
Погледнах се в огледалото.
Уморена жена на петдесет и две години.
Със сиво лице и набързо усукан кок на главата.
„Мързелива“, беше казал той.
„Стара“.
Извадих от горния рафт кутийката с пачове, които пазех „за специален случай“.
Отворих нов скраб.
Извадих машата.
Зад вратата Валера продължаваше своя спектакъл на един актьор.
— Ленка!
Там да не си заспала?
Къде са официалните чинии?
— Лен!
Имаме ли още майонеза или да изтичам?
Аз мълчах.
Нанасях си крем.
Бавно, с потупващи движения, както учеше козметичката във видеото.
Всяко потупване с пръсти по кожата сякаш набиваше в мен една нова истина: вече не искам да бъда удобна.
Мина един час.
После втори.
Валера започна да се изнервя.
Приближаваше се до вратата на банята, дърпаше дръжката.
— Какво правиш там, обидила ли си се?
Лен, стига с този цирк.
Патицата ще изгори!
„Няма да изгори“, помислих си, докато боядисвах миглите си.
„Мъртвото не гори.“
**Давам си оставката**
В 18:00 изключих сешоара.
Бях облечена в тъмносиня кадифена рокля.
Бях я купила преди три години за годишнината на приятелка, но тогава Валера беше казал: „За къде си се издокарала така?
Трябва по-скромно.“
Днес ми стоеше идеално.
Излязох в коридора.
В апартамента не миришеше нито на баници, нито на печено месо.
Миришеше на моя парфюм и на лека тревога, увиснала във въздуха.
Валера седеше на дивана, вече облечен с риза, но без панталони — само по гащи.
Чакаше да му изгладя панталоните.
Като ме видя, се задави от въздуха.
— Ти… това какво е?
Гостите идват след два часа.
А в кухнята нищо не е пипнато!
Влизах — там е празно!
Фурната е студена!
Ти съвсем ли?
Минах покрай него към кухнята.
Почукването на токчетата ми по ламината звучеше като обратно броене до взрив.
Отворих фризера.
Извадих оттам малка, стилна черна опаковка.
Елитни пелмени от скъп супермаркет.
Дванайсет броя.
Цена — 1200 рубли.
Бях ги купила вчера тайно.
Просто защото ми се искаше да разбера какво е усещането, когато храната струва повече от един час от моя труд.
Хвърлих пакета в средата на празната маса.
Той тупна глухо върху дървото.
— Вари, — казах.
Гласът ми беше тих, но в тишината прозвуча като гръм.
— Инструкцията е отзад.
Водата е в чешмата.
— Ти какво… — Валера стана, придърпвайки си гащите.
Лицето му порозовя.
— Какви пелмени?
Нова година е!
Михалич ще дойде!
На майка ми обещах!
Ти ми проваляш празника?!
— Напуснах, Валера.
Седнах на стола, преметнах крак върху крак и оправих подгъва на роклята си.
— От длъжността готвачка, миячка на съдове и създателка на уют.
Без обезщетение.
Така че днес имаме бюфет.
На самообслужване.
— Ти полудя ли? — изсъска Валера.
— Какъв бюфет?
Хората идват след два часа!
— Ами им се обади. — Кимнах към телефона, който той още стискаше в ръката си.
— Кажи, че сме се разболели.
Или че имаме романтична вечер.
Измисли нещо.
Нали ти си главата на семейството, стратегът.
Валера замръзна.
В очите му се мяташе паника.
Погледна часовника, после черната опаковка с пелмени, после мен.
В този момент решаваше най-трудната задача.
Кое е по-лошо: да признае на приятеля си, че жена му „се е изплъзнала от ръцете му“, или наистина да отиде при сестра си?
И тогава разбрах, че той няма да отиде никъде.
Сестра му Галя беше заминала за Египет още онзи ден.
Сам ми се хвалеше колко изгодно била хванала last minute екскурзия.
Лъжеше.
Просто ме плашеше, както плашат децата с торбалан, сигурен, че ще се уплаша и ще хукна към печката.
— И? — попитах тихо.
— Ще звъниш ли?
Или аз да звънна?
**Стратегическо отстъпление**
Валера изруга.
Дори плю на пода и, грабнал телефона, излезе на балкона.
През стъклото виждах как размахва ръце.
Обясняваше на невидимия Михалич защо „царската трапеза“ се отменя.
Когато се върна, изглеждаше сразен.
— Отмених, — измърмори, без да ме погледне в очите.
— Казах, че тръбата се е спукала.
Какъв срам… неудобно е пред хората.
— Поне е честно. — Усмихнах се с крайчеца на устните си.
— При нас наистина нещо се спука.
Търпението.
Валера влезе в кухнята, пляскайки силно с пети.
Отвори чекмеджето с тенджерите, дрънкайки с капаците така, че се намръщих.
— Къде е някоя нормална тенджера?
При теб вечно е хаос, нищо не може да се намери!
Не помръднах.
Седях, кръстосала крака, и наблюдавах.
За първи път от двайсет години гледах предновогодишното суетене като зрител в театър, а не като подплашен кон на арената.
— В долното чекмедже, Валер.
Вляво.
Той наля вода, разплисквайки локва по пода.
Не я избърса.
Пусна газта докрай.
Хвърли пелмените във врящата вода, без дори да я посоли.
Пръските полетяха върху идеално чистия котлон, който бях търкала до два през нощта.
Преди щях да скоча.
Щях да се хвърля да бърша, да намалявам огъня, да соля, да разбърквам, повтаряйки: „Какво правиш, остави, аз ще го направя.“
Но сега само си оправих гривната на ръката.
— Разбърквай, че ще се слепят, — подсказах спокойно.
— Нежни са.
Валера сумтеше.
Стоеше до печката само по гащи.
Ядосан, зачервен, с лъжица в ръка.
А аз седях в кадифената рокля с чаша ледена минерална вода.
Балончетата весело и безгрижно се блъскаха в стъклото.
**Най-тихият празник**
В единайсет и петдесет седнахме на масата.
Масата беше празна.
Нямаше салатни купи, нямаше мезета, нямаше многоетажни конструкции от плодове.
Само две чинии, вилици и запотена бутилка с мехурчета.
Същата, която Валера пазеше „за гостите“.
По средата на масата, като главен трофей, димяха пелмените.
Телевизорът мърмореше задължителните речи.
Валера си наля, изпи го на екс, без да чукне, и веднага бодна с вилицата един пелмен.
— Голяма тъпотия е тая твоя идея, — измърмори с пълна уста.
— Нова година, а ние сме като студенти в общежитие.
Ако майка ми узнаеше — щеше да изгори от срам.
Гледах го и не усещах нищо.
Нито обида, нито гняв, нито обичайното желание да се оправдавам.
— А на мен ми харесва, — казах, отхапвайки малко парче.
Тестото беше най-тънко, а вътре имаше истински месен сок.
Вкусът беше богат, наситен.
Спомних си миналата година.
Как седях на същата тази маса, но с болящ гръб и изгорен пръст.
Мечтаех само за едно: гостите да си тръгнат по-бързо и да мога да си легна.
Дори не помнех вкуса на онази патица, която бях готвила два дни.
Помнех само умората.
А сега усещах вкуса на месо, пипер и масло.
— Тъпотия, — повтори Валера, но посегна за още.
— За хиляда и двеста можеха поне да сложат повече месо.
Обирджийство.
— Аз струвам тези пари, Валера.
Той замръзна с вилицата до устата.
— Какво?
— Казвам, че моят отдих, моите ръце и моето настроение струват повече от хиляда рубли.
И дори повече от мнението на твоя Михалич.
**Биенето на часовника**
Часовникът започна да бие.
Едно.
Две.
Три.
Вдигнах чашата си.
Валера, след кратко колебание, вдигна своята.
Чукнахме се.
Звукът беше глух, тежък.
Сякаш лопата удряше в замръзнала земя.
Никакъв кристален звън.
Между нас нямаше празник в онзи смисъл, в който го показват в рекламите за майонеза.
Между нас имаше пропаст, която аз в този ден престанах да се опитвам да запълвам с кюфтетата си.
Но пелмените се оказаха наистина вкусни.
И най-важното — не аз ги бях лепила.
Когато химнът заглъхна, Валера мълчаливо изяде порцията си, бутна чинията и се втренчи в телевизора.
А аз станах, взех чашата си и отидох на балкона да гледам фойерверките.
Долу, в двора, някой ги пускаше.
Разноцветни светлини избухваха в черното небе, осветявайки заснежените покриви.
Беше ми леко.
За пръв път от много години влизах в новата година не с чувство за изпълнен дълг към някого, а с чувство за дълг, върнат към самата себе си.
— Лен! — извика Валера от кухнята.
— Има ли още?
Много е вкусно, дявол да го вземе.
Усмихнах се на фойерверките.
Имаше още.
Но втората порция ще си я свари сам.
