Моята ответна изненада го лиши не само от гордостта, но и от дар слово.
— Юлия, ти какво, от луната ли падна!
Какви милион и половина сега?
Пазарът е замрял, бизнесът е в кома, таксита на никого не му трябват!
Ще почакаш още половин година, няма да обеднееш.
Все пак не дояждате с мъжа си последната кора хляб!
Вадик, съпругът на зълва ми, се беше разположил нехайно на дивана ни и бъркаше захарта в чашата с такова ожесточено дрънчене, сякаш отброяваше с Морзовата азбука: „Ня-ма-па-ри-и-ня-ма-да-има”.
Преди месец този „местен вълк от Уолстрийт” дотича при нас с блеснали очи и потно плешиво теме.
Той и Оксана, сестрата на съпруга ми Денис, бяха спестили петстотин хиляди.
Не им достигаше съвсем малко — милион и половина — за да купят луксозна чуждестранна кола направо от салона и да я дават под наем за бизнес такси.
„Ще се позлатим!
След месец ще върна всичко до стотинка, и то с лихвите!” — кълнеше се Вадик, като театрално притискаше пухкавите си ръце към гърдите.
Аз, човек, свикнал да вярва на безстрастните числа, а не на пламенните клетви, дадох парите.
Но с едно дребно, почти незабележимо условие: при покупката колата се регистрира на моя Денис.
Само до момента на пълното изплащане на дълга.
Тогава Вадик радостно закима — какво значение имало, чия фамилия пише в документа, щом ключовете са в джоба му, а воланът е в ръцете му?
А вчера минавах оттам и реших да се отбия у тях на чай.
Входната врата беше леко открехната — Оксана, както винаги, чакаше куриер.
От кухнята се чуваше разговорът ѝ с Вадик:
— Кажи ѝ просто, че колата постоянно се разваля!
Юлка е богата глупачка, има пари бол.
Ще се нацупи и после ще прости.
Няма я да тръгне да си търси дълга от родното семейство, я!
Точно така, Ксюха!
Тази домашна счетоводителка дори разписка не ми взе!
Мина един месец, ще кажа, че таксипаркът е фалирал.
Ще помрънка и ще се откаже.
Все пак сме семейство, ще изтърпят!
Тихо притворих вратата след себе си и слязох по стълбите.
Вътре в мен нямаше нито горчива обида, нито женски сълзи.
Имаше само студена, звънтяща пресметливост.
Вечерта на вечеря разказах всичко на мъжа си дума по дума.
Денис, който ме обожава и винаги застава твърдо зад семейството ни, остави вилицата.
— Сега ще му счупя ченето.
— Не, мили, — нежно го погалих по ръката.
— Зъболечението напоследък е неоправдано скъпо, защо са ни излишни разходи?
Ще постъпим много по-елегантно.
Ще им изнесем платен майсторски клас по финансова грамотност.
И ето, неделен обяд.
Роднините са се събрали.
Те дойдоха с такси — Вадик още от прага трагично въздъхна, че новата им кола „пак се е счупила и стои под прозорците” (явно вече беше започнал да репетира подготвената за нас легенда), а и изобщо, в законния си почивен ден имал право да се отпусне и да изпие една чашка коняк.
Вадик с апетит унищожава моята печена свинска плешка, а Оксана оглежда критично, с леко презрение, новия ми ремонт.
— Знаеш ли, Юл, — говори Вадик, докато дъвче и жестикулира оживено, — трудно е сега за честния предприемач.
Държавата души, конкурентите режат крилата.
Взех твърдо решение: половин година няма да ви връщам парите.
Трябва да сменя гумите, да купя калъфи от еко кожа…
Вие все пак влизате в положението, нали?
— Разбира се, Вадик, — усмихнах се мило, почти ангелски.
— Положението ти е изключително сложно.
Почти като на мишка, която сама засилка се е вмъкнала в капана, а сега възмутено настоява да ѝ носят сирене с доставка дотам.
Вадик се задави с парче месо и се закашля.
— Какво?
Това пък какво трябва да значи?
Аз се въртя от сутрин до вечер като катерица в колело!
— Да, — кимнах аз, — само че по някаква причина това колело се върти изключително за наша сметка.
Сякаш не си катерица, а лаком паразитен хамстер на златна издръжка.
Оксана пламна, хвърляйки на масата колосаната салфетка.
— Юлия, що за надменен тон е това?!
Все пак те молим по роднински!
Имате две заплати, живеете си за кеф, ходите по ресторанти!
Можехте направо да ни подарите тези милион и половина.
На Вадик му трябва старт в живота!
— Старт, Оксанче, се дава на беговата пътека след упорити тренировки, — невъзмутимо отпих от чая си.
— А вие с Вадик искате да ви платят бизнес класа в самолет, който дори не сте възнамерявали да строите.
— Как смееш!
— Оксана премина на ултразвук и мигновено смъкна от себе си маската на благоприлична роднина.
— Ние сме семейство!
Ти си длъжна да ни подкрепяш!
— Аз съм длъжна да плащам навреме сметките и данъците си към държавата, — спокойно отвърнах аз.
— Но да спонсорирам нечие раздутo самочувствие, сякаш съм банкомат с функция за безкрайно опрощаване, изобщо не влиза в житейските ми планове.
Вадик снизходително се подсмихна, облегна се назад на стола и покровителствено скръсти ръце на корема си.
— Добре, момичета, не се карайте.
Юл, разбери го с женския си ум: пари сега няма.
Няма как да ги нарисувам!
И колата няма да ви я дам в залог, дори не си мечтай, аз съм вложил в нея своите кърваво спечелени петстотин хиляди!
Така че се отпусни, издишай и чакай.
Някога ще върна.
Може би.
Погледнах го.
Външно — абсолютно спокойна, като гранитна плоча на крайбрежната алея.
— А на теб и не ти трябва да връщаш нищо, Вадик, — произнесох меко, почти ласкаво.
Роднините на масата замръзнаха.
На лицето на зълва ми се изписа тържествуваща усмивка: „Казвах ли ти, тази богата глупачка бързо ще се предаде!”.
— Наистина ли?
— Вадик се разля в широка, мазна усмивка на победител.
— Чиста истина, — бавно извадих от папката на масата спретнато отпечатан лист хартия.
— Виждаш ли, понеже колата юридически беше регистрирана на Денис, а талонът и вторият комплект ключове, както си спомняш, през цялото това време спокойно си лежаха в домашния ни сейф… вчера я продадохме.
Настъпи пълна тишина.
Чуваше се как в кухнята бръмчи хладилникът.
— К-к-как продадохте?
— Вадик пребледня рязко, а очите му станаха като две чаени чинийки.
— Моята кола?!
— Моята кола, Вадик, — поправи го Денис с твърд метален тон, като се изправи от масата и скръсти ръце на широките си гърди.
— Но… как така… тя стоеше на паркинга пред блока!
Аз имам ключовете!
— заекна Оксана, хващайки се за сърцето.
— Стоеше.
Вчера сутринта.
А вчера по обяд дойде сериозен купувач със собствен репатрак, подписахме договора за покупко-продажба и тя замина за друг регион, — сложих листа на масата точно пред Вадик.
— За два милиона рубли.
Точно за толкова, за колкото я взехме от салона.
Вадик скочи на крака и с трясък събори стола.
Лицето му се покри с грозни бордо петна от ярост.
— Нямахте никакво право!
Там са моите петстотин хиляди!
Вие сте жалки измамници!
Сега ще ида в полицията!
Ще ви вкарам в затвора!
— Иди, Вадик, непременно иди, — примирително махнах с ръка.
— Покрай това ще разкажеш и на господата полицаи как си карал с ръкописно пълномощно, което мъжът ми анулира преди три дни.
А що се отнася до твоите петстотин хиляди… аз все пак съм изключително честен и справедлив човек.
Ето ти разчета.
Плъзнах към него втория лист, изпъстрен с цифри.
— Гледай внимателно.
Петстотин хиляди — това е първоначалната ти вноска.
От нея изваждаме: загубата на търговски вид на колата след един месец интензивна работа като такси — седемдесет хиляди.
Моя процент за ползването на милион и половина по рефинансиращата ставка — още двадесет хиляди.
И най-важното: наемът на автомобил бизнес класа за тридесет дни.
По средната пазарна цена.
Направих пауза, искрено наслаждавайки се на момента.
— И така, — елегантно подчертах крайния резултат с червена химикалка, — ние ти дължим точно четиринадесет хиляди и двеста рубли.
Денис, моля те, преведи на Вадик по картата.
Нека не си отказва нищо.
Оксана избухна в истинска истерия.
— Пуснахте ни по света!
Обрахте ни!
Оставихте ни без работа, без пукната пара!
Ние сме ви роднини!
Как можа да постъпиш така, проклета пресметлива усойнице?!
Тя замахна, опитвайки се да смъкне съдовете от масата, но Денис рязко пристъпи напред и ме закри с тялото си.
Гласът му беше тих, но точно затова смразяваше до кости.
— Ако веднага не се успокоиш и още веднъж повишиш тон на жена ми, ще изхвръкнете оттук заедно с входната врата.
Искахте да ни измамите за милион и половина, смятайки Юлия за удобна глупачка.
Заиграхте се на бизнесмени.
Кажете огромно благодаря на жена ми, че пресметна всичко човешки, а не ви остави и длъжни отгоре на всичко.
А сега — вън от дома ми.
Те си тръгваха шумно.
Вадик сипеше нелепи проклятия, спъвайки се в собствените си обувки, Оксана театрално ридаеше в коридора, обещавайки да се оплаче на всички роднини до девето коляно и да ни ослави из целия град.
Но на мен ми беше напълно все едно.
Парите ми в пълен размер се върнаха по семейната ни сметка.
А токсичните, лицемерни роднини сами се самопремахнаха от живота ни.
И много се надявам — завинаги.
