Но наглата усмивка на роднините изчезна, когато сложих пред тях исковата молба.
— И ти си мълчала? — каза Инга, застанала до мивката, с ръце потопени до лактите в сапунена пяна.
Празничната вечеря по случай юбилея на бащата беше приключила преди половин час.
Гостите си бяха тръгнали, а семейството, както обикновено, беше оставило планина от мръсни съдове на най-голямата дъщеря.
На масата, дояждайки остатъците от тортата „Наполеон“, седеше по-малката сестра Вика.
До нея, небрежно отпуснат назад на стола и човъркайки си зъбите с клечка, седеше мъжът ѝ Льоня.
Майката, Тамара Петровна, се суетеше около чайника, опитвайки се да не гледа Инга.
— А какво имаше да се казва? — Вика сви рамене, облизвайки крема от лъжичката.
Работата вече е решена, с Льоня дори вече намерихме бригада.
Ще съборим стените, ще разширим детската стая.
Все пак ние сме четирима, на нас ни е по-нужно.
Инга избърса ръцете си с хартиена кърпа.
Смачка я и я хвърли в кошчето.
— Апартаментът на баба, — каза тя.
Този, в който преди две години направих основен ремонт с мои пари.
И пет години плащах комуналните услуги, защото „Вика има ипотека, трудно ѝ е“.
Прехвърлихте го на нея?
Бащата, Генадий Илич, който седеше начело на масата, оправи очилата си.
— Инга, не започвай.
Вика е по-малката, има деца.
А ти си самостоятелна жена, караш кола, имаш добра длъжност.
За какво ти е втори апартамент?
Ще ги осоляваш ли?
— Вече оформихме дарението, преди седмица, — бързо се намеси майката, усмихвайки се виновно.
Не искахме да те тревожим преди тримесечния отчет.
Ти все си заета.
Инга гледаше тези хора, чиито проблеми беше решавала през последните години.
Зъболекар за мама?
Инга.
Санаториум за татко?
Инга.
Да събере Вика за родилното?
Инга.
Премести поглед към сестра си.
Вика седеше с вида на победителка, която е ударила джакпота, без дори да си купи лотариен билет.
Льоня се ухилваше, гледайки в телефона си.
— Значи сте решили това зад гърба ми, — каза тя утвърдително.
И тогава майката произнесе фразата, разпервайки ръце.
— Ох, ами ние мислехме, че на теб ти е все едно!
Ти никога нищо не искаш — значи нищо не ти трябва.
Инга погледна купчината мръсни съдове.
— Не ми трябва, така ли? — повтори тя.
Добре.
Взе чантата си от стола.
— Инга, къде отиваш?
А десертът?
А съдовете? — извика майката.
Нали още не сме дояли тортата!
— Съдовете ще измие собственичката на два апартамента, — каза тя, обувaйки обувките си.
Излезе от апартамента, затваряйки вратата след себе си.
През следващите две седмици Инга не вдигаше телефона.
В семейния чат цареше истерия.
„Инга, обиди ли се?“ — пишеше мама.
„Смешно, пораснала жена, а се държи като тийнейджърка.
Вдигни телефона, трябва да обсъдим кой ще закара татко на кардиолог“ — пишеше Вика.
Инга четеше съобщенията бегло, седнала в кабинета на нотариуса.
На масата пред нея лежаха папки с касови бележки, договори за ремонт и банкови извлечения за последните три години.
— Шансовете са отлични, — Надежда Сергеевна, жена с проницателен поглед, почука с химикалката по масата.
Вложили сте милион и половина рубли в ремонта на апартамент, който не ви принадлежи.
Плюс месечните плащания.
Това е класическо неоснователно обогатяване на собственика.
Тъй като по време на ремонта собственици са били родителите ви, искът ще бъде срещу тях.
Но щом са подарили апартамента на сестра ви…
— Не искам да съдя родителите си заради пари, — прекъсна я Инга.
Трябва ми юридически капан за сестра ми.
— Тогава действаме по план Б, — кимна адвокатката.
Ако искат да запазят дарението в сила и да не получат иск за милион и половина рубли, който верижно ще удари и сделката, ще трябва да приемат вашите условия.
— Подгответе документите, — каза Инга.
Възмездието дойде откъдето не го очакваха.
След три дни бащата получи хипертонична криза.
Не беше смъртоносно, но се наложиха хоспитализация, грижи и скъпи лекарства.
Телефонът прегряваше.
40 пропуснати обаждания от мама.
15 от Вика.
Инга седеше в кафене, пиеше лате и гледаше смартфона си.
Тя знаеше: в този момент те търсят „удобната дъщеря“, която ще дотича, ще се разбере с лекарите и ще купи всичко по списъка.
Написа едно съобщение в общия чат:
„В командировка съм.
Нямам обхват.
Всички въпроси решавайте със сестра си.“
Скандалът избухна след седмица, когато бащата беше изписан.
Инга насрочи среща в конферентната зала на своя офис.
Официалната обстановка сваля високомерие по-добре от всякакви викове.
Семейството влезе, Вика беше червена от яд, Льоня нервно потрепваше с рамо, майката плачеше.
Бащата, подпирайки се на бастун, гледаше в пода.
— Ти… чудовище! — изписка Вика още от вратата.
На татко му беше зле!
На Льоня му се наложи да си вземе отпуск от работа, лишиха го от премия!
Ти изобщо разбираш ли?!
— Разбирам, — спокойно отговори Инга, посочвайки столовете.
Седнете, разговорът ще е кратък.
— Какъв разговор? — намеси се Льоня.
Ти трябва да дадеш пари!
Ти си богата, нямаш нито деца, нито грижи!
Инга сложи на масата дебела папка.
— Тук, — започна тя, — е исковата молба до съда.
За събиране от гражданите Воронови, тоест от моите родители, на сумата от 1 540 000 рубли за неоснователно обогатяване.
Това е стойността на ремонта в апартамента на баба, касови бележки за материали и работа.
Плюс лихви за ползване на чужди парични средства.
В стаята настъпи тишина.
Тамара Петровна пребледня, хващайки се за сърцето.
— Ти… ще съдиш майка си? — прошепна бащата.
— Ще си върна моето, — отсече Инга.
Казахте, че аз нищо не искам.
Сега изисквам.
Щом искът бъде подаден, на апартамента, който сте подарили на Вика, ще бъде наложен запор като на имущество, участващо в спора.
Ще оспорваме дарението като привидно, извършено с цел избягване на дългове.
— Няма да посмееш, — изсъска Вика.
Това е моето жилище!
— Това е жилище, в което аз вложих милион и половина, — Инга отвори втората папка.
Но съм готова на споразумение, точно сега.
Посочи документ с нотариален печат.
— Какво е това? — подозрително попита Льоня.
— Това е нотариално заверено Споразумение за издръжка и поддържане на родителите.
Страни: Виктория Леонидовна и родителите.
Инга стана и се приближи до бялата дъска.
— Хайде да смятаме.
Апартаментът струва около 10 милиона.
През последните 5 години аз вложих в семейството около 3 милиона.
Вие получихте актив, а аз получих… фразата „на теб не ти трябва“.
Справедливост сама не се случи, затова трябваше да взема нещата в свои ръце.
Погледна сестра си.
— Вика, ти подписваш това споразумение.
В него е записано, че се задължаваш всеки месец да изплащаш на родителите сума в размер на два прожиточни минимума за всеки от тях, плюс изцяло да плащаш лечението им, комуналните услуги и да наемаш болногледачка при нужда.
Това е твоята цена за подарения апартамент.
— Няма да подпиша това! — изписка Вика.
Нямам пари!
Имам деца!
— Тогава утре сутрин подавам иска, — Инга щракна ключалката на куфарчето.
Съдът ще анулира дарението, ще върне апартамента в собственост на родителите, за да могат да ми платят за ремонта.
Апартаментът ще трябва да бъде продаден, а остатъка ще си поделите.
Избирай: или апартаментът е твой, но ти изцяло и юридически обвързващо издържаш родителите до края на дните им, или губиш апартамента.
Льоня грабна договора, очите му зашариха по редовете.
— Вик… тук е записана индексация… и задължение да ги водиш в санаториум веднъж годишно… — промърмори той, облян в пот.
— Точно така, — кимна Инга.
Родителите остаряват, имат нужда от грижи, преди това аз го правех безплатно и доброволно.
Вие решихте да влезете в рая на моя гръб, а Вика да направите наследница.
Сега всичко ще е честно.
Наследницата получава и активите, и пасивите.
— Дъще, как може така… — разплака се майката.
Ние сме си родни хора…
Инга погледна майка си.
— Родни хора не прехвърлят имоти зад гърба, мамо.
Инга натисна бутона на интеркома:
— Надежда Сергеевна, поканете нотариуса, готови са да подписват.
Вика ридаеше, размазвайки спиралата си.
Льоня седеше червен като рак, осъзнавайки, че „безплатният апартамент“ се е превърнал в ипотека с дължината на живота на родителите.
Бащата с трепереща ръка търсеше очилата си.
Но те подписаха.
След месец бащата имаше юбилей — 70 години, Инга не беше поканена, но и не го очакваше.
Телефонът изписука.
Тя отключи екрана.
Съобщение от Вика в общия чат, който Инга така и не беше напуснала, оставила го като напомняне:
„Мамо, не мога да дам пари за лекарства този месец!
На Льоня му намалиха заплатата!
Нека Инга даде!“
След него дойде съобщение от майката:
„Вика, ти подписа договора.
Ако не преведеш парите, Инга каза, че ще прати съдия-изпълнители.
Нямаме избор, дъще.
Оправяй се.“
Инга се усмихна.
Бумерангът се беше върнал.
