— Сережа, зле ми е, ела бързо!
Ирина замръзна с чиния в ръце.
На котлона цвърчаха картофи, салатата вече беше нарязана, бутилката вино — отворена.
Сергей стоеше насред кухнята с телефон до ухото, а тя виждаше как лицето му се променя — от уплаха към уморена обреченост.
— Мамо, какво е станало? Сърцето? Кръвното?
— Козата не дава да я издоя от два дни, сигурно е мастит. И дървата свършват. А Васька, съседът, пак е подпрял оградата с неговите дъски.
Сергей разтърка основата на носа си.
Ирина остави чинията на масата по-шумно, отколкото възнамеряваше.
— Мамо, сега е девет вечерта. Ще дойда утре.
— Утре ще е късно! Козата ще умре! Как така няма да помогнеш на родната си майка?
Той вече сваляше якето от закачалката.
Ирина изключи котлона и захлупи тигана с капак.
Вечерята за пореден път се отменяше.
—
Анна Петровна Соколова беше на седемдесет и пет години.
Живееше в село Малые Борки, на четиридесет километра от града, в къща с печно отопление.
Гледаше две кози — Марта и Зорка, десетина кокошки и градина от двадесет декара.
Сергей и Ирина живееха в града, в двустаен апартамент.
Той работеше като инженер в завод, тя — като счетоводителка в строителна фирма.
Парите стигаха за нормален живот, дори отделяха за почивка.
Или по-точно — опитваха се да отделят.
През последните три години животът им беше подчинен на обажданията от селото.
Ту покривът протече — спешно трябват шифер и работни ръце.
Ту козите се разболеят — карайте лекарства.
Ту дървата свършат насред зимата — зарязвайте всичко и идвайте да режете.
Анна Петровна отказваше на всяка цена да се премести в града.
— Тук ще умра, където съм живяла цял живот. А кой ще държи козите ми в апартамент? И кокошките? Това е стопанство, това е натурална храна!
Това, че те не пиеха мляко, а яйцата беше по-лесно да се купят от магазина, не я убеждаваше.
Стопанството не беше начин да се изхрани, а смисълът на съществуването ѝ.
Без него Анна Петровна не можеше да си представи себе си.
Сергей беше единствен син.
Баща му беше починал преди десет години, нямаше кой друг да помага.
И той ходеше.
Всяка събота и неделя, понякога и след работа.
Режеше, строеше, поправяше, копаеше.
В началото Ирина ходеше с него.
Помагаше в градината, учеше се да дои козите.
Но през последната година все по-често оставаше вкъщи.
Умората се трупаше като снежна топка.
—
Онази вечер Сергей се върна след полунощ.
Ирина не спеше, лежеше в тъмното и гледаше тавана.
— Как е козата? — попита тя.
— Добре. Просто вимето ѝ беше втвърдено, размачках го, издоях я. Нацепих дърва за една седмица.
— И след седмица пак?
— Ирина, какво мога да направя? Тя е сама там.
— Сама по собствен избор.
Сергей седна на ръба на леглото и си свали чорапите.
— Това е майка ми.
— А аз съм ти жена. Кога за последен път ходихме някъде само двамата? На кино? В кафене? Или просто на разходка?
— Не сега.
Но Ирина седна в леглото и включи нощната лампа.
— Точно сега. Сметнах — през последната година сме похарчили за селото повече от сто хиляди рубли. Фураж за козите, лекарства, дърва, ремонт на покрива, нова помпа за кладенеца. Това, между другото, беше нашата почивка на море.
— Предлагаш да я изоставя?
— Предлагам да помислиш за нас. Аз съм на тридесет и пет, ти — на тридесет и осем. Живеем като прислуга в чуждо стопанство.
Сергей легна и се обърна към стената.
— Тя не е вечна. Потърпи още малко.
Ирина изгаси лампата.
В тъмното думите звучаха по-рязко.
— А ако са още десет години? Петнайсет? Така ли ще чакаме да започне нашият живот?
Отговор нямаше.
—
В събота отидоха заедно — Анна Петровна настояваше за помощ с градината.
Трябваше да изкопаят картофите, да приберат зелето, да сложат всичко в избата.
Работиха мълчаливо.
Анна Петровна командваше: това не така, онова не там, ръцете ви не растат от правилното място.
Към обяд Ирина беше цялата в пот, гърбът я болеше, а по дланите ѝ набъбваха мазоли.
На обяд свекървата започна обичайната си песен.
— Едно време хората умееха да работят. А сегашните — все неженки. Половин ден копаха и вече са уморени. Аз на вашите години…
— На нашите години вие сте живели тук постоянно, а не сте пътували четиридесет километра след работа, — не издържа Ирина.
Анна Петровна стисна устни.
— Неблагодарни сте. Аз ви давам мляко, яйца, пресни зеленчуци. А вие си вирите носа.
— Мамо, ние нали не молим…
— Именно, че не молите! Идвате веднъж месечно, като чужди. А аз тук сама се трепя от работа!
Ирина стана от масата.
— Никой не ви кара да се трепете от работа. Продайте козите, оставете си няколко лехи за вас. Или се преместете по-близо до нас.
— За да ме дадете в старчески дом?
— Мамо!
— Какво „мамо“? Познавам ви аз вас, градските. За хора не броите родителите си.
Ирина излезе на двора.
Извади телефона, отвори банковото приложение.
Превъртя историята на разходите.
Фураж за козите — 3500.
Дърва — 15000.
Шифер — 8000.
Лекарства за добитъка — 2000.
И така всеки месец.
Сергей излезе след нея.
— Защо я подхвана?
— Аз? Сережа, отвори си очите! Ние финансираме прищявката ѝ! Тези кози изяждат повече, отколкото дават мляко. Градината изисква повече сили и пари, отколкото струват всички тези зеленчуци в магазина.
— Но за нея това е важно.
— А за мен е важно нашето семейство. Което се разпада, ако не си забелязал.
—
През нощта се обадиха в два часа.
Ирина през съня чу как Сергей скочи, облича се, изпуска ключовете.
— Какво е станало?
— На мама ѝ е зле. Линейката идва, но аз ще стигна по-рано.
Тръгнаха заедно.
Караха по празния път, мълчаливо.
Ирина си мислеше: ето, сега ще се случи онова, от което всички се бояха и което тайно чакаха. Край на мъките.
И в същото време мразеше себе си за тези мисли.
Анна Петровна лежеше на леглото, сива, смалена.
Лекарят от бърза помощ ѝ мереше кръвното.
— Хипертонична криза. Добре, че сте се обадили навреме. Но на нейната възраст, при такова кръвно, е опасно да живее сама.
— Няма да ходя никъде, — прошепна Анна Петровна.
— Мамо, така не може.
— Сереженка, аз тук съм родена. Тук е погребан баща ти. Как да зарежа всичко?
И изведнъж заплака.
За три години Ирина нито веднъж не я беше виждала да плаче.
— Страх ме е. Във вашия град ще бъда чужда. Бреме. А тук поне имам работа. Козите, кокошките… Нужна съм на някого.
Сергей седна на ръба на леглото и хвана ръката ѝ.
— Мамо, нужна си ни ти. Не козите ти, не млякото. Ти.
— Лъжеш. Ирка не може да ме гледа.
Ирина се приближи и седна от другата страна.
— Анна Петровна, аз не се ядосвам на вас. Яд ме е, че всички се вкарахме в този капан. Вие се трепете със стопанството, ние се разкъсваме между работата и селото. И всички сме нещастни.
Свекървата мълчеше.
После каза тихо:
— А какво друго ми остава? Да седя и да чакам смъртта?
—
На сутринта, когато кризата отмина, тримата седнаха на масата.
Сергей говореше спокойно, но твърдо.
— Мамо, така повече не може. Или намаляваме стопанството до минимум, или търсим къща по-близо до града. В Семьоновка например. Там има автобус и магазинът е наблизо.
— Искаш да продадеш козите ми?
— Едната ще оставим. Марта. Тя е по-спокойна. И пет кокошки, не повече. Градината — десет декара, само най-необходимото.
Анна Петровна гледаше през прозореца.
Навън се разсъмваше, кукуригаше петел.
— А къщата?
— Къщата остава. Ще идваме, ще помагаме. Но по график. Веднъж на две седмици. И не повече от един ден.
— Жестоки сте.
— Не, — каза Ирина. — Жестоко е да вкараш всички в гроба заради две кози и една градина. Ние искаме да живеем, Анна Петровна. И искаме и вие да живеете, а не просто да оцелявате.
Свекървата кимна.
Веднъж, едва забележимо.
След седмица Зорка беше продадена на съседите.
Половината кокошки — също.
Градината прекопаха само наполовина — за картофи и малко зеленина.
Сергей монтира на майка си бутон за спешно повикване и се разбра със съседката Валя — тя обеща да наднича всеки ден.
—
Минаха четири месеца.
Февруари беше снежен, но не жесток.
Ирина стоеше до прозореца с чаша кафе и гледаше падащия сняг.
— Мама се обади, — каза Сергей, излизайки от спалнята. — Марта се окози. Родила е две ярета.
— Ще ходим ли през уикенда?
— Ако искаш.
Странно беше — тази лекота в гласа му.
Преди всяко споменаване на майка му се превръщаше в напрегнато мълчание или спор.
Сега — беше просто новина за една коза.
Анна Петровна наистина се беше променила.
Обаждаше се веднъж седмично, кратко.
Питаше за здравето, разказваше за стопанството.
Без съвети, без упреци, без намеци.
Когато миналия месец Ирина се беше простудила, тя само попита дали трябват лекарства.
Не дойде без предупреждение с буркани и горчични лапи.
Ирина допи еспресото си.
— Мислиш ли, че ще стане? Имам предвид, Сочи през лятото?
— Не знам. Но се надявам, че да.
Навън снегът спря да вали.
Показа се слънцето.
