— Но банкетът го платих аз — уточних.
— Лена, ти наистина ли мислиш, че ще те поканя? — Ирка ме гледаше така, сякаш я бях помолила да ми подари бъбрек.
Стоях на прага на апартамента ѝ с кутия пастички и глупава усмивка на лицето.
Току-що бях минала да я поздравя предварително за рождения ѝ ден.
Утре зълва ми навършваше петдесет години.
— Но, Ира, ние все пак сме роднини…
— Роднини? — присви очи тя.
— За мен ти си никоя.
— Този банкет е за МОЕТО семейство.
— Истинското.
Вратата се затръшна под носа ми.
Останах на площадката с кутия „Птиче мляко“ и буца в гърлото.
С Максим сме заедно от двадесет и три години.
Сестра му Ира не ме харесваше още от първата ни среща — аз бях от обикновено семейство, без връзки и перспективи.
А Ира винаги се смяташе за кралица: две висши образования, съпруг директор, апартамент в центъра.
Всъщност тя работеше като обикновена счетоводителка в поликлиника, а апартаментът ѝ беше останал от родителите.
Но това са подробности.
Когато преди половин година започна да говори за юбилея, предложих да помогна с организацията.
— Знаеш ли, Леночка, с радост бих, но сега правя ремонт — въздъхна зълва ми на чаша чай.
— Всички пари отидоха за италианските плочки.
— Ще трябва да отпразнувам юбилея съвсем скромно.
Максим веднага се включи:
— Ира, не се тревожи.
— Ние ще помогнем.
— Нали така, Лен?
Кимнах.
Мъжът ми обожаваше сестра си, за него тя беше непререкаем авторитет.
— Хайде стига — Ирка се престори на смутена.
— Много ми е неудобно.
— Какво говориш! Все пак сме семейство — усмихнах се.
— Искаш ли аз да организирам всичко?
— Ще намеря ресторант, ще уточня менюто.
Така станах организатор на юбилея, на който не бях поканена.
Прекарах три седмици в търсене на ресторант.
Обадих се на десетки места, сравнявах цени, избирах най-доброто съотношение между качество и стойност.
Намерих уютно място с лятна веранда — точно каквото Ира искаше.
Менюто уточнявахме по видеоразговор.
Зълва ми отхвърли първите пет варианта:
— Това е прекалено просто.
— Това е вулгарно.
— Това аз не го ям.
— Ти изобщо имаш ли вкус?
Търпях.
Все пак това беше нейният празник.
Когато дойде време за плащане, съпругът ми разпери ръце:
— Лен, в момента нямам пари.
— Вложих ги в оборудване за бизнеса.
— Не можеш ли засега да платиш ти?
— Макс, това са двеста и тридесет хиляди!
— Разбирам.
— Но ще ти ги върна.
— Обещавам.
— А Ирка толкова мечтае за красив празник…
Изтеглих парите от своя депозит.
Две години събирах, за да сменя старичката си кола.
Успокоявах се с мисълта, че мъжът ми наистина ще ми ги върне.
А после започнаха поканите.
Ира звънеше на роднини пред мен и възторжено разказваше за ресторанта:
— Представяш ли си, Таня, панорамни прозорци!
— Жива музика!
— Толкова дълго търсих това място!
Тя го била търсила.
Да, разбира се.
Мълчах.
Защо да ѝ развалям настроението?
Но когато след седмица уж между другото попитах в колко часа трябва да се дойде утре, Ира ме погледна изненадано:
— А на теб за какво ти е да знаеш?
— Как така за какво?
— Това е твоят юбилей.
— Лена, не се обиждай, но това е празник за близки хора.
— Там ще бъдат моите съученици, колеги от университета, колеги от работа.
— Ти не ги познаваш, ще ти е скучно.
Сърцето ми се сви.
— Но аз го организирах…
— И аз съм ти много благодарна!
— Наистина.
— Но разбираш, местата са ограничени.
— Не мога да обидя старите приятели.
Вечерта разказах всичко на Максим.
Надявах се, че ще се възмути, че ще говори със сестра си.
— Е, Лен, в известен смисъл тя е права — почеса се той по тила.
— Ти наистина не познаваш никого там.
— Щеше да седиш сама цяла вечер.
— Аз ПЛАТИХ за този банкет!
— И ще ти ги върнем.
— Задължително.
— Но каква е разликата дали ще отидеш, или не?
Гледах мъжа си и не го познавах.
Двадесет и три години брак — и той не виждаше нищо нередно в това, че ме бяха изключили от семейния празник?
— Макс, ти наистина ли ще отидеш там без мен?
— Лен, не прави сцени.
— Това е сестра ми.
— Петдесет години се навършват само веднъж.
Тогава разбрах: нямаше към какво да се връщам.
На следващия ден, докато Максим обличаше костюма си, аз стягах куфара.
Действах на автопилот — дрехи, документи, бижута.
— Къде отиваш? — учуди се мъжът ми.
— При майка ми.
— Ще остана при нея за малко.
— За дълго?
— Засега не знам.
Той сви рамене и замина на юбилея на сестра си.
На празника, който аз бях платила.
Седнах в колата и тръгнах.
Но не към майка ми.
Ресторантът ме посрещна с приглушена светлина и звуци на музика.
Банкетът беше в разгара си.
Отидох при администраторката:
— Добър вечер.
— Аз платих този банкет.
— Искам да уточня нещо.
Момичето се усмихна:
— Разбира се!
— Вие сте Елена Викторовна?
— Заповядайте в кабинета.
Десет минути по-късно излязох с нов договор.
Още след пет минути водещият се качи на сцената:
— Скъпи гости!
— Имаме изненада.
— Оказва се, че нашата рожденичка не е била съвсем честна с вас.
Музиката спря.
Ирка пребледня.
— Тази прекрасна вечер не е организирала и платила тя.
— А нейната снаха Елена, която по някаква причина са забравили да поканят.
Залата ахна.
Максим скочи от мястото си.
— Освен това — продължи водещият — Елена Викторовна току-що внесе промени в договора.
— От този момент банкетът се счита за отменен за настоящите гости.
— Какво?! — изпищя Ира.
— Но! — вдигна пръст водещият.
— Ръководството на ресторанта с радост предлага вечерта да продължи по нов сценарий.
— Каним всички служители от хоспис номер три, които точно сега приключват смяната си.
Вратите се отвориха широко.
В залата започнаха да влизат медицински сестри, санитари, лекари — уморени, изненадани, но с надежда на лицата.
Аз стоях на входа и се усмихвах.
— Лена! — Максим си проби път през тълпата.
— Какво правиш?!
— Аз ли?
— Организирам празник за хора, които наистина заслужават почивка.
— Те всеки ден се грижат за онези, от които близките са се отказали.
— Мисля, че това им е по-нужно, отколкото на сестра ти.
— Но парите!
— Ресторантът!
— Ще ти върна всичко!
— Не е нужно.
— Смятай го за моя подарък към самата мен.
— Тъкмо ще стигнат за развода.
Обърнах се и тръгнах към изхода.
Зад мен чувах виковете на Ира, оплакванията на Максим, учудените гласове на гостите.
А после се разнесоха аплодисменти.
Една медицинска сестра от хосписа не се сдържа:
— Благодарим ви!
— От десет години не сме празнували нищо заедно като колектив!
След месец Максим ми изпрати парите.
Цялата сума.
С извинения и молба да се върна.
Купих си нова кола.
Синя, красива, онази, за която мечтаех.
А с Ирина повече не общуваме.
Но чух, че за нейния юбилей е говорил целият квартал.
Само че не съвсем така, както тя беше планирала.
И знаете ли какво?
За нищо не съжалявам.
Понякога човек просто трябва да отиде на собствения си празник.
Дори и да не е поканен.
