Част 1. Гостоприемство с привкус на окупация
— Наистина ли не разбираш или само се преструваш? — Антон щракна ципа на пътната чанта с такъв звук, сякаш преряза въжето, което държеше брака им на повърхността.
— Зоя е дошла да си почине.
— Трябва да се наспи.
— Има проблеми с гърба, нали и ти видя как ходи.
— А на онзи диван в стаята за гости няма матрак, а уред за мъчения.
— Този „уред за мъчения“ струваше двеста хиляди, Антоне.
— Това е ортопедичен модел, който избирахме заедно, — гласът на Катерина звучеше равен.
— И не става дума за матрака.
— Става дума за това, че това е нашата спалня.
— Лично пространство.
— Защо трябва да отстъпвам леглото си на сестра ти, докато ти ще обикаляш по командировки?
— Не „ще обикалям“, а ще работя.
— Шефът не ме пита удобно ли ми е или не да го карам до Краснодар, — озъби се Антон, проверявайки документите в жабката.
— Изглеждаше безупречно в служебната си риза: шофьор на голям човек, замесен във велики дела, макар и само през волана на служебния „Майбах“.
— А ти, Катя, можеше да проявиш малко гъвкавост.
— Все пак е роднина.
— Не е чужд човек.
— Тя не ми е роднина, Антоне.
— Тя е твоя сестра, която вече трети ден критикува храната ми, праха по рафтовете и начина, по който си водя бизнеса.
— А сега иска да спи на моите чаршафи?
— Егоистка си, — отсече той, обръщайки се към нея с цялото си тяло.
— В очите му се четеше същото онова презрително снизхождение, което се появяваше всеки път, когато Катерина се опитваше да защити границите си.
— Зоя е гост.
— Да спи ли на изтривалката в антрето?
— Заминавам за пет дни.
— Толкова ли ти е трудно да отстъпиш?
— Или короната ти на преводачка ще падне, ако поспиш няколко нощи на дивана?
На вратата се появи фигурата на Зоя.
— Зълвата беше със седем години по-голяма от Антон, по-едра и притежаваше онази селска хитрост, която позволява на хората без покана да изядат най-хубавото парче торта на чужд празник.
— Стоеше, облегната на касата, и лениво дъвчеше ябълка, взета без да пита от купата с плодове.
— Антош, не се карайте заради мен, — проточи тя, а в гласа ѝ звънтеше фалшив мед.
— Мога и на пода да легна.
— Ще си постеля кожухчето, свикнала съм.
— Че аз не съм някаква баронеса, като някои.
— Стига, Зоя, — махна с ръка Антон, без да поглежда жена си.
— Ти ще спиш в спалнята.
— Това е решено.
— Катерина просто е уморена, сега ще си включи главата и ще разбере, че се държи като истеричка.
— Не съм истеричка, — каза Катерина тихо, но твърдо.
— Аз съм стопанката на тази къща.
— И казвам: НЕ.
— Зоя ще остане в стаята за гости.
Антон се приближи плътно до жена си.
— От него миришеше на лосиона, който тя му беше подарила, и на чужда, служебна власт.
— Докато аз плащам за този апартамент, правилата ги определям аз, — процеди той през зъби.
— Преводите си можеш да ги правиш и на Луната, но живеем тук, защото аз се разбрах с брокера.
— Не ме ядосвай преди път.
— Зоя спи в спалнята.
— Точка.
Той се обърна, грабна чантата и излезе в коридора.
— Зоя, победоносно изсумтявайки, отхапа още едно парче ябълка с гръмко хрускане, гледайки Катерина право в очите.
— В този поглед се четеше тържеството на селската простота над градската интелигентност.
Катерина остана да стои насред хола.
— Вътре в нея гневът се свиваше като змия — горещ, плътен, изместващ страха и навика да заглажда острите ръбове.
Част 2. Възпитателен процес
— Е, какво, снахо, къде е чистото бельо? — гласът на Зоя изтръгна Катерина от вцепенението.
Катерина стоеше до прозореца, но не виждаше улицата.
— Виждаше отражението на собствения си живот, който изведнъж ѝ се стори като криво огледало.
— Две години.
— Две години беше влагала душата си в този човек.
— Плащаше лъвския дял от разходите, докато Антон събираше за „статусен часовник“, за да отговаря на шефа си.
— Беше отворила собствената си школа по чужди езици „Лингва-Сфера“, но у дома се стараеше да не показва доходите си, за да не наранява мъжкото му самолюбие.
— И ето я благодарността.
— Бельото е в шкафа, в стаята за гости, — отвърна Катерина, без да се обръща.
— Антоша каза, че ще спя тук, — Зоя вече по домакински отваряше вратата на тяхната спалня.
— Имате широко легло, на мен ми е удобно.
— А ти хайде, не се цупи.
— Мъжът каза — жената направи.
— Така са живели векове наред и нищо, семействата са били по-здрави.
— Вие, градските, много си мислите за себе си.
Зоя влезе в спалнята и за ужас на Катерина с размах се пльосна на леглото, направо с домашния халат, с който допреди малко беше пържила кюфтета в кухнята, опръсквайки с мазнина целия котлон.
— Меко! — одобрително изкряка зълвата.
— А ти защо си застанала така?
— Върви си постели в хола.
— И още нещо… донеси ми чай.
— С лимон.
Това не беше просто грубост.
— Това беше интервенция.
— Антон не просто отстъпи място на сестра си, той ѝ даде картбланш да унижава жена му.
— Искаше да покаже кой е водачът тук.
— Да я възпита.
Катерина излезе на балкона и с треперещи ръце набра номер.
— Сигналите продължиха дълго.
— Ало, Катенка? — гласът на свекървата беше сладък като презрял пъпеш.
— Нещо случило ли се е?
— Антон пристигна ли?
— Лидия Петровна, синът ви замина, но остави разпореждане Зоя да спи в нашето брачно легло.
— А мен ме изсели на дивана, — Катерина се стараеше да говори сухо, делово.
— Смятам това за неприемливо.
— Обяснете на дъщеря си, че има определени правила.
В слушалката увисна пауза, а после се чу кискане.
— Ох, Катюша, защо си толкова нервна?
— Зойчка е уморена, тя е дошла от село, нужен ѝ е комфорт.
— Антон е глава на семейството, така е решил.
— Бъди по-мъдра.
— Женската мъдрост е в покорството.
— Не му се сърди, той ще се върне, ще се сдобрите.
— А Зоя не я закачай, тя е гостенка.
— Полезно ще ти е да тренираш смирение, защото си прекалено… остра.
Смирение.
— Полезно.
Катерина прекъсна разговора.
— Екранът на телефона угасна, както и надеждата ѝ за адекватност в това семейство.
— Тя разбра: това е заговор.
— Антон не го беше направил случайно.
— Те го бяха обсъдили.
— Бяха решили да „поставят на място“ твърде много повярвалата си бизнесдама.
Когато се върна в стаята, видя, че вратата на спалнята е затворена.
— Оттам се чуваха мърморенето на телевизора и звуци от мляскане.
— Ей, Катка! — извика Зоя иззад вратата.
— Кюфтетата на масата изстиват, прибери ги в хладилника, че ще се вкиснат!
— И не дърпай вратата, ще спя.
Катерина се приближи до вратата.
— Постоя секунда.
— После се обърна и отиде не в кухнята, а в кабинета си.
— Там лежаха големи кашони, останали след покупката на учебници за школата.
— Командировка, казваш? — прошепна тя, а устните ѝ се изкривиха в зла усмивка.
— Пет дни?
— Отлично.
— За пет дни може да се построи империя, камо ли да се разруши тази къща от карти.
Тя започна да събира вещите си.
— Не истерично, не като мачка дрехите.
— Подреждаше всичко методично, както професионалист опакова техника.
— Своя лаптоп.
— Своите документи.
— Своите дрехи.
— Своята техника.
— Кафемашината, която тя беше купила.
— Овлажнителя за въздух.
— Робота прахосмукачка.
— Всичко, което правеше този апартамент обитаем, принадлежеше на нея.
— Дори пердетата тя беше избирала и плащала сама.
— Пердетата не свали — жалеше времето, но скъпия комплект спално бельо от стаята за гости си взе.
Част 3. Стратегическо отстъпление
— Къде си? — съобщението от Антон дойде на третия ден.
Катерина седеше в новия си кабинет.
— Панорамните прозорци гледаха към деловия център на града, но тя не гледаше гледката.
— Гледаше договора за наем.
— Просторни апартаменти в елитен комплекс, съчетани с работна зона.
— Скъпо.
— Много скъпо.
— Но можеше да си го позволи.
— Просто преди пестеше, отделяйки за „общата ипотека“, за която Антон мечтаеше, въпреки че самият той не беше вложил нито стотинка.
— Заета съм, — написа тя в отговор.
Обаждането дойде веднага.
— Какво значи заета?
— Зоя звъня, казва, че те няма вече два дни!
— В хладилника няма нищо, храната е свършила.
— Какво, оставила си гостенката сама?
— Катя, съвсем ли си изгуби страха? — Антон не викаше, той съскаше, а този звук беше отвратителен.
— Твоята сестра е възрастна жена.
— Ако е успяла да окупира чужда спалня, ще успее и да стигне до магазина, — каза Катерина хладно, проверявайки преводи на патенти за фармацевтична компания.
— Върни се незабавно!
— Приготви храна и се извини на Зоя.
— Пристигам утре вечер.
— Ако вкъщи има безпорядък…
— Няма да има безпорядък, — прекъсна го тя.
— Аз разчистих.
Тя затвори телефона.
Сутринта на деня, в който си тръгна, беше показателна.
— Зоя се събуди в единайсет, почесвайки се по хълбоците, и излезе в кухнята, очаквайки закуска.
— Но кухня нямаше.
— Тоест стените си бяха там, кухненският комплект, който беше на хазяина, си беше там, но съдове, тостер, миксер и кафемашина нямаше.
— Хладилникът беше девствено чист, ако не се броеше забравеното бурканче с горчица.
Тогава Зоя се обади на брат си с писъци, че „тази луда ги е обрала“.
— А по това време Катерина вече ръководеше хамалите, които пренасяха вещите ѝ към новия ѝ живот.
Сега, седнала в кресло от естествена кожа, Катерина усещаше странна лекота.
— Страхът беше изчезнал.
— Беше останало само отвращение към мъжа ѝ.
— Сякаш две години е носила обувки с един номер по-малки и най-сетне ги е събула.
Асистентката ѝ, Леночка, надникна в кабинета:
— Екатерина Викторовна, куриерът донесе документи от банката.
— И още… някакъв мъж настоява да ви види.
— Казва, че е вашият съпруг.
— Охраната не го пуска.
Катерина се намръщи.
— Не беше давала на Антон новия адрес.
— Как беше разбрал?
— А, да.
— Имаха общ акаунт в службата за доставка на храна.
— Вчера тя беше поръчала вечеря в офиса.
— Антон явно следеше разходите ѝ, както винаги.
— Нека влезе, — каза тя.
— Само предупреди охраната да са нащрек.
Част 4. Явяването на героя
— Е, ти си истинска твар! — вратата се отвори с ритник.
Антон стоеше на прага, червен, разрошен, изобщо не приличаше на лъснатия шофьор на луксозна кола.
— Беше с намачкана тениска, а в очите му плискаше мътна ярост.
— Къде е той? — изрева той, нахлувайки в просторния хол на новия ѝ апартамент-офис.
— Кой? — Катерина дори не стана от бюрото.
— В ръцете си въртеше тежка мраморна точилка — подарък от учениците, която използваше за притискач на хартии.
— Любовникът ти! — Антон започна да щъка из стаята, да наднича зад пердетата и да отваря шкафовете.
— Нарочно избяга!
— Устрои този цирк със Зоя, за да доведеш тук твоя ухажор!
— С какви пари нае това място, а?
— Той ли ти плаща?
— Изневери ли ми?
Той връхлетя към бюрото и помете купчина отчети на пода.
— Прибрах се вкъщи, а там няма нищо!
— Зоя е гладна, плаче!
— Взе даже и кърпите!
— Ти унизи семейството ми!
— Взех си моите неща.
— И моите пари, — Катерина бавно се изправи.
— Твоите пари? — той избухна в смях, а този смях беше лаещ, неприятен.
— Коя си ти без мен?
— Учителка!
— Преводачка на хартийки!
— Аз те изведох сред хора, аз те запознах с уважавани хора!
— А ти…
Той сграбчи ваза от конзолата и я хвърли на пода.
— Осколките се разлетяха навсякъде.
— Ще се върнеш веднага.
— На колене ще пълзиш пред Зоя.
— И пред мен.
— Разбра ли?
Антон тръгна към нея със стиснати юмруци.
— В очите му нямаше нищо човешко, само нараненото самолюбие на дребен тиранин, на когото са отнели играчката.
— ЧУВАШ ЛИ МЕ? — изкрещя той, пръскайки слюнка.
— СЪБИРАЙ СЕ, ПАРЦАЛ!
Част 5. Лов на глиган
— МАХАЙ СЕ, — гласът на Катерина прозвуча тихо.
— Какво?
— Ти смееш да ми казваш какво да правя? — той се хвърли към нея с намерението да я хване за косата.
Катерина не зачака.
— Две години търпеше.
— Две години беше „мъдра“.
— Две години преглъщаше обиди.
— Стига.
Когато ръката му посегна към лицето ѝ, тя не отстъпи.
— Гневът, трупан капка по капка, проби бента.
— Тя хвана по-удобно мраморната точилка и с късо издишване, влагайки в удара цялата си ненавист към неговата самодоволна надменност, го удари по протегнатата ръка.
Чу се отчетливо изпукване.
— Антон зави.
— А-а-а!
— Ти полудя ли?!
Той отстъпи назад, люлеейки натъртената си ръка, а очите му се разшириха от шок.
— Не очакваше отпор.
— Искаше война?
— Ще я получиш! — забравил болката, той се хвърли върху нея с цялата си тежест, опитвайки се да я притисне към стената.
Катерина отстъпи крачка встрани и Антон, изгубил равновесие, се блъсна с рамо в библиотеката.
— Книгите се посипаха върху него като градушка.
— Но той беше като разярен бик.
— Обръщайки се, опита да я ритне.
Катерина, която на младини не се беше занимавала с балет, а с кикбокс, нещо, което Антон или беше забравил, или никога не го беше интересувало, реагира инстинктивно.
— Тя излезе от линията на атаката и нанесе бърз, точен удар с върха на обувката в слабините му.
Звукът, който издаде Антон, нямаше нищо общо с човешка реч.
— Той изхрюка като прасе, въздухът изчезна от дробовете му.
— Очите му щяха да изхвръкнат, лицето му посиня.
— Той рухна на колене, хващайки се с ръце за болезненото място, и опря чело в скъпия ламинат.
— Стани, — заповяда хладно Катерина.
— Стани и изпълзи навън.
Антон, хриптейки и пускайки слюнка, се опита да се изправи, подпирайки се с ръка на пода.
— Лицето му беше изкривено от болка и унижение.
— С мъка се изправи първо на четири крака, после, залитайки, се вдигна.
— Но злобата в него беше по-силна от болката.
— Ще те убия… — просъска той, правейки крачка към нея.
Катерина замахна с точилката.
— Той се дръпна, спъна се в собствения си крак и полетя напред, с лице право в ъгъла на отворената врата към коридора.
— Ударът беше глух и страшен.
— Антон отхвръкна назад, притискайки длани към лицето си.
— Изпод пръстите му се стичаше кръв — носът му беше счупен, а под окото мигновено се надуваше тъмновиолетов синина.
— Махай се, Антоне.
— Тук нямаш власт, — каза тя това с такова отвращение, сякаш беше непослушен котарак, който се е изходил в чехлите.
— И махни колата си от паркинга.
— Извиках паяк.
— Заел си мястото на директора.
— На кой директор? — промърмори той с разбитите си устни, плюейки кръв.
Тя се усмихна криво.
— Подадох молба за развод онлайн още вчера.
— И този апартамент съм го купила аз.
— И школата е моя.
— Мислеше, че изкарвам жълти стотинки?
— Превеждам техническа документация за петролни конгломерати, идиот такъв.
Антон отстъпи към изхода, подпирайки се на стената.
— Изглеждаше жалък: ръката му подута, носът му изкривен настрани, панталоните му в прах, окото му заплуто.
— Ти… ще съжаляваш… — прошепели той, опитвайки се да запази поне капка достойнство, но звучеше жалко.
Той протегна здравата си ръка към дръжката на вратата, но координацията го предаде.
— Тежката метална врата, снабдена с мощен автоматичен затваряч, започна да се затваря точно в момента, когато той реши да се подпре на касата с другата ръка — онази, по която беше получила ударът с точилката.
Вратата се тръшна, притискайки средния му пръст.
Писъкът на Антон заглуши дори шума от улицата зад прозореца.
— Той издърпа пръста, чийто нокът мигновено почерня, и виейки, се изтърколи в коридора.
— А сега, — Катерина пристъпи към прага, гледайки сгърчения си съпруг, — най-интересното.
— Твоят шеф, Павел Николаевич, е мой клиент.
— Преди половин час обсъждахме превода на договор.
— И той много се изненада, когато научи, че шофьорът му използва служебния „Майбах“ за лични разправии в работно време.
— Май спомена, че колата се следи по GPS и че ти вече два часа трябва да си на обекта.
Антон застина.
— Физическата болка отстъпи пред социалния и финансовия ужас.
— Да загуби работата си при Павел Николаевич означаваше да получи „черен печат“.
— Никой друг в града нямаше да го вземе за шофьор на такава заплата.
В този момент телефонът в джоба на Антон звънна.
— Мелодията, сложена за шефа.
— Имперският марш.
Антон пребледня под червенината на драскотините.
— Той погледна Катерина с див, животински ужас.
— Недей… — прошепна той.
— Вдигни, — усмихна се Катерина и с трясък затвори вратата пред носа му.
Зад вратата се чу звукът на тяло, свличащо се по стената, и тихо, отчаяно скимтене.
Катерина върна мраморната точилка на мястото ѝ, изтупа ръцете си и се приближи до огледалото.
— От отражението я гледаше красива, силна жена, чийто най-неуспешен проект в живота току-що беше приключил.
Тя набра номера на асистентката.
— Лена, извикайте почистване.
— В коридора трябва да се премахнат следите от… биологични отпадъци.
