Спрях да готвя и да купувам продукти.
— Лена, помислих и реших: моята заплата са моите лични пари.
Аз съм ги изкарал, имам право да ги харча както сметна за добре.
За своите прищевки, за колата, за помощ на мама.
А ще живеем с твоята заплата.
Ти нали си ни икономичната жена, виж само как ловко издирваш намаленията в супермаркетите.
Това си е точно за теб.
Продължавах да търкам с гъбата стара мазна петна по плочките над печката.
Търках толкова яростно, че ноктите под гумените ръкавици започнаха да ме болят, а звукът беше отвратителен, писклив.
Парцалът трепереше в ръката ми, но аз не се обръщах.
В носа ми стоеше острата миризма на почистващ препарат, смесена с аромата на загорял сос — Игор пак беше забравил да изключи котлона, докато прехвърляше гулаша.
— Лични пари, значи, — издишах бавно, без да спирам заниманието си.
— Игорчо, и нищо ли не значи, че имаме ипотека за двайсет години и че тази година Сашка тръгва на училище?
Подготовка, униформа, учебници…
Ти изобщо наясно ли си колко струват сега нормалните продукти, ако не искаш да се храниш само с макарони?
— Ох, недей да започваш, — Игор мина покрай мен, тежко тропайки с пети по ламината.
— Все драматизираш.
Нали не казах, че изобщо няма да дам пари.
Ако съвсем притисне — ще поискаш, ще помисля.
Но като цяло бюджетът е твоя грижа.
Ти нали си все така правилната, все за справедливостта.
Е, покажи чудеса на счетоводството.
Той седна на масата и пусна телевизора на максимална сила.
Там вървеше някакво глупаво шоу, в което всички се надвикваха, и този шум се забиваше в слепоочията ми не по-зле от перфоратора на съседа.
Между другото, и съседите отгоре не изоставаха — при тях ремонтът вървеше вече втора година, а равномерното бръмчене на бормашината зад стената беше станало обичайният фон на нашия бавно разпадащ се семеен живот.
Изтрих ръцете си в престилката и се обърнах към мъжа си.
Игор седеше в любимия си раздърпан потник, човъркаше си зъбите с клечка и с целия си вид показваше, че въпросът е приключен.
Моят някогашен мил Игорчо, който ми обещаваше да преобърне планини, сега се беше превърнал в Игор — човек, който смяташе, че щом е „глава на семейството“, неговите нужди са на първо място, а моите… е, моите някак сами ще се разсеят.
— Игор, сериозно ли говориш? — облегнах се на мивката, усещайки студа на метала през домашната тениска.
— Моята заплата е седемдесет хиляди.
От тях трийсет и пет отиват за ипотеката.
Остават трийсет и пет.
За трима.
Това са по десет хиляди на човек на месец.
Ти ни предлагаш да живеем с по триста рубли на ден, включително и Сашка?
— Хората живеят и с по-малко, — той дори не обърна глава.
— Купувай зърнени храни, сезонни зеленчуци.
Месото в такива количества е вредно, чел съм.
Накратко, Лен, не ме натоварвай.
Утре отивам да гледам нови джанти за колата, трябват ми пари.
В този момент разбрах, че в главата му вече всичко е подредено.
Планът е готов.
А аз в този план съм просто безплатно приложение, което трябва да осигурява комфорт на великия „издръжник“, без да има претенции към това, което той изкарва.
Конфликтът зрееше отдавна.
През последните шест месеца Игор все по-често „забравяше“ да се включи за продуктите.
Ту имаше застраховка за колата, ту трябваше да даде на приятел на заем, ту на майка му, Галина Петровна, внезапно ѝ потрябва нов телевизор.
Аз дърпах всичко.
Първо мълчаливо, после започнах да намеквам, после — да моля.
А днес той просто извади ултиматума.
— Слушай, Аня, — оплаквах се на приятелката си по телефона вечерта, заключена в банята.
— Той наистина смята, че съм бездънна каца.
Скъсвам се от работа на две места, за да платя на Сашка учител, а той си купува джанти.
— Лена, ти глупава ли си? — Аня, както винаги, беше рязка.
— Той се вози на твой гръб и още те подкарва.
Спри да го храниш.
Просто така.
Ти яж, детето храни, а него го игнорирай.
Нека се храни по ресторанти с неговите „лични“ пари, щом е такъв богаташ.
Тогава само въздъхнах.
Лесно е да се каже — не го храни.
Все пак е мъжът ми.
Близък човек.
Поне някога беше.
Но на следващата сутрин се събудих с някаква странна лекота в главата.
Игор спеше разпилян върху половината легло и хъркаше силно.
Погледнах го и не почувствах нищо, освен глухо раздразнение.
Никаква нежност, никакво желание да му приготвя закуска.
Станах, сварих каша за Сашка, направих си кафе.
Игор се довлече до кухнята час по-късно.
— А къде са ми пържените филийки? — втренчи се в празния тиган.
— В магазина, Игорчо, — спокойно пиех кафето си, прелиствайки новините.
— Хлябът, яйцата и млякото струват пари.
В моите пари този месец твоите филийки не са заложени.
Приоритетът ми са ипотеката и маратонките на Сашка.
— Ти шегуваш ли се? — намръщи се той.
— Аз съм гладен.
— Яж, — кимнах към рафта със зърнените храни.
— Там има ечемик.
Полезен е за стомаха.
Той измърмори нещо за „женски прищевки“ и отиде на работа гладен.
Мислех си, че това ще го вразуми.
Да, ама не.
Вечерта се прибра и първата му работа беше да отвори хладилника.
А там — празнота.
Е, почти.
На рафта стоеше моето кисело мляко и запеканката на Сашка, която бях приготвила точно за една порция.
— Лена, това не е смешно! Къде е вечерята? — трещеше с тенджерите така, че Сашка в стаята си се стресна.
— Няма вечеря, Игор.
Свършиха ми парите.
Днес платих сметките и купих на Саша яке за есента.
Остават ми три хиляди до края на седмицата.
Това е за мен и сина ми за кефир и хлебчета.
За твоите пържоли няма бюджет.
— Ти… ти просто се подиграваш с мен! — изкрещя така, че лицето му се покри с петна.
— Аз работя!
Уморявам се!
Имам право да се прибера вкъщи и да ям нормално!
— Имаш, — дори не повиших тон.
— С твоите лични пари.
Поръчай си доставка.
Или иди в кафене.
Ти си ги изкарал, ти имаш право.
Той бесня два часа.
Крещеше, че съм лоша жена, че разрушавам семейството, че ще си намери такава, която ще го цени.
Аз мълчаливо седях в креслото и четях книга.
Сашка с слушалки играеше на конзолата; отдавна беше свикнал с нашите скандали и просто се изключваше от реалността.
Тъжно е, разбира се, но в онзи момент не ми беше до сантименти.
Развитието на събитията тръгна по възходяща линия.
Игор започна демонстративно да носи вкъщи пакети от ресторанти.
Сядаше на масата и ядеше сам, докато аз и Сашка в кухнята дъвчехме обикновена салата.
Миризмата на пържени крилца от KFC или пица изпълваше целия апартамент.
Сашка гледаше баща си с гладни очи, но Игор дори не му предлагаше.
— Мамо, а защо тате не ми дава пица? — попита тихо синът ми на третия ден.
— Защото тате има „лични пари“, Сашул, — погалих го по главата.
— А ние имаме общите.
Хайде, ще ти направя палачинки, купила съм брашно.
В този момент в мен нещо окончателно прегоря.
Ако един мъж може спокойно да яде деликатеси сам, докато собственото му дете яде празни палачинки, това не е съпруг.
И не е баща.
Това е паразит.
Точката на кипене настъпи в петък.
Върнах се от работа и намерих в пощенската кутия касова бележка.
Доставка от скъп магазин за електроника.
На името на Игор.
А сумата — четирийсет хиляди рубли.
За нов геймърски монитор.
Влязох в апартамента.
Игор седеше в хола и разопаковаше огромна кутия.
Очите му блестяха от щастие.
— Виж какво нещо! — той дори беше забравил, че сме скарани.
— Четири K, честотата е луда.
Сега ще играя танкове като бог.
— Четирийсет хиляди, Игор? — сложих бележката на масата.
— Имаме просрочие по ипотеката от миналия месец три хиляди, защото ти „не даде достатъчно“.
На Сашка зъбите му растат накриво, зъболекарят каза, че му трябват брекети.
А ти си купил монитор?
— Ох, пак ли започваш! — веднага настръхна той.
— Събирах за него три месеца.
От моята заплата!
Имам право!
— Имаш, — кимнах.
— А аз имам право да не живея с човек, който краде бъдещето на собствения си син.
— В смисъл краде?
Какви ги говориш?
Не отговорих.
Минах в антрето, взех чантата му — онази спортната, с която ходи на фитнес — и започнах методично да хвърлям вътре нещата му.
Направо от закачалките.
Ризи, тениски, чорапи.
— Ей! Какво правиш! — той дотича в коридора, размахвайки ръце.
— Сложи ги на място!
Полудя ли?
— Не, Игор.
Най-после дойдох на себе си.
Имаш петнайсет минути да си събереш останалото.
Заминаваш при майка си.
Тя те обича, тя ще те нахрани, тя ще ти се възхищава на монитора.
— Ти не можеш да ме изгониш! Аз съм адресно регистриран тук! — опита се да ме изблъска, но аз просто го погледнах така, че той замлъкна.
— Апартаментът е мой отпреди брака, Игорчо.
Ти тук си никой.
И регистрацията ти не струва нищо, утре още ще подам молба в съда за отписване.
А сега — изчезвай.
Иначе викам полиция и казвам, че чужд човек се опитва да нахлуе в апартамента ми.
— Ти… ще съжаляваш! — грабна чантата, натъпка вътре монитора първо него, приоритети, по дяволите, и изхвърча през вратата.
— Ще допълзиш при мен, когато не ти стигат пари за униформата на Сашка!
Затворих вратата и завъртях ключа.
Три пъти.
Щрак.
Щрак.
Щрак.
Първата ми работа беше да се обадя на ключар.
След час вече имах нови брави.
Тракането на метала ми подейства по-добре от всякакво успокоително.
После седнах в кухнята.
Беше тихо.
Съседите отгоре най-сетне бяха спрели да пробиват.
През прозореца светеше бледата луна.
Взех калкулатора.
Така, седемдесет хиляди.
Трийсет и пет — ипотека.
Остават трийсет и пет.
Издръжка… Игор работи официално, така че ще му измъкна през съда поне петнайсет-двайсет хиляди.
Общо — петдесет и пет.
За двама.
Знаете ли, това е повече, отколкото ми оставаше, когато хранех онзи глиган.
Не ми се налага да купувам пет килограма месо седмично.
Не ми се налага да плащам неговите сметки за телефон и интернет.
Не ми се налага да слушам мрънкането му за „трудния живот“.
— Мамо, — Сашка излезе от стаята, търкайки очи.
— Тате излезе ли?
— Да, Саш.
Тате отиде при баба.
Завинаги.
— А ние… сега бедни ли ще бъдем?
— Ще бъдем свободни, котенце.
А това е много по-важно.
И за пица утре със сигурност ще ни стигнат.
Прегърнах сина си.
Беше толкова малък, толкова слабичък.
И в този момент почувствах такава ярост към Игор, че всички съмнения изчезнаха.
Как съм могла да търпя това толкова години?
Как съм му позволявала да краде от детето ми?
Утре ще отида при адвокат.
Веднага ще подам за развод и за издръжка.
После — в банката, ще поискам преструктуриране на ипотеката, може да удължат срока, за да е по-малка вноската.
Ще бъде ли трудно?
Да, разбира се.
По дяволите, дори не знам как ще платя английския на Сашка следващия месец.
Но ще се справя.
Жените изобщо са жилав народ.
Ние сме като плевелите — тъпчат ни, а ние пак пробиваме през асфалта.
Влязох в спалнята.
От неговата страна на леглото още се носеше миризмата на тоалетната му вода.
Смъкнах спалното бельо, смачках го и го пъхнах в пералнята на най-дългата програма.
Нека всичко се измие.
И миризмата, и споменът, и тази лепкава обида.
В гардероба стана подозрително просторно.
Подредих роклите си, които преди се тъпчеха в ъгъла.
Красиви, ярки.
Утре ще облека една от тях.
Просто така.
За себе си.
Игор вече беше звънял двайсетина пъти.
Галина Петровна беше изпратила SMS: „Лена, правиш голяма грешка.
Мъжът е главата.
Помисли за сина си!“.
Помислих, Галина Петровна.
Точно за него и помислих.
Вашето синче повече няма да изяжда храната на моето дете.
Изгасих лампата и легнах в леглото.
За първи път от дълго време не усещах онзи познат буца в гърлото.
Апартаментът миришеше на чистота и на любимия ми лавандулов освежител.
Утре ще започне нов живот.
Труден, пресметлив, пълен с цифри и икономии.
Но това ще бъде МОЯТ живот.
Без „личните пари“ на чужд мъж в моето легло.
Затворих очи.
Някъде далеч зави сирена, мина кола.
Градът заспиваше.
И аз заспивах с него, знаейки, че сутринта ще се събудя господарка на съдбата си.
И на хладилника си.
А вие бихте ли се съгласили да издържате мъжа си с вашата заплата?
