След моя отговор им се наложи да се разбират отначало.
— Аз и Любочка вече всичко решихме.
В петък освобождавате задната стая, онази, в която ти, Даша, държиш твоите чертежи.
На Люба и Тьомочка там ще им е точно по мярка.
Вече дори поръчах и „Газела“ за събота.
Бавно, почти с математическа точност, оставих десертната виличка на ръба на чинийката с „Наполеон“.
На масата настъпи тишина, прекъсвана единствено от равномерното тиктакане на стенния часовник в хола на свекърва ми и приглушеното дрънчене на съдовете от кухнята — там се суетеше леля Нина, по-голямата сестра на свекърва ми, дошла от предградието за изследвания.
— А кои сме това „ние“, Валентина Григориевна? — попитах спокойно, като я гледах право в уверените ѝ очи, подчертани с молив.
— И, извинете, за чий точно апартамент е поръчан камионът за събота?
Свекърва ми, Валентина Григориевна, бивша управителка на голямо ателие, беше свикнала да крои чуждите животи така ловко, както навремето е крояла плат.
Ако тя решеше, че някъде трябва да има пенс, значи пенс щеше да има, дори ако платът се пукаше по шевовете.
До нея седеше тридесет и едногодишната ми зълва Люба.
С независим вид Люба пилишe с пиличка идеалния си маникюр, като с цялото си поведение се представяше за жертва на световната криза и мъжката подлост.
Преди седмица съжителят ѝ Вадим — собственик на малка верига автосервизи, приземен човек, който умееше да си прави сметката — не издържал и я изхвърлил с багажа ѝ навън.
На всички Люба разказваше, че той „не издържал на нейния мащаб и енергетика“, а Вадим, както знаеше мъжът ми Максим, просто бил уморен да плаща от собствения си джоб безкрайните ѝ курсове по духовно развитие.
— Даш, защо веднага започваш така? — проточи капризно зълва ми, без да откъсва очи от ноктите си.
— Вие имате тристаен апартамент.
Ти и Макс си живеете там двамата широко, а на мен сега ми е трудно.
— Трябва да си възстановя ресурса.
И изобщо, за работата ми като флорист ми трябва пространство.
Онзи голям вграден гардероб ще го взема за сухите цветя и опаковките, а компютъра си можеш да преместиш и в кухнята, не си някоя баронеса.
Аз съм архитект-проектант.
В моята координатна система не може просто така да се събори носеща стена само защото на някого му се е приискало повече светлина.
И по същия начин не може някой да се нанесе в дома ми по устно разпореждане на чужда майка.
Мъжът ми Максим, инженер по индустриална автоматизация, основателен човек, който не обича празното разклащане на въздуха, остави салфетката.
Обикновено се опитваше да изглажда майчините прищевки, но днес нахалството ѝ проби дори неговата броня.
— Мамо, — гласът на Максим прозвуча необичайно глухо и тежко.
— Отмени „Газела“-та.
Никой за никъде не тръгва.
Жена ми не е безплатен център за настаняване на роднини, а нашият апартамент не е хотел.
Валентина Григориевна пламна.
— Максим!
Как смееш да говориш така?!
Това е родната ти сестра! — театрално се хвана за сърцето.
— Момичето остана на улицата с петгодишно дете на ръце!
Онзи мерзавец Вадим я изгони с багажа ѝ!
Вие сте длъжни да влезете в положението ѝ!
Семейството трябва да помага!
— Семейството помага, когато го помолят за това, — отбелязах с равен тон.
— А когато зад гърба ми си делят моята площ, мислено изхвърлят работното ми бюро, което, между другото, плаща нашата ипотека, и решават къде да си сложа компютъра — това не е молба за помощ.
Това е рейдърско превземане, Валентина Григориевна.
— Те ипотеката плащали! — изсумтя свекървата.
— Сякаш само вие имате дългове!
Постеснете се малко!
Тясно, но без обида!
Тя вече каза на Вадим, че мостовете са изгорени!
Люба, почувствала подкрепа, пусна една сълза:
— Даша, ама ти си жена, трябва да разбираш…
На Тьомочка му трябва стабилност!
До вас има добра детска градина!
Ще поживея само година-две, докато си стъпя на краката.
Година-две.
В превод от езика на Люба това означаваше: „докато не си намеря нов спонсор, а дотогава вие ще ме храните, ще търпите миризмата на боядисани евкалипти из целия апартамент и ще гледате сина ми, докато аз търся себе си“.
Поех дълбоко въздух.
Време беше да премина в настъпление.
Извадих от чантата си бележник и химикалка — професионален навик винаги да имам под ръка инструмент за изчисления.
— Добре, Люба.
Нека включим логиката, — започнах бързо да пиша.
— Ако разглеждаш нашия апартамент като временен кризисен център, нека обсъдим условията.
Пазарният наем за стая в нашия район е тридесет хиляди.
По роднински ще го намалим на петнадесет.
Плюс една трета от комуналните разходи.
Плюс депозит за запазване на ремонта — все пак идваш с дете и кутии с бои.
Очите на зълва ми се ококориха така, сякаш ѝ бях предложила да продаде бъбрек.
— Какъв наем?!
На свои хора?!
Ти с ума ли си?!
— Напълно, — кимнах.
— По-нататък.
Тишина след 22:00.
Никаква флористика в общите помещения — мръсотията и изрезките ги почистваш веднага.
Не водиш гости.
Храната си я купуваш сама, рафтовете в хладилника ще ги разделим.
Ще подпишем официален договор.
— Валя, ама момичето говори съвсем разумно! — изведнъж се разнесе плътен, присмехулен глас откъм коридора.
В трапезарията, бършейки ръце в кухненска кърпа, влезе леля Нина.
Тя гостуваше при сестра си вече трети ден, докато минаваше лекари в областната клиника, и беше слушала целия този семеен съвет от кухнята, където междувременно печеше своите прочути пирожки.
Беше препатила жена, с остър език, и не обичаше Валентина заради вечното ѝ високомерие.
— Какво си ококорила очи така, Валка? — изсумтя леля Нина, като сядаше на масата и си наливаше чай.
— Навън е капитализъм.
А ти все с чужди ръце вадиш жаравата.
Защо сама не прибереш дъщеричката си у вас?
Идеален пас.
Мислено ръкоплясках на леля Нина и веднага развих мисълта:
— Наистина, Валентина Григориевна.
Вие имате прекрасна осемдесетквадратна „сталинка“.
Живеете сама.
Огромен хол, празна спалня…
Защо Люба да се тъпче в нашата кутийка в спалния квартал, след като тук при вас е самият център?
Свекървата се задави от въздуха.
Идеалният ѝ план, в който тя остава добра майка за чужда сметка, започна да се разпада.
— Аз имам… архиви! — изпали тя.
— Моите платове!
Списанията!
Шевните машини!
И изобщо, аз имам кръвно!
На мен ми трябва спокойствие, а тук Тьомочка ще тича!
— Тоест, — присвих очи, преплитайки ръце, — петгодишно дете и кашони с цветя ще съсипят вашето кръвно, но прекрасно ще се впишат в моите работни срокове?
Вашите платове значи са по-важни от родния ви внук, а моите чертежи за клиентите са просто някакъв боклук за кухнята?
— Как смееш така да извърташ всичко! — изписка свекървата, окончателно загубила лице.
Леля Нина гръмко се разсмя:
— Ох, Валка, не мога!
Разкриха ти схемата!
Не искаш да виждаш Любиния хаос върху своя дъбов паркет.
Знаеш прекрасно, че тя нито една чаша няма да измие след себе си, нито стотинка ще внесе в къщата!
А Вадим не я е изхвърлил просто така, нали, Любка?
Я разкажи как му занули кредитната карта за твоите „маратони на желанията“ и отказа да плащаш!
Мъжът се е скъсвал от работа в сервизите си, а ти си му оставила празен портфейл и изгнили китки по ъглите!
Люба почервеня до корените на косата си и се сви в стола.
Максим, който дотогава мълчаливо наблюдаваше, тежко се изправи от масата.
— Значи така, — каза той, отсичайки всяка дума.
— Темата е затворена завинаги.
Отменяш „Газела“-та.
При нас никой няма да идва нито утре, нито след година.
Ако в събота пред нашата врата се появят нечии вещи, лично ще извикам хамали и ще ги изпратя на този адрес.
Мамо, време е да разбереш: моето семейство е Даша.
И в нашия дом командваме ние.
Валентина Григориевна седеше с отворена уста.
Нейният винаги безпрекословен син, когото тя така ловко беше манипулирала с години, току-що хлопна пред носа ѝ желязна врата.
— Е, поне за седмица… — опита се тя да даде назад, сменяйки царствения тон с жаловит.
— Докато си намери апартамент…
Изправих се, оправих чантата си на рамото и с учтива, ледена усмивка отговорих:
— Нито за час, Валентина Григориевна.
Ние вече се разбрахме без вас.
Вие нали обичате, когато всичко е решено предварително?
Е, смятайте, че ние вече всичко решихме.
Ние си тръгнахме.
Повече никой не се опита да се разпорежда с нашия дом.
А Люба по чудо още на следващия ден намери пари за наем на едностаен апартамент — оказа се, че „маратоните на желанията“ работят много по-добре, когато разбереш, че няма да можеш да се возиш на врата на брат си.
