Но минута по-късно обявиха името на новата собственичка на хотела.
Лепкаво бордо петно се разливаше по кремавата коприна върху коленете ми.
Студеният сок от вишни мигновено попи в тънкия плат и неприятно изстуди кожата ми.
Във въздуха натежа мирисът на прегоряла захар, презрели плодове и скъпия парфюм на Римма Аркадиевна, от който винаги започваше да ме цепи глава.
— Ох, Верочка, каква неприятност! — Римма Аркадиевна разпери ръце, а тежките златни гривни на китките ѝ звъннаха.
Тя внимателно постави стъклената кана обратно на масата.
Устните ѝ се свиха в съчувствена гримаса, но очите ѝ се присвиха от нескрито удоволствие.
— Съвсем ми отслабнаха ръцете.
Исках да ти налея сок, а ти тъкмо толкова не навреме се премести.
На огромната кръгла маса, отрупана с блюда с печена есетра и кристални купи за салати, се възцари пауза, която веднага бе заменена от приглушени кискания.
Лелята на мъжа ми, едра жена с нелепа рокля с пайети, остави вилицата.
— Нищо страшно, Риммочка.
Този цвят дори ѝ отива — изсумтя тя, попивайки устните си със салфетка.
— Като престилка на пакетировачка в зеленчуков склад.
Вера си е свикнала с мръсната работа.
Седях изправена и гледах съсипаната рокля.
Около мен гърмеше банкетната зала на крайградския екохотел „Горските езера“.
Свиреше джаз бенд, звъняха прибори, щъкаха сервитьори с колосани ризи.
Римма Аркадиевна празнуваше юбилея си с царствен размах.
Празнуваше го точно на мястото, където настоятелно бях молила мъжа си да не я води.
Но Стас, както винаги, беше решил по своему.
Мъжът ми седеше отдясно на мен.
Когато каната се наклони към мен, той дори не трепна.
Сега Стас нервно оправяше стегнатата яка на ризата си и се преструваше, че изучава менюто с напитки.
— Стас, помоли сервитьора да донесе влажна кърпа — казах спокойно.
— Хайде, Вера, сама иди до тоалетната и го изпери — махна той с ръка, без да вдига очи.
— Мама го направи случайно.
Не прави от мухата слон, днес е нейният празник.
— Каните не се обръщат под такъв ъгъл случайно — гласът ми прозвуча тихо, но всички на масата го чуха.
Римма Аркадиевна театрално се хвана за гърдите.
— Вижте я само!
Аз към нея с цялата си душа, поканих я в прилично общество, а тя ми се държи нахално! — повиши глас свекървата.
— „Махай се в своята забутана дупка, беднячка!“ — смееше се свекървата, гледайки как със салфетка попивам сока.
— Дойде от своя Зареченск с един куфар, вкопчи се в сина ми и още смее да ми повишава тон!
Спрях да търкам плата.
Поставих смачканата бордо салфетка на ръба на чинията.
Преди седем години наистина слязох от влака на крайградската гара с тънко яке и евтина чанта от изкуствена кожа.
Родният ми Зареченск бавно угасваше след затварянето на завода, който издържаше целия град, а да остана там означаваше да зачеркна живота си.
Взеха ме на работа точно в този хотел като чистачка в СПА-комплекса.
Събирах мокри кърпи, миех плочките край басейна, дишах хлор по дванадесет часа на смяна.
Стас и досега мислеше, че просто местя някакви хартии в някое складово помещение.
За него беше удобно да не знае истината.
Харесваше му да играе ролята на успешен издържател пред роднините, разказвайки как „издържа“ момиче от провинцията.
А всъщност Стас работеше като обикновен мениджър продажби.
Заплатата си харчеше за вноските по автомобил от бизнес класа, който беше взел, за да хвърля прах в очите, и за безкрайните прищевки на майка си.
Храна, наем, препарати за домакинството — всичко това неусетно плащах аз.
Той не знаеше, че още през втората година като чистачка забелязах странна закономерност в разхода на скъпата козметика за обвивания.
Някой отписваше луксозни кремове с литри.
Събрах празните бурканчета от кофите за боклук, сверих ги с графика на процедурите, направих таблица в ученическа тетрадка на квадратчета и просто я оставих на бюрото на генералния директор Борис Леонидович.
Сивокосият, суров управител ме извика още на следващия ден.
Седмица по-късно управителката на СПА-то изхвърча от работа за кражба, а мен ме преместиха като младши складов работник.
После дойдоха курсовете по счетоводство през уикендите.
Безсънните нощи над Excel таблици.
Преместването в одитния отдел.
А преди три години избухна кризата.
Хотелът затъваше в дългове.
Доставчиците искаха парите си, заетостта бе паднала до критично ниво.
Борис Леонидович се разболя тежко, здравето му се срина.
Именно тогава аз седях денонощно в кабинета му, предоговарях с изпълнители, безмилостно орязвах раздути бюджети, търсех нови инвеститори.
Аз измъкнах „Горските езера“ от минуса.
И когато Борис Леонидович разбра, че здравето му повече не позволява да води делата, ми предложи сделка.
Аз поемам пълното управление и дълговете, а той ми прехвърля мажоритарния дял.
— Вера, какво си се вцепенила като паметник? — гласът на леля Нина ме изтръгна от спомените.
— Иди се измий.
Разваляш апетита на хората.
В този момент приглушеният джаз на заден фон стихна.
Музикантите оставиха инструментите.
На малката дървена сцена в центъра на залата се качи водещият на вечерта — висок мъж в строг тъмен костюм.
Той почука с пръст по микрофона.
— Дами и господа, моля за минутка внимание — прозвуча плътният му баритон.
Залата постепенно утихна, прекъсвайки звъна на чаши и разговорите.
— Разбира се, ще се върнем към поздравленията за нашата прекрасна рожденичка, но преди това ръководството на хотела ни помоли да направим важно съобщение.
Римма Аркадиевна самодоволно оправи прическата си.
— Ох, сигурно носят някакъв комплимент от заведението — прошепна тя на съседката си по маса.
— Казах на мениджъра, че банкетът ни е за петдесет души.
Длъжни са да окажат уважение.
— Тази вечер е специална не само за едно семейство, но и за целия ни комплекс — продължи водещият.
— Както много от нашите постоянни гости знаят, основателят на „Горските езера“ Борис Леонидович неотдавна взе решение да се оттегли от делата.
Из залата премина изненадан шепот.
— Но нашият хотел го очаква нов етап на развитие — усмихна се водещият и протегна ръка към нашата маса.
— Тази вечер в залата присъства човекът, който през последните три години беше невидимият двигател на това място.
А от днес официално поема руля.
Моля, приветствайте новата собственичка и генерален директор на комплекса „Горските езера“ — Вера Николаевна!
Светлината на прожекторите мигновено ме заслепи.
На масата на роднините на мъжа ми настъпи такава тишина, че ясно чух как отвън грачи врана.
Римма Аркадиевна застина с отворена уста.
Парчето риба на вилицата ѝ така и не стигна до устните, а тупна обратно в порцелановата чиния.
Леля Нина запримигва бързо-бързо, прехвърляйки поглед от водещия към мен и обратно.
Стас бавно обърна глава.
Лицето му се издължи, побледня като отровна гъба.
Погледна ме така, сякаш до него внезапно се беше появил извънземен.
— Вер… — изстиска той задушено.
— Кого току-що назова?
Каква собственичка?
Не му отговорих.
Спокойно дръпнах назад тежкия дъбов стол.
Станах.
Петното от вишнев сок върху роклята ми под ярката светлина на прожектора изглеждаше почти черно, но дори не се опитах да го прикрия с ръце.
Изправила рамене, минах покрай вцепенените сервитьори към сцената.
Не започнах да разказвам на гостите дългата история на своя успех.
Бизнесът не търпи сълзливи мемоари.
Взех микрофона и обходих с поглед притихналата зала.
— Добър вечер.
Радвам се да видя всеки от вас в „Горските езера“.
Ние ценим доверието ви и обещаваме, че нивото на нашето обслужване ще продължи само да расте.
Почивайте си, насладете се на вечерта.
Благодаря, че сте с нас.
Кратко кимване.
Аплодисменти.
Слязох по стъпалата.
Веднага към мен се приближи главният администратор с бяла кърпа, преметната през ръката му.
— Вера Николаевна, да разпоредя ли смяна на роклята?
В бутика на първия етаж има подходящи размери.
— Не е нужно, Олег.
Нека гостите видят, че никакви петна не ни пречат да работим — усмихнах му се кратко и се отправих обратно към масата си.
Там се разиграваше истинска безмълвна сцена като от класическа пиеса.
Когато се приближих, Римма Аркадиевна нервно смачка салфетката.
В очите ѝ вече нямаше и следа от предишната надменност.
В тях се плискаха объркване и почти животински страх да не изгуби лице пред собствените си гости.
Стас скочи на крака, едва не преобръщайки чашата.
— Вера!
Какво беше това?! — изсъска той, сграбчвайки ме за предмишницата.
С отвращение отърсих ръката му.
— Ти… ти купи този хотел?
С какви пари?!
Ние живеем от заплата до заплата!
Аз плащам кредити!
— Ти плащаш кредитите за колата си и за норковото палто на майка си, Стас — отвърнах спокойно, гледайки го право в очите.
— А живеем с моите пари.
По-точно, живеехме.
— Как така… живеехме? — гласът на Римма Аркадиевна пресекна.
Тя се опита да изобрази миловидна усмивка, но се получи нещо като озъбване.
— Верочка, детето ми, защо така.
Ние сме семейство.
Е, поскарахме се малко, на кого не се случва…
Оказва се, че си толкова умна.
Само си била потайна.
Седни, сега ще донесат топлото.
— Писна ми до гуша, Римма Аркадиевна.
От вашите подигравки, от вашето снизхождение и от сина ви.
Отворих клъча си, извадих връзката ключове от наетия ни апартамент и я сложих точно пред Стас, до недоизядената му салата.
— Утре сутринта адвокатите ми ще ти изпратят документите за развод — казах, гледайки мъжа си.
— Моите вещи вече не са в апартамента.
Отмених наема за следващия месец, така че до двадесет и пети ще трябва или да се изнесеш, или да намериш пари за плащането.
— Няма да посмееш! — изпищя Стас.
По лицето му избиха червени петна.
— Това е съвместно придобито имущество!
Ти оформяше този бизнес по време на брака!
Ще осъдя половината!
— Няма да осъдиш.
Дяловете бяха прехвърлени чрез сложен договор за дарение с тежести от предишния собственик.
Няма да получиш и квадратен метър, Стас.
Пет години ме смяташе за удобна прислужница, която плаща сметките, докато ти се правиш на бизнесмен.
Играта свърши.
Обърнах се и тръгнах към изхода.
Залата се разтваряше пред мен.
Хората ме изпращаха с любопитни погледи.
Щом излязох на откритата тераса, поех дълбоко нощния въздух.
Миришеше на влажна земя, борова кора и прохлада от близкото езеро.
Телефонът завибрира в джоба ми — Стас беше започнал да звъни настойчиво.
Аз просто натиснах бутона за заключване.
Пред мен ме чакаха тежък тримесечен отчет, преговори с доставчици на морски дарове и ремонтът на лявото крило на комплекса.
Имах много проблеми.
Но сред тях вече нямаше нито слаб мъж, нито надменната му майка.
Утре започваше първият ми ден като пълноправна собственичка.
И той обещаваше да бъде отличен.
