Но когато полковникът отвори документите ѝ, в отдела настана тишина.
— Слизай от мотопеда, красавице, навозѝ се вече, — майор Семьонов с отвращение бутна с дебелия си пръст страничното огледало, от което то жално дрънна и увисна на един болт.
Инна без да бърза спусна степенката.
Двигателят на стария скутер още няколко пъти прокашля и замлъкна, изпълвайки горещия юлски въздух с миризма на прегрято масло и изгоряла гума.
Над шосето се носеше мараня.
Асфалтът под краката изглеждаше мек като пластилин, а пелинът край банкета беше толкова гъсто покрит с прах, че беше посивял.
Тя беше дошла в родния край само за няколко дни — за сватбата на приятелка от детството.
За да не мъкне колата от града, беше взела назаем от брат си тази дрънчаща машинка.
Дънки, обикновена тениска с избелял принт, коса, стегната на стегнат кок под каската.
Обикновено момиче, като стотиците по местните пътища.
Майор Семьонов, мъж с лице с цвета на сурово цвекло и малки, подпухнали очички, се приближи разкрачено.
Светлосинята му униформена риза под мишниците беше потъмняла от пот, а горното копче сякаш всеки момент щеше да отскочи от подпухналия му врат.
— Документите, — измърмори той, без дори да благоволи да се представи.
Инна свали каската и избърса челото си с длан.
— Слушай, началник, по-леко.
По закон първо трябва да се представиш.
И огледалото там… защо го счупи?
Майорът за секунда се смути.
Беше свикнал тук, на трийсет километра от районния център, шофьорите при вида на палката му да започват нервно да се тупат по джобовете и угоднически да се усмихват.
А тук — някаква хлапачка на мотопед му надига глас.
— Ти пък ще ми разправяш за законите, — изкриви устни той и се ухили, показвайки пожълтелите си от тютюн зъби.
— Тук законът съм аз.
Ясно ли е?
Защо караше без каска?
— Свалих я, когато отбих до банкета, — спокойно отговори Инна.
— Така ли?
На мен ми се стори — километър по-рано.
И скоростта… летеше като на пожар.
Сержант, — кимна той към слабоватия младеж, който скучаеше до патрулката, — пиши протокол.
Оформете тази умница както си му е редът!
Нека поседи при нас, да помисли малко за живота.
Че много ѝ е дълъг езикът.
Сержант Пашка, чийто вид изразяваше най-висша степен на униние от жегата, се повлече към колата за бланките.
— Давай ключовете от машината насам, — Семьонов протегна длан с къси, приличащи на кренвирши пръсти.
— Няма да ги дам, — Инна прибра ключовете в джоба на дънките си.
— Няма основания за задържане на превозното средство.
Къде е радарът?
Къде е видеозаписът?
Майорът стана още по-пурпурен.
Рязко пристъпи напред, опитвайки се да хване момичето за рамото, но Инна ловко се отмести.
— Качвай се в колата, — процеди той през зъби.
— Ако сама не се качиш — ще помогнем.
Ще ти лепнем неподчинение на служител при изпълнение, а оттам до наказателно дело не е далеч.
Съвсем сте си изгубили страха, момичетата.
След двайсет минути Инна вече седеше в прашния салон на „УАЗ“-ката.
През целия път до отдела майорът разправяше на сержанта истории как бързо поставял „такива градски фръцли“ на мястото им.
В отдела миришеше на белина, стари книжа и пържен лук — явно в дежурната стая някой обядваше.
— Хвърли я в четвърта, — нареди Семьонов на дежурния.
— Нека подиша чистия въздух на мазето.
Утре сутринта ще разберем чия е и откъде се е взела такава нахална.
Инна я натъпкаха в тясна килия.
Тежката желязна врата се затръшна с противно скърцане, отрязвайки светлината от коридора.
Единственото тясно прозорче под тавана беше покрито с гъста паяжина, през която едва пробиваше сива светлина.
В ъгъла на твърда пейка седеше възрастна жена.
Ръцете ѝ, покрити с мрежа от сини вени, леко трепереха, а очите ѝ бяха зачервени от дълъг плач.
— За какво са те прибрали, мила? — попита тихо тя, оправяйки избелялата си забрадка.
— Сигурно за истината, — Инна седна до нея.
— А вас, Валентина Ивановна?
Жената изненадано вдигна очи.
— Откъде знаеш името ми?
— Видях списъка на задържаните на табелката при дежурния, — Инна леко докосна ръката ѝ.
— Разкажете ми какво се е случило?
Старицата отново хлипна.
— Ох, беда, дъще…
Вчера прибраха внука ми, Мишка.
Казаха, че обрал фермерски склад.
А моят Мишка и муха не би наранил!
Цяла вечер беше с мен, оправяше оградата.
Сутринта дойдоха тези… извиха ръцете на момчето.
А следователят, един такъв Соколов, казва: „Подписвай, бабо, дарствената за къщата на моя племенник, тогава ще пуснем Мишка.
А ако не — внукът ти ще замине надалеч и задълго.“
Аз започнах да крещя, да моля…
Ето че ме заключиха тук.
Казват, че докато не подпиша — няма да изляза.
Инна слушаше и вътре в нея всичко се свиваше от ледена ярост.
Едно е грубоват майор на пътя, а съвсем друго — открит грабеж на беззащитни старци под прикритието на пагони.
— Не подписвайте нищо, — твърдо каза тя.
— Скоро това ще свърши.
— Ох, мила, как ще свърши?
Тук те са богове.
Кой ще се застъпи за нас?
Минаха около три часа.
В коридора се чу някакъв необичаен шум.
Някой високо ругаеше, тряскаха се врати, чуваха се бързи, отчетливи стъпки.
Обикновено в този сънен отдел животът течеше лениво, а сега сякаш бяха разровили кошер.
Вратата на килията се отвори толкова рязко, че се удари в стената.
На прага стоеше полковник Рожков, началник на областното управление, пристигнал на извънредна проверка.
Лицето му изразяваше крайна степен на недоумение.
Зад гърба му се мяркаше блед като платно майор Семьонов.
— Какво е това безобразие? — Рожков огледа килията.
— Защо в ареста има цивилни без оформени протоколи за задържане?
Майор Семьонов заекваше, опитвайки се да събере мислите си.
— Другарю полковник… то… хулиганка от шосето!
Съпротива…
Не дава документи…
Инна бавно се изправи от пейката.
Тя пъхна ръка във вътрешния таен джоб на раницата, която ѝ бяха позволили да остави при себе си, и извади малка книжка с червена корица.
— Майоре, толкова искахте да видите документите ми, нали?
Четете, — тя подаде служебната карта на полковника.
Рожков отвори удостоверението, пробяга с очи по редовете и за секунда замръзна.
Веждите му се повдигнаха.
В отдела мигновено настъпи такава тишина, че се чуваше как навън в храстите истерично чурулика врабче.
— Инна Андреевна? — полковникът погледна момичето, а после премести тежкия си поглед върху майора.
— Семьонов, ти изобщо разбираш ли КОГО си натикал в мазето?
Това е проверка от главното управление на вътрешната сигурност.
Управлението, което е дошло точно заради теб.
Майор Семьонов отвори уста, но не можа да изрече нито дума.
Лицето му от цвекловочервено стана сиво-землисто.
Краката му видимо се разтрепериха и той тежко се подпря с рамо на касата на вратата.
— Другарю полковник, — гласът на Инна звучеше студено и ясно.
— Въпросът не е в моята персона.
Тук, в килията, седи жена, на която този майор и неговият съучастник-следовател отнемат къщата, държейки внука ѝ под ключ.
Наредете веднага да освободят Михаил и да вдигнат всички дела по склада.
— Ще бъде изпълнено, Наталия Игоревна! — Рожков се обърна към дежурния.
— Ключовете!
Веднага освободете всички!
Семьонов и следователя Соколов — с белезници.
Оръжието да се предаде!
В отдела започна истинска буря.
От кабинетите изхвърчаха уплашени служители.
Следователят Соколов, същият с бенката на бузата, се опита да изскочи през прозореца на първия етаж, но придружаващите бойци, дошли с полковника, го хванаха направо в копривата.
Майор Семьонов, когато на китките му щракнаха стоманените белезници, изведнъж започна ситно да трепери.
— Това е грешка… аз не знаех… ние просто… — мърмореше той, но никой не го слушаше.
Валентина Ивановна я изведоха от килията под ръка.
Когато видяха как от съседното крило водят нейния Мишка — жив, макар и пребледнял — тя просто се свлече на пода и се разплака.
Инна се приближи до нея, клекна до нея и я прегърна през слабите рамене.
— Свърши се, бабо.
Повече никой няма да пипне къщата ви.
И внукът ви е до вас.
След седмица районният отдел беше почти изцяло разформирован.
Оказа се, че група „оборотни в пагони“ с години са се занимавали с изнудване на местните жители.
Някого сплашвали, на други подхвърляли забранени вещества.
Майор Семьонов, с надежда за по-лека присъда, предаде всички — и началниците, и онези, които му помагаха на пътя.
Инна седеше на сватбата на приятелката си.
Наоколо гърмеше музика, гостите викаха „Горчиво!“, а на масата имаше чинии с домашни пироги.
Към нея се приближи Мишка — същото момче от отдела.
— Много ви благодаря, — той неловко пристъпваше от крак на крак, подавайки ѝ букет полски маргаритки.
— Баба каза, че ако не бяхте вие, сега нямаше да съм тук.
Елате ни на гости, баба е напекла баници, чака ви.
Инна се усмихна и взе цветята.
Техният тръпчив, леко горчив аромат ѝ напомни за онова прашно шосе и за това, че в живота справедливостта понякога все пак надделява.
Макар че за това понякога е нужно просто да се окажеш навреме на стар мотопед на неподходящото място.
