Но той не знаеше кой точно ще му отвори вратата след месец.
— Продадох своя дял, утре се изнасяш! — тази фраза прозвуча съвсем делнично, докато Вадим с погнуса прехвърляше закачалките с ризите.
Звукът от разтварящия се пластмасов цип на пътната чанта изглеждаше неестествено силен.
Нина стоеше на прага на спалнята, усещайки със стъпалата си студения ламинат.
От леко открехнатия прозорец нахлуваха влага и изгорели газове от минаващия по булеварда камион за смет.
— Вадим… ти сега шегуваш ли се? — Нина преглътна трудно.
— Какъв дял?
Нали се бяхме разбрали.
Обеща, че просто ще се разведем и ще пуснем апартамента за продажба.
Аз дадох за него парите от къщата на баба ми.
Вадим раздразнено дръпна рамо.
От него лъхаше тежък, сладникав парфюм, който беше купил преди месец по съвет на новата си млада любовница.
— Нина, стига вече с това хленчене.
По документи собственикът съм аз.
Това, че ти някога си вложила нещо там — това са си твои лични проблеми.
Трябвало е да мислиш с главата си, а не да си играеш на идеална съпруга.
Намерих купувач, парите вече са у мен.
А ти можеш да си събереш парцалките и да отидеш при майка си.
Или да наемеш стая.
Изобщо не ми пука.
Той със сила затвори чантата, метна я на рамото си и, без дори да погледне бившата си жена, излезе в коридора.
Тежката метална врата се хлопна.
Нина остана да стои насред стаята, загледана в празните рафтове на гардероба.
На душата ѝ стана съвсем тежко, сякаш отвътре всичко беше затиснато от студен камък.
Вечерта в кухнята бръмчеше старият хладилник.
Жанна, с която бяха приятелки още от студентските години, седеше срещу Нина и яростно човъркаше с чаена лъжичка засъхнало петно върху мушамата.
В чашите изстиваше силен черен чай, ухаещ на евтин бергамот.
— Значи така, — Жанна вдигна очи и в тях нямаше нито капка съчувствие, само глухо раздразнение.
— Няма да седиш и да се разкапваш.
Той го направи нарочно, за да се сринеш съвсем.
Завъртя афера с малолетната си стажантка и си въобрази, че е господарят на живота.
От мястото си няма да мръднеш, ясно ли е?
Този апартамент е твой не по-малко, отколкото негов.
Нека новият обитател да дойде.
Ще видим кой кого ще прогони.
— Жанна, а ако там… не знам, някакви маргинали? — гласът на Нина трепереше.
— Няма да мога да спя.
Аз дори не мога да сменя ключалката, нали той официално е продал дела си.
— Ще купиш резе за вратата на спалнята.
Утре сами ще го завием.
Нина, стига си била удобна за всички!
Новият съсед се появи след два дни.
Беше рано сутринта в събота.
На вратата се позвъни кратко, но настойчиво.
Нина нахлузи дебел хавлиен халат, напипа с крака чехлите и, усещайки как всичко в нея се свива от нерви, отиде да отвори.
На прага стоеше мъж.
Висок, прегърбен, с плътно яке в защитен цвят.
В ръцете си държеше огромна раница, каквито обикновено се взимат за дълги преходи.
От него рязко миришеше на преддверие на влак, влажна вълна и тютюн.
— Добро утро.
Глеб, — мъжът подаде дебела папка с документи.
— Купих тук половината.
Не се тревожете, аз съм само транзитно.
Един месец съм на вахта, две седмици тук.
Казвам веднага: в чужди работи не се меся, хладилника ще го делим, а в банята няма да се заседявам.
Нина мълчаливо се отдръпна настрани, пропускайки го вътре.
Глеб събу тежките ботуши, внимателно ги постави върху гумената постелка и влезе в бившата стая на Вадим.
Първата седмица мина в напрегнато мълчание.
Нина потръпваше от всяко скърцане на пода.
Беше свикнала, че Вадим винаги изисква внимание: ту ризата не е изгладена, ту вечерята е твърде безвкусна, ту тя диша прекалено шумно, докато той гледа телевизия.
Очакваше някаква уловка.
Но Глеб се оказа почти невидимка.
Събуждаше се в шест, дълго шумеше с водата под душа, а после в кухнята щракваше чайникът.
Когато Нина излизаше да си вари овесената каша, на масата цареше идеална чистота, мивката беше подсушена до сухо, а прозорецът — леко открехнат за проветряване.
В четвъртък Нина се върна късно от работа.
Навън валеше противен есенен дъжд, а палтото ѝ беше прогизнало докрай.
Когато влезе в кухнята, видя на печката чугунен тиган.
До него лежеше жълто листче: «Изпържих картофи с гъби. Яжте, че иначе ще се развалят».
Тя несигурно повдигна капака.
Апетитният аромат на горски гъби с чесън и пресен копър изпълни кухнята.
Нина си сложи малко, седна на масата и изведнъж разбра, че устните ѝ треперят.
Последният път, когато някой ѝ беше готвил… никога.
Вадим смяташе, че кухнята е изключително женска зона на отговорност.
Когато Глеб влезе да вземе чаша вода, тя все още седеше над чинията.
— Благодаря, — каза дрезгаво Нина.
— Много е вкусно.
— Да ви е сладко, — Глеб се облегна с рамо на касата на вратата.
Беше с обикновена сива тениска, а на дясната му ръка се виждаше стар белег от злополука на работа.
— Няма смисъл човек да готви само за себе си.
Само продуктите се похабяват.
— Защо вие… тоест, купихте този дял? — самата Нина не очакваше, че ще зададе този въпрос.
— Това все пак е проблемен имот.
Глеб сви рамене и седна на столчето срещу нея.
— Преди година се върнах от Севера ден по-рано.
А там… изобщо, жена ми не беше сама.
Завъртяла афера.
Разведохме се.
Оставих ѝ апартамента, за да не се влачим по съдилища.
А парите, които бях спестил, реших да вложа в нещо.
За цял апартамент не стигаха, взех дял.
На мен ми трябва просто кът, където да хвърля раницата и да се наспя.
Говореше просто, без патос, гледайки големите си мазолести длани.
Нина го слушаше и собственият ѝ страх от този едър, непознат човек постепенно се разтваряше.
Те започнаха да общуват.
Без дълги разговори по душа, просто с кратки реплики на сутрешния чай.
Глеб поправи течащия кран в кухнята, който Вадим беше пренебрегвал половин година.
Нина в отговор започна да вари супи за двама.
В апартамента, където преди висеше тежкият въздух на постоянни претенции и упреци, изведнъж стана спокойно.
Мина месец.
Глеб стягаше раницата за поредната вахта.
В антрето миришеше на крем за обувки и пътна суета.
Нина стоеше до него, без да знае къде да дене ръцете си.
Не ѝ се искаше да заминава.
С него ѝ беше спокойно и сигурно.
— След четири седмици ще се върна, — каза той, премятайки раницата на рамото си.
— Вчера смених ключалката на входната врата, новите ключове са на шкафчето.
Ако нещо се счупи — пиши, ще извикам майстор.
Той си тръгна.
Апартаментът отново опустя, но сега тази самота вече не тежеше.
Нина за първи път от много време си купи нова рокля — проста, тъмносиня, вместо обичайните безформени полота.
Започна да забелязва колко приятно ухае в пекарната до метрото и как шумолят листата под краката в градинката.
Тя си връщаше себе си.
В сряда вечерта, когато Нина поливаше фикуса на перваза, на вратата настойчиво се позвъни.
Ключалката щракна и тя открехна вратата, оставяйки я на късата верижка.
На стълбищната площадка стоеше Вадим.
Видът му беше ужасен.
Модерното яке беше смачкано, под очите му имаше тъмни сенки, а погледът му беше нервен и неспокоен.
— Отвори, — измърмори той, опитвайки се да дръпне дръжката.
— Какъв е този цирк с ключалките?
— Какво искаш? — Нина го гледаше през процепа и с изненада разбираше, че вече не се страхува.
Изглеждаше ѝ жалък.
— Дойдох за зимните гуми, на балкона са.
И изобщо… — Вадим се запъна и отмести поглед.
— Как си тук?
Съседите изяждат ли те?
Казвах ти аз.
Нина разбра: нищо не му се беше получило.
Новият му живот беше дал пукнатина.
Младата любовница най-вероятно беше източила всичките му свободни пари и го беше изхвърлила, щом започнали битовите трудности.
Беше дошъл тук с надеждата да види пречупена, разплакана Нина, за да се самоутвърди.
— Гумите вчера ги изнесох на площадката до сметопровода, — спокойно отвърна Нина.
— Някой вече ги е взел.
А при мен всичко е чудесно.
Тя искаше да затвори вратата, но Вадим успя да пъхне върха на ботуша си в процепа.
— Чуй, не се прави на интересна.
Пусни ме в апартамента, трябва да си прегледам нещата, — гласът му стана писклив.
В този момент асансьорът спря на етажа с бръмчене.
Вратите се разтвориха.
На площадката излезе Глеб.
Той трябваше да замине още вчера, но полетът бил отменен заради виелица и той решил да се върне, без да предупреждава.
Глеб бавно се приближи към Вадим.
На стълбището стана много тихо.
— Мъжкар, махни си крака, — гласът на Глеб звучеше глухо, но от този тон адамовата ябълка на Вадим рефлекторно подскочи.
— А ти пък кой си? — Вадим се обърна, опитвайки се да изглежда уверен, но пред Глеб, с неговото прокиснало от вятър яке и тежък поглед, приличаше на провинил се тийнейджър.
— Аз живея тук.
А ти си объркал вратата, — Глеб просто застана между Вадим и вратата, избутвайки го с рамо.
— Махни си крака.
Обърни се.
И тръгни към асансьора.
Вадим конвулсивно преглътна.
Погледна Нина, търсейки подкрепа, но тя само скръсти ръце на гърдите си.
Нито жалост, нито страх.
— Да вървите по дяволите, — изплю Вадим и, приведен, бързо тръгна надолу по стълбите, без дори да чака асансьора.
Глеб го изпрати с поглед, после се обърна към Нина.
Лицето му омекна.
— Полетът го отмениха, — каза просто той, сваляйки раницата.
— Ще ме пуснеш ли?
Нина свали верижката и отвори вратата широко.
— Влизай.
Сварих борш.
Тя го гледаше как се събува, как поставя ботушите върху постелката, и усещаше как вътре в нея разцъфва нещо топло и живо.
Вадим си мислеше, че е разрушил живота ѝ, продавайки тези квадратни метри.
Но всъщност, без сам да осъзнава, ѝ беше направил най-скъпия подарък.
Беше освободил място.
