Пуснах ви да живеете у дома, за да можете вие…
— Я почакай.
Какво е това, дето шумоли в торбата?
Гласът на Зинаида Петровна не прозвуча силно, но толкова отчетливо, че заглуши дори шума на водата в тръбите на старата хрушчовка.
Юлия замръзна, без да успее да направи спасителната крачка отвъд прага на стаята, която делеше с Максим.
Тя само искаше тихо да мине, да се преоблече и да скрие кутията дълбоко в шкафа, под купчина зимни пуловери.
Не се получи.
Свекървата се материализира от кухнята, избърсвайки ръце във вафлена кърпа, по която кафеникаво петно от цвекло се беше разляло.
В полумрака на коридора тя приличаше на стражар, хванал нарушител на вечерния час.
— Казвам ти, покажи торбата.
Зинаида Петровна не молеше, тя изискваше.
В интонацията ѝ нямаше любопитство, само студеният, пресметлив интерес на митничар, който подозира контрабанда.
— Логото ми е познато.
От магазин за обувки, нали?
Юлия пое дълбоко въздух, усещайки как вътре в нея се опъва пружината на раздразнението.
Беше работила девет часа на крак, после половин час се беше друсала в претъпкана маршрутка и най-малко ѝ се искаше сега да дава отчет за това за какво е похарчила собствените си, честно изработени пари.
Но правилата на съжителството, установени в този апартамент преди три месеца, предполагаха пълна прозрачност.
Или, както го наричаше свекървата, „семейна консолидация на бюджета“.
— Ботуши, Зинаида Петровна.
Зимни, — отвърна кратко Юлия, поставяйки торбата върху табуретката.
Да крие нещо беше безсмислено — касовата бележка беше в кутията, а цените свекървата умееше да определя на око по-добре от всеки стоковед.
— Ботуши… — проточи жената, приближавайки се бавно.
Още веднъж избърса ръцете си, старателно, пръст по пръст, преди да докосне чуждата покупка.
— А какво имаше на старите?
Онези черните, с дебела грайферна подметка?
Те са направо вечни.
— Подметката се спука напряко.
Вчера се прибрах с мокри чорапи.
И освен това опората на свода се счупи, боли ме да ходя.
— Спукала се… — повтори като ехо Зинаида Петровна.
Безцеремонно бръкна в торбата, извади кутията и отвори капака.
Замириса на нова кожа и лепило.
— Не ти ли стигна ум да ги занесеш на ремонт?
Там работа за триста рубли — да се залепят и да им се сложи профилактика.
А тук…
Тя извади единия ботуш, завъртя го в ръце, стисна кожата, за да провери качеството, и с гнуслива гримаса надникна вътре, търсейки етикета с цената.
— Естествена кожа? — попита тя така, сякаш обвиняваше снаха си, че употребява забранени вещества.
— И, както гледам, хастарът също не е изкуствен.
Колко?
— Пет и половина хиляди.
С намаление, — Юлия се опита да си вземе ботуша обратно, но свекървата се вкопчи в шафта с мъртва хватка.
— Пет и половина хиляди… — Зинаида Петровна бавно върна ботуша обратно в кутията, сякаш беше мъртъв плъх.
Вдигна очи към снаха си, а в тях се плискаше студен, разсъдлив гняв.
— Ти с всичкия ли си, момиче?
Миналата седмица седяхме на масата и смятахме.
Аз ви обясних на чист руски: профилът Rehau поскъпва от първо число.
Всяка копейка е важна.
А ти хвърляш пет и половина хиляди рубли на вятъра?
— Не мога да ходя боса по снега, Зинаида Петровна.
Това е необходимост, а не лукс.
— Необходимост са топли прозорци в кухнята, за да не ме продуха, докато ви варя борш, паразити такива! — гласът на свекървата започна да се вдига, но тя веднага се прекъсна, преминавайки в злокобен шепот.
— Имаш ботуши.
Стари, но здрави.
Е, пукнатина, голяма работа.
Щеше да си сложиш торбичка на чорапа и щеше да е сухо.
Аз така ходих пет години през деветдесетте и нищо, не се разпаднах.
Но явно твоят статус не го позволява?
Кралица на бензиностанцията?
Юлия мълчаливо взе кутията.
Познаваше този тон.
Сега щяха да започнат спомените за тежката младост, за това как Максимчо бил повиван в стари чаршафи, и как тя с покойния си мъж носели всяка копейка в спестовната каса.
— Купих ги с моята заплата, — каза твърдо Юлия, гледайки свекървата между очите.
— Аз и Максим заделяме за вашите прозорци.
Но няма да жертвам здравето си за пластмасова рамка.
— С твоята заплата? — Зинаида Петровна се усмихна, а тази усмивка беше по-страшна от вик.
— В моя дом няма „твоя“ и „моя“ заплата, докато живеете тук наготово.
Тук не плащате нито наем, нито сметки в пълен размер, само по водомерите и електромера.
Пуснах ви да живеете тук, за да съберете за ипотека и да ми помогнете да довърша ремонта.
А накрая излиза, че аз ви издържам, а вие живеете нашироко?
Свекървата рязко се обърна и тръгна към кухнята, влачейки шумно чехлите си.
— Хайде, хайде в стаята си, — хвърли през рамо, без да се обръща.
— Пробвай си новите неща.
Радвай се.
Само че когато Максим се прибере, ще поговорим.
Сериозно ще поговорим.
Няма да позволя в моя дом да процъфтява прахосничеството.
Юлия влезе в стаята и притвори вратата.
Ръцете ѝ леко трепереха, но не от страх, а от унизителното усещане, че току-що са я търкаляли в калта.
Погледна новите си ботуши.
Красиви, удобни, топли.
Съвсем нормални човешки ботуши.
Но в този апартамент изглеждаха като откраднато съкровище, като престъпление срещу святата цел — смяната на кухненския прозорец, който и без това беше напълно нормален, просто дървен.
Чуваше как Зинаида Петровна тряска тенджери в кухнята, но го правеше с особена, демонстративна ярост.
Свекървата не просто приготвяше вечеря — тя се готвеше за война.
На кухненската маса, Юлия беше сигурна, вече лежеше отворена карираната тетрадка — прочутата „счетоводна книга“, където всяка рубла, похарчена от снаха ѝ за превръзки или дезодорант, беше записана в графата „нецелеви разходи“.
— Нищо, — прошепна Юлия, пъхайки кутията под леглото, сякаш криеше веществено доказателство.
— Максим ще разбере.
Той видя старите ми ботуши.
Ще разбере.
Но дълбоко в себе си знаеше: тази вечер разбиране няма да има.
Щеше да има съд.
И присъдата вече беше произнесена, оставаше само да бъде обявена в присъствието на втория подсъдим.
Звукът от завъртането на ключа в ключалката прозвуча като сигнал за началото на второто действие.
Максим влезе в апартамента, отърсвайки снега от раменете си, и по навик извика: „Прибрах се!“, но в отговор го посрещна само куха, неестествена тишина.
От кухнята не се чуваше нито съскане на тиган, нито звън на съдове, въпреки че беше време за вечеря.
Само тежката миризма на валериан се смесваше с аромата на изстиващия борш.
— Измий си ръцете и веднага в кухнята, — прозвуча сухият глас на майката, без поздрав.
— Има разговор.
И извикай Юлия, че се е барикадирала там като партизанка.
Когато Максим, разменил недоумяващ поглед с жена си в коридора, влезе в кухнята, сцената вече беше подготвена.
Зинаида Петровна седеше начело на масата, избутала настрани хлебарката и захарницата.
Пред нея лежеше отворена обикновена тетрадка на квадратчета — именно онзи семеен регистър, който всички вкъщи наричаха „счетоводната книга“.
Страниците бяха изписани с дребен, подреден почерк, а всяка графа — подчертана с червен химикал по линия.
— Сядайте, — кимна тя към столчетата.
— Ще правим равносметка на месеца.
Защото, както виждам, при нас дебитът и кредитът не излизат, а дупката в бюджета расте като озоновата.
Юлия седна на ръба на стола, чувствайки се като ученичка на педагогически съвет.
Максим, уморен след смяната във фабриката, потърка основата на носа си:
— Мамо, хайде първо да ядем?
От обяд нищо не съм слагал в устата си.
— Ситият гладния не разбира, а длъжникът кредитора — още по-малко, — отсече Зинаида Петровна, слагайки очилата на върха на носа си.
— Ще ядете, когато разберем кой в тази къща точи пари от общия котел.
Тя демонстративно навлажни пръст и прелисти страницата.
— И така, да видим сметките.
Топла вода — плюс три кубика над нормата.
Кой се къпе по половин час?
Максим, ти ли?
Не, ти се миеш бързо.
Значи снахата.
Юлия, мислиш ли, че водата е безплатна?
Водомерът се върти като луд.
Не получавам пенсията си, за да спонсорирам ВиК.
— Зинаида Петровна, къпя се десет минути, — възрази тихо Юлия.
— И между другото, давам пари за плащането на сметките.
Половината сума.
— Ти даваш пари за храна и живеене! — гласът на свекървата стана по-твърд.
— А прекомерният разход на ресурси вече е саботаж.
Вчера лампата в коридора светеше двадесет минути, докато бъбреше по телефона.
Крушката, между другото, е сто вата.
Чувала ли си, че копейката рублата пази?
Но това са само цветчетата.
Плодчетата са в друга графа.
Зинаида Петровна свали очилата си и ги остави върху тетрадката, гледайки сина си с пронизващия поглед на прокурор.
— Максим, знаеш ли, че жена ти днес направи голяма покупка, без да я съгласува със семейния съвет?
Максим погледна Юлия изненадано.
Тя седеше, свела очи, стиснала ръце една в друга.
— Каква покупка?
Мамо, за какво говориш?
— За ботушите, сине.
За луксозните кожени ботуши за пет и половина хиляди рубли.
Пет и половина хиляди! — подчерта сумата така, сякаш ставаше дума за покупка на частен остров.
— Снощи с теб седяхме и смятахме.
Обади ми се човекът от фирмата за прозорци, който идва да мери.
Каза, че ако внесем капаро до петък, ще ни направят отстъпка за профила и ще дадат комарник подарък.
Не ни достигаха точно шест хиляди рубли.
И аз разчитах с Юлината заплата да запълним тази дупка.
— Мамо, чакай, — Максим се намръщи.
— Но обувките на Юлия наистина се разпаднаха.
Аз сам видях, подметката беше сцепена на две, тя идва с мокри крака.
Ще се разболее.
Лекарствата ще струват повече.
— Ще се разболее? — изсумтя Зинаида Петровна.
— Аз цял живот ходих с филцови ботуши и нищо ми няма, здрава съм като бик.
Ако подметката се е спукала — има лепило за обувки „Момент“, струва сто рубли.
Има работилница зад ъгъла, където слагат токове и правят профилактика.
Защо да купуваш ново, когато може да се поправи старото?
Това, синко, се нарича разточителство.
Това се нарича да живееш над възможностите си.
— Зинаида Петровна, тези ботуши не подлежат на ремонт, — каза твърдо Юлия, вдигайки поглед.
— Обущарят каза, че опората е счупена и кожата е сцепена в основата.
Стават само за боклука.
Не мога да ходя на работа с дрипи.
Работя с хора.
— Работи с хора… — подигра я свекървата, обръщайки се към тавана.
— А аз, значи, не съм човек?
Аз тук в кухнята, с тези пролуки в рамките, мръзна всеки ден, докато ви, господата, готвя вечеря?
Течение!
Гърбът ме боли!
Надявах се, че сме семейство.
Че сме един отбор.
Че вървим към една цел.
А накрая излиза, че аз тук пестя от всичко, не си вземам дори едно допълнително парче сирене, а снахата си купува нови неща?
Тя хлопна тетрадката.
Звукът от удара по масата накара лъжичките в чашата да издрънчат.
— Ти, Юлия, не си купила ботуши.
Ти ми открадна прозорец.
Това направи.
Смени удобството на майката на мъжа си за една парцалена вещ.
— Това не е парцал, а необходимост! — и гласът на Максим започна да се повишава.
— Мамо, престани.
Ще дадем за прозорците следващия месец.
Ще получа премия и ще добавим.
— Следващия месец промоцията свършва! — изписка Зинаида Петровна, за първи път изгубвайки маската на студено спокойствие.
— Следващия месец ще е с десет процента по-скъпо!
Разбираш ли, че с лекомислието си тя ни вкарва в дългове?
Днес ботуши, утре ще поиска чанта, вдругиден кожено палто?
А майката да мре на течение?
— Никой не умира! — Юлия стана от масата.
— Купих си нещо с парите, които сама съм изкарала.
Не съм взела и копейка от вас.
Защо трябва да давам отчет за всяка рубла?
Разбрахме се, че се включваме за храна и сметки и заделяме, когато можем.
Не съм подписвала да ви давам цялата си заплата до последната рубла!
Зинаида Петровна бавно се изправи.
Беше ниска на ръст, но сега изглеждаше огромна, изпълваща цялото пространство на малката кухня.
— Аха, значи така вече говорим? — процеди тя с леден тон.
— „Когато можем“?
Добре тогава.
Възможностите свършиха.
Демокрацията в тази къща се отменя.
След като не умеете да се разпореждате с парите, след като в главите ви духа вятър, значи контролът го поемам аз.
Пълен контрол.
Тя сложи ръце на кръста, гледайки младите като строга надзирателка виновни затворници.
Във въздуха увисна тежко, лепкаво напрежение, в което потъваха последните остатъци от семейна топлина.
— От днес нататък, — отсичаше всяка дума Зинаида Петровна, — цялата заплата — и твоята, Максим, и твоята, Юлия — се предава в моите ръце в деня на получаването.
Аз сама ще решавам какво да купуваме, какво да ядем и какво да носим.
Ще ви отпускам за транспорт и за обяд.
И нито рубла повече.
Стига.
Достатъчно си играхте на самостоятелни.
Или ще е така, или…
Тя направи пауза, оставяйки думите да полегнат като тежък прах върху раменете на сина и снаха си.
— Или какво? — попита Максим, гледайки майка си така, сякаш я виждаше за първи път.
— Това сега ще обсъдим, — усмихна се зловещо Зинаида Петровна, отново отваряйки тетрадката си.
— Сядайте.
Разговорът тепърва започва.
В кухнята увисна гъста, звънтяща тишина, нарушавана само от равномерното капене на повредения кран.
Зинаида Петровна седеше изправена като директорка преди изключването на хроничен бягалец от час и барабанеше с пръсти по мушамената покривка.
Този звук — туп туп туп — отброяваше секундите, оставащи до взрива.
— Какво значи „ще обсъдим“? — гласът на Максим беше глух, сякаш говореше през памук.
Той гледаше майка си и не я разпознаваше.
Вместо познатата, макар и мърмореща жена, пред него седеше пресметлива събирачка на дългове, готова да изтръска дълга заедно с душата.
— Това и значи, синко.
Демокрацията свърши, започва диктатурата на пролетариата, — Зинаида Петровна се усмихна сковано и протегна ръка с длан нагоре.
Жестът беше властен и не търпеше възражение.
— Картите на масата.
И двете.
Твоята и нейната.
ПИН кодовете ги напишете на листче и ги сложете в плик.
Аз ще ви давам за път и за обеди в столовата.
По двеста рубли на ден.
Това ви стига.
Юлия, която дотогава седеше с отпуснати рамене, изведнъж се изправи.
В очите ѝ, обикновено меки и отстъпчиви, пламна студена искра на осъзнаване.
Тя разбра: това не е просто скандал за обувки.
Това е опит да им сложат нашийник.
— Няма да ви дам картата си, — каза тя тихо, но отчетливо.
— Това е моята заплата.
Изкарвам я, като стоя дванайсет часа на крак.
И нямам никакво намерение да ви моля за собствените си пари за чорапогащник или балсам за устни.
Зинаида Петровна бавно обърна глава към снаха си.
Лицето ѝ се покри с червени петна, а устните ѝ се свиха в тънка линия.
— Няма да ми я дадеш? — повтори тя престорено меко.
— Значи да живееш у мен искаш, да се миеш с моята вода искаш, да ползваш моя газ искаш, а да се включваш в семейството — не?
Мислиш ли, че не виждам как пилееш пари?
Ту кафе за из път, ту лъскаво списание, а сега ботуши за безумни хиляди!
— Това са моите пари! — Юлия повиши глас за първи път, откакто живееше в този апартамент.
— Плащаме сметките, купуваме храна!
Какво още искате?
Да пълзим пред вас на колене?
Свекървата рязко удари с длан по масата.
Чашата с недопития чай подскочи и разля кафеникава локва върху покривката.
— На мен ми трябва уважение! — изрева тя така, че стъклата на витрината затрепериха.
— Приютих ви не за да гледам този спектакъл на невиждана разточителност!
— Мамо…
— Тази нахалница си позволи да си купи нови ботуши, вместо да даде парите на мен за смяната на прозорците!
Пуснах ви да живеете у мен, за да пестите, а не да живеете нашироко!
Синко, жена ти е прахосница и егоистка, тя ще ни пусне по света!
Или ще ми предава цялата си заплата под отчет, или да се маха от моя апартамент!
Максим скочи на крака, събаряйки табуретката.
Тресъкът от падането за секунда заглуши крясъка на майка му.
— Мамо, чуваш ли се изобщо?! — изкрещя той, хващайки се за главата.
— Какви прозорци?
Какво „по света“?
Ние живеем нормално!
Не гладуваме!
Защо са ти нашите карти?
Това е унизително!
Искаш да контролираш всяка наша крачка?
— Аз искам ред! — Зинаида Петровна се изправи с ръце на кръста.
Сега приличаше на паметник на собствената си правота.
— Ти, Максимчо, си мекушав, чехльо.
Тя те върти, както си иска.
Днес ботуши, утре ще поиска кола на кредит, а ти още ще ѝ угаждаш?
А майката да изкара зимата със старите рамки?
Духа!
От всички цепнатини духа!
— Аз ще ти уплътня тези прозорци още утре! — извика отчаяно Максим.
— Ще купя изолация, ще ги запеня навсякъде!
Ще стане по-топло, отколкото в Африка!
— Да не си посмял! — изписка майката.
— Никаква пяна!
На мен ми трябват истински пластмасови прозорци, като на хората!
Като на съседката Верка от втория етаж!
Защо тя, пенсионерка, може да си го позволи, а аз, при положение че имам работещ син и снаха, трябва да живея като просякиня?
Тя хвърли изгарящ поглед към Юлия.
— Всичко това е заради теб.
Ти дойде в нашия дом и донесе със себе си хаос.
Преди теб аз и синът ми имахме всичко разписано.
Всичко подредено.
А сега?
Парите се изплъзват между пръстите.
Ти крадеш от семейството бъдещето му!
Юлия стана.
Лицето ѝ беше бяло като тебешир, но ръцете ѝ вече не трепереха.
— Аз не крада, Зинаида Петровна.
Аз просто искам да живея, а не да съществувам заради вашите прозорци, — каза тя с леден тон.
— И няма да ви давам отчет за купени обувки.
Това е абсурд.
Това е бълнуване на побъркан човек.
— Бълнуване?! — свекървата едва не се задави от възмущение.
— Ах ти, змийо!
В моя дом мен ще обиждаш?
Вън!
Тя посочи с пръст към коридора.
— Вън оттук!
Веднага!
Събирай си парцалите, вземай си скъпоценните ботуши и се махай!
А ти, Максим, — тя рязко се обърна към сина си, — избирай.
Или оставаш с майка си, която ти е посветила живота си, или вървиш след тази… консуматорка.
Но имай предвид: ако си тръгнеш, път назад няма да има.
Ще сменя ключалките.
Няма да ви пусна дори на прага.
Максим гледаше майка си и в очите ѝ не виждаше нито любов, нито грижа, а само студения, алчен блясък на собственичка, на която отнемат любимата играчка.
После прехвърли поглед към Юлия.
Тя стоеше до вратата, изправена, готова за удара, а в погледа ѝ се четеше уморена решителност.
— Мамо, ти сериозно ли? — попита той тихо.
— Гониш ни за шест хиляди рубли?
Заради парче пластмаса в отвора на прозореца?
— Гоня ви заради принципа! — отсече Зинаида Петровна.
— В тази къща има само един стопанин — аз.
И правилата тук са мои.
Не ви харесва?
Пътят е широк.
Търсете си други глупаци, които да ви търпят безплатно.
Ще видим как ще запеете в квартира, когато трябва да давате половината заплата за наем.
Бързо ще припълзите обратно и ще се кланяте в краката ми.
Тя демонстративно седна отново на масата, отвори тетрадката си и взе химикалката, показвайки с цялата си стойка, че аудиенцията е приключила.
— Времето тече, — хвърли тя, без да ги гледа.
— Давам ви един час да се съберете.
И да не ви остане и миризмата тук.
А ключовете ги оставете на шкафчето.
И двата комплекта.
Максим още няколко секунди гледа прегърбената фигура на майка си, която старателно записваше нещо в графата за разходи.
Вътре в него нещо се скъса.
Тънката нишка, която го свързваше с този дом, с детството, с миризмата на пайове, се скъса със сух трясък, подобен на звука от разкъсана банкнота.
Той мълчаливо се приближи до Юлия и хвана ръката ѝ.
Дланта му беше студена, но стискането — здраво.
— Хайде, — каза той.
— Трябва да се съберем.
В стаята не се чуваха нито хлипове, нито драматични въздишки — само сухият, остър звук на циповете на куфарите и шумоленето на дрехите, които набързо, на топка, се тъпчеха в чантите.
Максим и Юлия действаха като сработен авариен екип, който се евакуира от потъващ кораб.
Без никаква подреденост, без никаква носталгия към вещите.
Само най-необходимото: бельо, дънки, документи, зарядни.
Зинаида Петровна стоеше на вратата, облегната с рамо на касата.
Тя не се опитваше да ги спре.
Напротив, изпълняваше ролята на надзирател, който следи затворниците да не отнесат държавно имущество при освобождаването си.
— Оставете възглавниците, — подхвърли тя, когато Максим посегна към горния рафт на шкафа.
— Мои са, пухени, още по Съюза съм ги изчаквала на опашка.
На вас, богаташите, не ви трябват, купете си ортопедични, щом парите ви парят бедрата.
Максим мълчаливо хвърли възглавницата обратно на леглото.
Тя тупна глухо, вдигайки облаче прах.
— И одеялото оставете, — продължи да коментира свекървата, оглеждайки съдържанието на отворения куфар.
— И хавлиените кърпи, сините.
Юлия, виждам, че си ги прибрала.
Изваждай ги.
Купих ги с моите пари, когато се нанесохте тук.
Няма нужда да влачите моите неща по квартири.
Юлия, без да каже нито дума, извади кърпите и ги постави внимателно на купчинка на пода до краката на свекървата.
В този жест имаше толкова ледено презрение, че Зинаида Петровна за секунда се задави от въздуха, но веднага се окопити.
— Ето така.
Чуждо не ни трябва, но и своето няма да дам.
Кажете благодаря, че не ви удържам амортизацията на дивана.
Пружините вече сте ги смачкали, докато си излежавате хълбоците.
Максим закопча последния куфар.
Изправи се и огледа стаята, която само преди час беше техен дом.
Сега това бяха просто четири стени с цветни тапети — чужди, студени стени.
На нощното шкафче беше останала рамка със снимка, на която тримата се усмихваха на вилата.
Максим я взе, извади снимката, скъса я на две и хвърли парчетата в кошчето.
Рамката върна обратно.
— Рамката струва пари, нали, — кимна Зинаида.
— Остави я.
Излязоха в антрето.
Юлия седна на табуретката и започна да обува именно тези ботуши.
Зинаида Петровна гледаше новата покупка с нескрита омраза, сякаш обувките бяха направени от кожата на любимата ѝ котка.
— Е, налюбува ли им се? — попита отровно свекървата.
— Топли ли са?
Удобни ли са?
Е, носи ги, носи ги.
Само внимавай да не ги изтъркаш, докато си търсите квартира.
Брокерите сега дерат три кожи.
Депозит, комисиона, плащане за първия и последния месец…
Изобщо смятахте ли колко излиза това?
Или пак „ще му мислим в движение“?
— Ще му мислим, мамо.
Не се тревожи, — Максим си метна якето.
Гласът му беше равен, метален.
— По-добре да преплащам на чужд човек, отколкото да плащам на собствената си майка с нерви и унижение.
— Унижение?! — избухна Зинаида, преграждайки им изхода с тялото си.
— Ах ти, неблагодарно псе!
Аз те отгледах, изхраних, образование ти дадох!
Пуснах ви да живеете тук, за да станете хора, за да стъпите на крака!
А вие?
Бягате още при първата трудност?
Слабаци!
Живот не сте помирисвали!
— Ние не бягаме, — Юлия се изправи, закопчавайки ципа на якето си до брадичката.
— Ние си тръгваме.
Това са различни неща.
И между другото, Зинаида Петровна, за тока и водата този месец сме се разплатили.
Парите са на шкафчето.
Точно по сметка, до последната копейка.
Пребройте ги, за да не се окаже, че сме ви ощетили.
Тя посочи купчинката банкноти, притисната с ключовете от апартамента.
Зинаида хвърли поглед към парите, но не ги взе.
Трябваше да остави последната дума за себе си.
— Хайде, вървете! — махна с ръка, сякаш гонеше досадни мухи.
— Търкаляйте се надалеч!
Само когато няма да имате какво да ядете, когато хазяинът на квартирата ви изхвърли за неплатен наем, при мен да не припълзявате.
Вратата ще е затворена.
Още утре ще сменя ключалките.
Патронът е скъп, но ще похарча.
За спокойствие ще похарча.
— Няма да припълзим, — отвърна кратко Максим.
Той хвана дръжката на куфара, а с другата ръка отвори входната врата.
От стълбището лъхна миризма на влага и тютюнев дим.
Този мирис им се стори сега най-чистият и свеж аромат на свободата.
— Сложи си прозорците, мамо, — каза той, вече стоейки на прага.
— Най-скъпите.
Трикамерни.
За да не прониква нито един звук от улицата.
Седи в тишината и си брой спестяванията.
Това нали искаше?
Пълен контрол?
Честито.
Сега контролираш всичко.
Абсолютно всичко.
— Да!
И ще ги сложа! — изкрещя тя след тях.
— И ще живея като човек!
А вие ще се мотаете по чуждите ъгли, голтаци такива!
Защото, видиш ли, на нея ѝ трябвали ботуши!
Пфу!
Максим излезе, Юлия го последва.
Вратата след тях не се хлопна — Зинаида я държеше отворена, наблюдавайки как слизат по стълбите.
Тя лакомо улавяше всеки звук от стъпките им, сякаш искаше да запомни мига на своя триумф.
— Ключовете! — извика тя в стълбищната клетка.
— Наистина ли ги оставихте?
И двата комплекта?
— И двата! — долетя отдолу ехото на гласа на сина ѝ.
Звукът от входната врата на блока сложи точка.
Зинаида Петровна постоя още минута, вслушвайки се в бръмченето на асансьора, после с трясък затвори собствената си врата.
Щракна едната ключалка, после другата, издрънча веригата.
Тя притисна ухо към студения метал, проверявайки сигурността на заключването.
Никой нямаше да се върне.
Никой нямаше да посегне на нейната територия.
Тя мина в кухнята, където на масата още лежеше отворена „счетоводната книга“.
В апартамента беше тихо.
Идеално тихо.
Никой не пускаше вода, никой не цъкаше ключове, никой не шляпаше излишно по линолеума.
Зинаида Петровна седна на масата, взе химикала и решително задраска две графи: „Разходи за храна — Максим“ и „Разходи за храна — Юлия“.
После помисли малко и с дебели букви написа в полето: „Икономия на вода — 60%“.
— Ето така, — каза тя на глас на празната кухня.
— Сега вече ще живеем.
Сега за прозорците със сигурност ще стигнат.
Дори и с ламинация като дъб.
Тя погледна стария, олющен прозоречен рам, през чиито пролуки свиреше зимният вятър, и се усмихна.
Усмивката излезе крива и страшна.
Беше съвсем сама, зазидана в собствената си правота и в собствените си сметки, но в този момент се чувстваше победителка.
Защото най-сетне дебитът и кредитът се бяха изравнили…
