А това „по роднински“ звучеше като „без избор“.
„Отстъпете по роднински“, — настояха още от прага, отърсвайки февруарския сняг върху моя италиански мокет.
И това „по роднински“ прозвуча не като молба, а като присъда на трибунал, която не подлежи на обжалване.
Във въздуха не миришеше на баници, а на отчуждаване.
— Дашенка, — започна свекървата ми, Василиса Петровна, разкопчавайки кожуха си, който я правеше да прилича на мечка, събудена насред зимен сън.
— Нали знаеш, че семейството е единен организъм.
Ако един пръст има гангрена, цялото тяло трябва да се хвърли на помощ.
— Ако един пръст има гангрена, обикновено го ампутират, за да оцелее организмът, — отбелязах аз, подпирайки се на плота.
— Ще пиете ли чай?
Или направо да преминем към списъка с вашите искания?
Борис, съпругът ми, стоеше до мен със скръстени на гърдите ръце.
Приличаше на скала, в която десетилетия наред се разбиваха вълните на майчините манипулации, но така и не успяха да изтрият и грам гранит.
— Боря, кажи ѝ! — възмути се Василиса Петровна, тръшвайки се на дивана.
До нея седеше зълвата Лида.
Лида беше удивително създание: на своите тридесет и две години беше запазила наивността на петгодишно дете и хватката на бултериер, видял безстопанствена наденица.
— Мамо, — гласът на съпруга ми беше решителен, — Даша е права.
Току-що приключихме ремонта на къщата извън града.
Ние самите още дори не сме спали там.
Какъв, по дяволите, юбилей на леля Зина?
Същността на претенцията им беше проста като мучене.
Роднините на мъжа ми бяха решили, че нашата нова, чисто нова къща в боровата гора е идеалното място да отпразнуват юбилея на някаква леля от трето коляно.
Безплатно, естествено.
С моето обслужване, разбира се.
— Но това е егоизъм! — възкликна Лида, ококорвайки очи.
— Къщата стои празна!
Енергията на застоя разрушава аурата на дома.
Има една древна мъдрост: домът живее, докато в него звънят гласовете на гостите!
— Лида, — прекъснах я аз, усмихвайки се с крайчеца на устните си.
— Има и по-съвременна мъдрост: домът живее по-дълго, ако в него не се тъпче с мръсни ботуши и не се разлива червено вино върху белия диван.
А енергията на застоя чудесно се разпръсква от системата за климатичен контрол.
Лида беше слисана от подготвената ми тирада, дръпна рамо и обидено се втренчи в телефона си, напомняйки на надута жаба, на която са отнели най-тлъстата муха.
— Вие сте безчувствени сухари, — заключи Василиса Петровна, изваждайки от чантата си тежката артилерия — носна кърпичка.
— Аз нощи не съм спала, отглеждах, хранех…
А сега, когато моля за една нищожна дреболия — ключовете само за три дни! — ми посочвате вратата.
Срамота, Борис.
Срамота, Даря.
Човек за човека е вълк, нали?
— Човек за човека е роднина, Василиса Петровна, а това е много по-страшно, — отвърнах аз.
— Не.
Къщата не се дава под наем, не се заема и не се подарява.
Това е нашата лична територия.
Точка.
Свекървата ми замръзна.
Явно не беше очаквала, че нейният „философски щурм“ ще се разбие в моя железобетонен покой.
Отвори уста, за да изстреля още една порция народна мъдрост, но срещна тежкия поглед на сина си и хлопна челюст със звук на стар капан.
— Добре, — процеди тя с леден тон.
— Разбрахме ви.
Хайде, Лида.
Тук не сме желани.
Те си тръгнаха.
— Размина ли се? — попита Борис, прегръщайки ме през раменете.
— Страхувам се, че това беше само артилерийската подготовка, — въздъхнах аз.
— Провери дали резервните ключове са на мястото си.
Ключовете бяха на мястото си.
Но аз бях подценила мащаба на бедствието.
Мина седмица.
Беше петък вечер, а с Борис стягахме куфарите — най-после щяхме сами да отидем в онази къща, да запалим камината и да пием греяно вино, гледайки заснежените ели.
Звънът на телефона разкъса тишината.
Обаждаше се съседът от вилата, Пьотър Кузмич.
— Дашка, здрасти, — изграчи той.
— Какво става, гости ли сте поканили?
У вас е като на илюминация, музиката дъни, дим се вдига.
С две коли са дошли.
Пуснах високоговорителя.
С Борис се спогледахме.
В неговите очи се четеше желание да хване нещо тежко, а в моите — студената ярост на шахматист, който вижда, че противникът е измамил.
— Как са влезли вътре? — тихо попита Борис.
— Алармата…
— Кодът, — сетих се аз.
— Лида надничаше, когато преди месец настройвах системата за отдалечен достъп.
Паметта ѝ е като на шпионин-диверсант.
Не полетяхме натам с колата, нарушавайки ограниченията за скорост.
Не се обадихме в полицията.
Аз просто седнах на дивана, отворих таблета и пуснах приложението „Умен дом“.
— Какво правиш? — попита съпругът ми, наливайки си вода.
— Уреждам им незабравим уикенд, — усмихнах се хищно.
— Василиса Петровна искаше къщата да „оживее“?
Сега ще оживее.
На екрана на таблета се виждаше температурата в хола: +24 градуса.
Още не бяхме сложили камери вътре в къщата, само по периметъра, но датчиците за движение показваха, че „гангренясалите пръсти“ на организма се движат активно из кухнята и хола.
— И така, първа стъпка, — коментирах аз.
— Операция „Ледников период“.
Превключих отоплителния котел в режим „Авариен минимум“.
Целева температура: +10 градуса.
След това заключих контролния панел с парола, която знаеше само администраторът на сървъра, тоест аз.
— Жестоко, — кимна одобрително Борис.
— Но те могат да запалят камината.
— Могат.
Ако намерят дърва.
Дърварникът е празен, а навесът с дървата е заключен с електронна брава.
Нямат ключ.
Мина половин час.
Телефонът на Борис оживя.
Обаждаше се майка му.
— Боря! — пищеше слушалката.
— У вас тук нещо се е счупило!
Радиаторите са ледени!
Мръзнем!
Тук има деца!
— Какви деца, мамо? — спокойно уточни Борис.
— Нали говореше за юбилея на леля Зина.
— Ами… внуците на Зина!
Няма значение!
Направи нещо!
Ти мъж ли си, или какво?
— Аз съм мъж, който не е канил гости, — отряза той.
— Явно системата е разбрала, че в къщата има чужди хора, и е минала в защитен режим.
Нищо не мога да направя дистанционно.
Тръгвайте си.
— Ние вече подредихме масата!
Пихме!
Не можем да караме! — истеризираше свекървата.
— Длъжен си да дойдеш и да го оправиш!
— Дългът плащане иска, — намесих се аз в разговора, навеждайки се към телефона.
— А във вашия случай такси „Комфорт плюс“ чудесно ще ви закара до града.
— Даша!
Ти си вещица! — изрева Василиса Петровна.
— Ти нямаш сърце, а калкулатор в гърдите!
Епизод втори: „Египетски мрак“.
Влязох в настройките на осветлението.
— Знаеш ли, Боря, струва ми се, че им е прекалено светло за толкова интимен семеен разговор.
С едно докосване изключих основните групи светлини, оставяйки само слабото аварийно осветление в коридора, което примигваше през три секунди.
От слушалката — Борис не беше затворил — се чуха писъци и звън на счупени съдове.
— Ох!
Тъмно е!
Лида, не настъпвай салатата! — виеше свекървата.
— Това е издевателство!
Ние сме роднини!
Имаме право!
— Право имат онези, които имат документите за собственост, — казах аз спокойно.
— Василиса Петровна, нали толкова обичате да казвате, че „светлината на душата е по-важна от електричеството“.
Е, светете.
С душата си.
Свекървата, съдейки по звуците, се опитваше да напипа опора, но се натъкваше само на собствената си глупост, като сляпо коте в бетонна стена.
— Ние… ние ще ви съдим!
За изтезание! — изпищя тя, но гласът ѝ се прекърши и се превърна в дрезгаво грачене, сякаш на стара врана са откраднали сиренето.
— Трета стъпка, — казах на мъжа си.
— „Симфония на възмездието“.
Бяхме инсталирали мощна аудиосистема, вградена в тавана.
Избрах запис.
Това не беше нито Моцарт, нито Рамщайн.
Беше запис на бебешки плач, смесен със звука на перфоратор, който използвахме, за да тестваме шумоизолацията.
Усилих звука на 80%.
През високоговорителя на телефона долетя адски шум.
— А-а-а!
Какво е това?!
Изключете го! — крещеше Лида.
— Получавам мигрена!
— Тръгвайте си, — каза кратко Борис.
— След тридесет минути портата автоматично ще се заключи в нощен режим.
Ако не успеете да излезете, ще останете там до понеделник.
С перфоратора и температура плюс десет.
Това беше блъф.
Портата се отваряше отвътре с бутон.
Но те не го знаеха.
Наблюдавахме през външните камери.
Приличаше на евакуация на мравуняк, в който са излели вряла вода.
От къщата изхвърчаха хора с чинии, кожуси и чанти.
Леля Зина, която бях виждала само втори път в живота си, тичаше към колата с пъргавината на олимпийска шампионка, притискайки до гърдите си недоизпита бутилка коняк.
Лида влачеше някакъв сак, спъвайки се по неизчистените пътеки.
Василиса Петровна, която затваряше шествието, размахваше юмрук към небето, но изглеждаше жалка и разчорлена като мокра кокошка, въобразила си, че е орел.
Те се нахвърлиха в колите.
Двигателите изреваха.
След минута дворът опустя.
Изключих „концерта“, върнах отоплението към нормалния режим и блокирах старите кодове за достъп.
— Знаеш ли, — каза замислено Борис, гледайки екрана.
— Мислех, че ще ми стане жал за тях.
Но чувствам…
— Облекчение? — подсказах аз.
— Гордост.
С теб.
И с тишината.
Пристигнахме на вилата два часа по-късно.
Къщата ни посрещна с топлина и, уви, с погром в хола.
На пода лежаха остатъци от салата „Оливие“, счупена чаша и… забравената шапка на Василиса Петровна.
Внимателно, с два пръста, вдигнах шапката и я хвърлих в чувала за боклук.
— Слушай, Даш, — попита мъжът ми, докато палеше камината.
— А ако дойдат пак?
— Няма да дойдат, — отвърнах аз, наливайки вино.
— Хората прощават обиди, но не прощават, когато свидетел на техния позор стане „Умният дом“.
За Василиса Петровна да загуби от бездушна машинария е по-лошо, отколкото да загуби от мен.
На следващия ден телефонът мълчеше.
В семейния чат цареше гробна тишина.
Едва вечерта Лида публикува статус: „Злите хора ще си получат бумеранга!“.
Аз го харесах.
Запомнете, момичета: щедростта е прекрасно качество, но само докато не започнат да я бъркат със слабоумие.
Ако позволявате да ви се качват на главата, не се чудете, когато започнат да ви пришпорват.
Границите не трябва да се рисуват с тебешир, а да се отливат в бетон.
А роднините…
Обичайте ги от разстояние.
Колкото по-голямо е разстоянието, толкова по-силна е любовта.
Проверено с километри и киловати.
