След 2 седмици той видя жена си да пълзи в калта.
Онази сутрин Игор едва не изкърти вратата на кабинета на завеждащия отделението.
Всичко беше на ръба, търпението му се скъса.
— Изписвате я? Къде?! — крещеше той, стискайки в ръка смачкано листче.
— С всеки ден ѝ става по-зле!
Тя направо чезне!
Докторът, едър мъж с червено лице, уморено свали очилата си и разтърка основата на носа си.
Той не гледаше Игор.
Гледаше през прозореца, където валеше тъжен, унил дъжд.
— Игор Петрович, не викайте.
Направихме всичко.
Изследванията са чисти, всички проверки минаха — още утре може да лети в космоса.
Но организмът… сякаш са му спрели тока.
Като механизъм, който просто е престанал да работи.
Не сме всемогъщи.
Приберете Татяна у дома.
Оставете я да си отиде между родните стени, а не в болнична стая.
Игор излезе в коридора.
Краката не го държаха, сякаш половин ден бе орал на нивата.
Таня е на четиридесет и две.
Само на четиридесет и две.
Още през лятото лепяха тапети в детската стая и спореха какъв цвят да са пердетата, а сега тя лежеше, гледаше в тавана и дори не питаше къде е дъщеря им.
Трябваше да се стопли.
Не му се искаше силно питие, не — само горещо кафе, за да дойде на себе си.
Отиде в закусвалнята отсреща.
В носа го удари миризма на олио и мокри дрехи.
Игор взе двойно еспресо и някакъв сандвич в опаковка.
Не му се ядеше, но трябваше поне нещо да хвърли в стомаха си.
Седна до прозореца, машинално разкъсвайки опаковката.
— Не ти минава залъкът? — чу се до ухото му.
Игор потръпна.
Срещу него, без покана, се беше настанила жена.
Не циганка като от филмите, а обикновена скитница: с яке не по мярка и тъмни, пронизителни очи.
— Махай се оттук, жено, — глухо каза Игор.
— Не ми е до теб сега.
— А аз и не моля, — кимна тя към недокоснатия му сандвич.
— Ти така или иначе няма да го ядеш.
На мен ми трябва повече.
Игор мълчаливо ѝ побутна чинията.
Жената бързо преглътна половината сандвич.
После избърса устата си и внезапно се взря в него с тежък поглед.
— Жена ти не е болна, — измърмори тя.
— Просто е забравила защо е тук.
Ти я обгради с грижи, сякаш я държеше в плен, даваше ѝ всичко, а най-важното не виждаше.
Игор стисна юмруци.
Идеше му да изхвърли тази нахална жена през вратата.
— Какво дрънкаш?
Аз я боготворях!
— Е, добоготворил си я. — Тя стана, събирайки трохите от масата.
— Слушай тук, мъжо.
Лекарите няма да ти помогнат.
Заведи жена си при знахарка, иначе ще останеш сам!
— При каква знахарка?
Ти бълнуваш ли?
— В Залесие.
Там живее баба Агафия.
Ако успееш преди първия сняг — ще я измъкне.
Ако не — готви се за най-лошото.
Игор искаше да ѝ отвърне грубо, но скитницата вече бе изхвръкнала навън.
„Глупости“, помисли си той.
„Някаква лудост.
Аз съм възрастен човек, а слушам скитници.“
Но сутринта, когато влезе в стаята, Таня дори не обърна глава.
Ръката ѝ беше студена като лед.
— Силите ѝ си отиват, — подхвърли сестрата, оправяйки системата.
— Може да повикате свещеник, ако щете…
И тогава Игор прещрака.
— Татко, ти полудя! — Даша, петнадесетгодишната му дъщеря, крещеше така, че стъклата на колата трепереха.
— На мама ѝ трябва помощ, а ти я мъкнеш в глушината при някакви баби!
Ще се обадя в полицията!
— Остави телефона! — изрева Игор, без да откъсва поглед от разбития път.
— Или опитваме всичко, или… или просто чакаме да си отиде.
Това ли искаш?
Да чакаме?
Даша замълча.
По бузата ѝ се търкулна сълза.
Отзад, загърната с пухено одеяло, лежеше Таня.
Колата подскачаше по дупките, но тя дори не се намръщваше.
Залесие се оказа няколко къщи насред гората.
Хуторът на Агафия стоеше настрани.
Почерняла дървена къща, ограда и тишина.
На верандата излезе старица.
Здрава, с ватенка.
Лицето ѝ беше сурово.
— Какво сте се довлекли? — попита тя.
— Казаха ми, че можете да помогнете.
Жена ми угасва.
Агафия се приближи до колата и надникна през прозореца.
Дълго гледа Таня.
— Празнота отвътре.
Сама се е изпепелила, — отсече тя.
— Ще я вземете ли? — Игор пристъпи към нея с надежда.
— Ще платя.
Колкото кажете.
— С твоите хартийки печката ще запалиш, — отсече знахарката.
— Внесете я в къщата.
А вие — си тръгвайте.
— Как така да си тръгваме? — възмути се Даша.
— Няма да оставя мама!
— А теб никой не те пита.
На нея ѝ трябва тишина.
Вашата жал я дърпа само към дъното.
Ела след две седмици, мъжо.
— Не мога да я оставя! — Игор се вкопчи във вратата.
— Тогава я връщай обратно в града и нека там всичко свърши.
При мен разговорът е кратък.
Игор погледна жена си.
Бледото ѝ лице.
Нямаше какво да губи.
Тези две седмици бяха истинско изпитание за Игор.
Изпрати Даша при тъщата, а самият той остана наблизо у един горски пазач.
Не можеше да си намери място.
Обикаляше в кръг, не знаеше къде да се дене.
През три дни тайно се промъкваше до хуторa.
Наблюдаваше отдалеч.
Виждаше как старицата извежда Таня на верандата, завива я с кожух.
Таня седеше неподвижно, с часове гледайки дърветата.
А после той видя кучето.
Огромен рошав пес се беше навъртал край хуторa.
Лягаше в краката на Таня.
А Таня… Игор не вярваше на очите си… Таня спускаше ръка и галеше гъстата му козина.
— Казва се Байкал, — каза вечерта горският.
— Това е куче от дъскорезницата, изоставили са го.
И така свикна с твоята жена.
На десетия ден удари мраз.
Игор се събуди със силна тревога.
Не изчака срока.
Скочи в колата и се понесе към хуторa.
Когато наближи, видя широко отворената порта.
Вратата на къщата беше отворена.
— Агафия!
Таня!
Тишина.
Игор изхвръкна в двора.
Следите в снега водеха към оврага.
Сякаш някой се беше влачил по земята.
Всичко вътре в него изстина.
Той хукна по следите.
— Таня!
Изскочи на ръба на оврага.
Долу песът, Байкал, беше пропаднал в яма под корените.
Беше притиснат от дърво.
Ледена вода го удряше в муцуната, той хриптеше, силите му свършваха.
А по склона, покрит с кал, пълзеше Таня.
Само по нощница, с ожулени колене.
Не можеше да се изправи — краката ѝ още бяха слаби.
Хващаше се с ръце за тревата, придърпваше се, ръмжеше от усилие.
— Дръж се… — дрезгавият ѝ, пречупен глас долетя до Игор.
— Не смей… Чуваш ли?
Не смей да си отиваш!
Игор искаше да се хвърли надолу, но замръзна.
Страхуваше се да не попречи.
Таня допълзя до водата.
До дървото оставаше метър.
Опря лакти в глината.
— Хайде! — извика с всички сили.
— Господи, помогни!
Тя се хвърли напред, в ледената вода.
Хвана клон, подпъхна го под ствола.
Откъде се взе тази мощ в нея?
Това беше ярост.
Истинска ярост.
Натисна с цялата си тежест.
Дървото леко се повдигна.
Байкал се изтръгна, изскочи на брега и веднага започна да ближе лицето на Таня.
— Жив си… — шепнеше тя.
— Жив си, глупчо…
Игор се спусна надолу, вдигна жена си.
Беше ледена, мокра, но очите ѝ…
В тях вече нямаше празнота.
В тях имаше живот.
— Игор? — погледна го тя.
— Какво правиш тук?
Байкал ще замръзне.
Трябва да го приберем в къщата.
На върха на оврага стоеше Агафия.
— Е, какво, — каза тя.
— Кучето я събуди.
Чуждият удар излекува нейния.
Вземай я.
Сега ще живее.
—
— Тате, подай хляба!
Даша се смееше, разказвайки за училище.
В кухнята миришеше на борш и пресен хляб.
Точно онзи аромат на дом, който не можеш да объркаш с нищо друго.
Таня стоеше до печката.
Още накуцваше, но се движеше уверено.
Под масата се размърда Байкал.
Огромният риж пес положи глава върху пантофа на стопанката си.
— Веднага, лакомнико, — усмихна се Таня, хвърляйки му месо.
— Знаеш ли, Игор…
Тя се обърна към мъжа си.
— Тогава, в оврага, изведнъж разбрах: ако той си отиде, значи и за мен няма смисъл…
И такава злоба ме хвана!
Мисля си: няма да ни получиш.
Нито него, нито мен.
— Добра злоба, — кимна Игор.
Той си спомни онзи ден в кафенето.
Скитницата.
Ами ако тогава беше пожалил парите за храна?
Ами ако беше послушал логиката?
Игор извади телефона.
Намери онзи ден.
Само едно плащане: „Кафе „Минутка“, 340 рубли“.
Най-важните 340 рубли в живота му.
— Защо си се вцепенил? — Таня докосна рамото му.
— А, така.
Мисля си, че трябва да отидем до Залесие.
Да оправим покрива на Агафия.
Тече ѝ, забелязах.
— Ще отидем, — просто каза жена му.
— И Байкал ще вземем.
Липсва ѝ.
Навън валеше сняг.
Животът продължаваше.
Труден, различен, но истински.
***Тя се обади на свекърва си пред мъжа си.
Пусна на високоговорител.
„Сергей у вас ли е?“
Свекървата се учуди: „Ама не.
Не съм го виждала от две седмици.
Какви всеки уикенд, Ирочка?“
Мъжът седеше и гледаше в масата.
Двадесет години беше ходил „при мама“.
