Но аверите притихнаха, когато жена му изнесе специално мезе.
В антрето се носеше тежка миризма на сушена риба, застояли вещи и хмел.
Юлия внимателно притвори входната врата след себе си, стараейки се да не издрънчат ключовете.
Дъждът, под който беше стояла на спирката около четиридесет минути, беше прогизнал тънкия ѝ шлифер до кости, а по краката ѝ сега се стичаха студени капки.
От хола долиташе гръмък мъжки смях.
— …така и ѝ казах: ако не ти харесва — събирай си багажа! — разправяше познатият, леко дрезгав баритон на Костя.
— А накъде ще тръгне?
Апартаментът е мой, колата е моя.
Ще поплаче в банята и после ще застане до печката.
Някой от събеседниците се изкиска неуверено.
Стъклото иззвъня.
Юлия събу мокрите ботуши.
Платът на шлифера неприятно лепнеше по раменете ѝ.
Тя мина по коридора, стараейки се да не настъпва лепкавите петна по ламината, и замръзна на прага.
На новата им маса от светло дърво, която Юлия сама беше поръчала от каталог, седяха трима.
Костя се беше разплул начело, кръстосал крак върху крак.
Срещу него се беше свил Паша — негов колега от сервиза — и още един непознат мъж с разтегнат сив суичър.
По масата се трупаха празни бутилки, смачкани хартиени кърпи и парчета рибени люспи.
— О, какви хора, — Костя я забеляза с периферното си зрение и лениво обърна глава.
Дори не направи опит да седне по-изправено.
Лицето му беше зачервено, косата му лъщеше.
— Какво стоиш?
Иди в кухнята и организирай на момчетата нещо за ядене.
Че сиренето свърши.
Паша неловко се изкашля и се втренчи в празната си чаша, усърдно преструвайки се, че разглежда шарките по нея.
Юлия погледна мъжа си.
Нямаше нито треперене в коленете, нито сълзи.
Само непоносима тежест.
Последните осем месеца всичко се търкаляше към някаква яма.
Костя беше загубил работата си в центъра, преживяваше от случайни надници и с всеки ден ставаше все по-нагъл.
Беше престанал да забелязва графиците ѝ, умората ѝ след смените в клиниката, където работеше като администратор.
Беше започнал често да посяга към твърдия алкохол.
Първо през уикендите, после — според настроението.
А настроението му се разваляше постоянно.
— Нищо няма да готвя, — каза Юлия равно.
— Какво? — Костя присви очи, сякаш не беше чул добре.
— Събирам си нещата.
Ще поживея у Рита.
А в понеделник подавам документи за прекратяване на отношенията ни, — тя се обърна и тръгна към спалнята.
Щракнаха закопчалките на стария куфар.
Юлия отвори вратата на гардероба и свали от закачалката няколко блузи.
От коридора се чу тежък тропот.
Костя нахълта в спалнята, едва не отнасяйки касата с рамо.
— Какъв ти развод, утре е рожденият ден на майка ми! — изрева мъжът, препречвайки изхода.
— Ти с ума ли си?
Утре в ресторанта ще се изсипе цялата рода!
Той дишаше тежко.
От него толкова силно лъхаше на вчерашно гуляене, че Юлия трябваше да направи крачка назад, към прозореца.
— Надежда Ильинична е прекрасна жена.
Предай ѝ извиненията ми, — Юлия хвърли несесера в куфара.
— Ще кажеш на гостите, че ми е прилошало.
Или че съм избягала.
Все ми е едно.
Костя пристъпи напред, а тежкият му ботуш настъпи право върху ръба на отворения куфар.
— Никъде няма да ходиш, — той снижи гласа си до заплашителен шепот.
— Сега ще излезеш, ще ни направиш нещо за ядене и ще се усмихваш.
Нямам намерение да се излагам пред приятелите си.
Ясно ли е?
Юлия погледна напрегнатата му шия, тежките му ръце.
Да спориш с пиян човек в затворена стая беше лоша идея.
В паметта ѝ изплува сутрешният разговор с приятелката ѝ Рита: „Юлка, ще си изпатиш с него.
Той съвсем е изгубил съвест.
Не се хвърляй с рогата напред, действай по-хитро.“
— Добре, — Юлия бавно разтвори пръсти, изпускайки пуловера.
— Махни си крака.
Ще направя салата.
Но утре в ресторанта ще отидеш сам.
Това е моето условие.
Костя се ухили самодоволно.
В неговата глава току-що беше победил.
Беше поставил на място непокорната жена.
— Ето това е умно момиче, — той плесна с длан по касата на вратата.
— Чакаме десетина минути.
И не жали соса.
Той се върна обратно в хола.
Юлия затвори вратата на спалнята след него, постоя няколко секунди, слушайки как там отново задрънча посуда.
После се насочи към кухнята.
В хладилника беше поизпразнено.
На долния рафт лежаха три големи домата, краставица и пластмасова кофичка със заквасена сметана — подарък от свекървата.
Юлия извади зеленчуците и ги изплакна под чешмата.
Ножът глухо потропваше по дървената дъска.
Ритмичните звуци я успокояваха.
Тя събра нарязаните парчета домати в дълбока стъклена купа.
И тогава погледът ѝ падна върху горния рафт на шкафа, където държаха медикаментите.
Преди месец на Костя му бяха назначили изследване — оплакваше се от тежест в корема.
Лекарят му беше изписал специален разтвор за дълбоко прочистване.
Средството беше много силно, изкарваше всичко излишно.
Тогава Костя изпи малко, прекара половин ден в усамотение, а после заяви, че на процедурата няма да ходи.
Флаконът така и си остана в ъгъла.
Юлия извади тази тежка туба.
Прочете инструкцията.
„Действието настъпва след 15–20 минути.“
Вкусът на препарата беше леко солен, но в гъста храна изобщо не се усещаше.
Тя разви капачката.
Ръцете ѝ работеха уверено.
Юлия щедро изсипа в кофичката със сметана прилична доза.
Разбърка старателно сместа с лъжица.
Цветът и миризмата не се промениха.
След това изля тази заливка върху зеленчуците, посоли и добави пипер.
Салатата изглеждаше чудесно.
Свежа, апетитна.
Вземайки купата, Юлия влезе в хола.
— Добър апетит, — тя постави съда право пред мъжа си.
Паша се оживи и посегна към вилицата си:
— О, салатка.
Благодаря.
— Не, Паша, извинявай, — Юлия меко, но настойчиво плъзна купата към Костя.
— Това е само за мъжа ми.
Специална рецепта, за да дойде на себе си.
Днес се е преуморил.
Мъжът със суичъра сумтя, а Костя се разля в доволна усмивка.
Харесваше му, че жена му му обръща внимание пред приятелите.
Той набоде огромно парче домат, щедро омазано със сметана, и го натика в устата си.
— Бива, — отсъди той, набождайки парче краставица.
— Само солта е малко малко.
Юлия стоеше, опряла рамо в стената, и мълчаливо гледаше как яде.
За никъде не бързаше.
Костя изяде половината купа и я запи с остатъка от чашата си.
Хълцна.
— Е, можеш да вървиш да си събираш нещата, — махна той с ръка, облягайки се назад на стола.
— Само остави ключовете на шкафчето.
— Ще ги оставя, — спокойно се съгласи Юлия.
— И между другото ще ти оставя и инструкцията за онова средство, което току-що изяде заедно със сметаната.
Костя се намръщи.
— Какви ги дрънкаш?
— Помниш ли капките, които докторът ти беше изписал? — Юлия леко наклони глава на една страна.
— Добавих ги в салатата.
Добра доза.
Като се има предвид, че смеси това с твърд алкохол и мазна сметана… мисля, че след около десет минути те чакат незабравими усещания.
В стаята настъпи гробна тишина.
Чуваше се само как отвън шуртят гумите на колите.
Паша бавно остави вилицата на масата.
Лицето на Костя започна да пребледнява от червеното.
Той отлично помнеше как действаше това средство предишния път.
Коремът му вече започваше да подава първите сигнали.
В тишината на хола се разнесе характерен звук от вътрешностите му.
— Ти… съвсем ли си откачила? — изграчи Костя, хващайки се за ръба на масата.
На челото му изби пот.
— Напълно съм на себе си.
И искам да си остана такава, — Юлия се отлепи от стената.
— Утре на тържеството непременно предай на майка си, че в ресторанта е по-добре внимателно да си избираш храната.
Човек никога не знае.
Костя опита рязко да стане, но го усука.
Преви се, закачайки с лакът празните бутилки.
Те с дрънчене се разтъркаляха по пода.
— Паха… — издиша Костя, без да се изправя.
— Чуваш ли, викай кола…
Аз отивам в стаята за размисъл.
Бързо!
Той нескопосано изскочи иззад масата и, влачейки крака по чорапи, се втурна по коридора.
Вратата тресна, резето щракна.
Юлия спокойно отиде в спалнята.
Затвори куфара, свали от закачалката сухото палто.
Когато изтегляше багажа към антрето, приятелите на мъжа ѝ вече припряно си обувaха обувките, очевидно без никакво желание да наблюдават финала на тази история.
Навън дъждът беше спрял.
Миришеше на свежест и мокър асфалт.
Юлия най-сетне усети колко леко се диша, прихвана дръжката на куфара и закрачи към булеварда.
Телефонът в джоба ѝ завибрира от първото съобщение на свекървата относно утрешното тържество, но Юлия просто го отмести.
Чакаха я вечер с приятелката ѝ, горещ чай и един съвсем различен, нормален живот.
