— Поне можеше да кажеш благодаря, вместо да правиш тази физиономия!
Мама стоя половин ден до печката, докато ти шумолеше с твоите хартийки в офиса.
Мама оправи хладилника, кажи ѝ благодаря! — изрева Денис, без дори да си направи труда да сдъвче парчето хляб.
Олга замръзна на прага.
Дори нямаше нужда да влиза в кухнята, за да разбере мащаба на катастрофата.
Миризмата я удари в носа още на стълбищната площадка, когато асансьорът тъкмо беше отворил вратите на техния етаж.
Това не беше аромат на домашен уют, а гъст, тежък, почти осезаем дъх, какъвто има в стари столови или в спални вагони на влакове за дълги разстояния.
Миришеше на вкиснало зеле, стар пържен лук и разтопена свинска мас.
Тази миризма се впиваше в тапетите, в косата, в скъпата тапицерия на столовете, измествайки обичайния аромат на кафе и свеж омекотител, който обикновено цареше в техния апартамент.
Тя бавно мина по коридора, усещайки как вътре в нея кипва студено, злобно треперене.
Кухнята, нейната стерилно бяла любима кухня с хромирани повърхности, сега приличаше на склад за хранителни продукти от времената на недоимък.
Всички плотове бяха отрупани с трилитрови буркани с мътен саламурен сок, в който плуваха гигантски пожълтели краставици и домати с напукана ципа.
В центъра на този гастрономически хаос се извисяваше Галина Ивановна.
Свекървата, облечена в избелял цветен халат, който беше донесла със себе си, ожесточено режеше черен хляб на дебели, груби филии, а трохите хвърчаха право на пода.
— О, появи се, хранителката, — Галина Ивановна избърса ръцете си в хълбоците, оставяйки мазни следи по плата.
— Хайде, влизай, защо си застанала така като чужда.
Виждаш ли, мъжът ти подува от глад, докато ти си градиш кариерата.
Наложи се майката да се намеси и да спасява мъжа.
Олга премести поглед към кофата за боклук.
Капакът беше отворен и онова, което видя вътре, накара стомаха ѝ да се свие.
Отгоре, точно върху мръсните картофени обелки, лежеше опаковка леко осолена пъстърва, която беше купила вчера на промоция от фермерски магазин.
До нея, срамежливо подавайки се изпод зелевите листа, лежеше парче пармезан и две узрели авокадо, разрязани на две и безмилостно изхвърлени в боклука.
В дъното на кофата се виждаше пакетче рукола и чери домати.
Нейната вечеря.
Нейната закуска.
Нейната храна за цялата седмица.
— Какво сте направили? — гласът на Олга прозвуча дрезгаво, тя с мъка сдържаше желанието си да изкрещи.
— Галина Ивановна, това са пари.
Това е нормална, прясна храна.
Защо изхвърлихте рибата?
— Рибата? — изсумтя свекървата, обръщайки се към огромната тенджера на печката.
— Това не е риба, Оля, това е глезотия.
Някакви розови сополи, пфу.
На мъжа му трябва месо, силен бульон, сила.
А ти му пробутваш тази трева като на заек.
Погледнах — в хладилника ти няма нищо.
Само някакви неразбираеми бурканчета и пластмасови зеленчуци.
И затова го изхвърлих, да не заема място.
Всичко това е гнилоч, дяволска работа.
Денис, седнал на масата по потник, шумно отпи от купата.
По брадичката му се стичаше мазна струйка бульон.
Изглеждаше отвратително доволен, като котарак, промъкнал се в килера със сметаната.
— Оля, хайде сериозно, стига си вдигала скандали, — посочи с лъжицата към кофата за боклук.
— Мама говори правилно.
Аз искам да ям, разбираш ли?
Да ям, а не да дегустирам твоите салатки.
Ти ме сложи на диета, скоро ще започна да просветвам.
А това тук е нещо истинско!
Истински борш, с кокал, мазен, както трябва.
Кюфтета с чесън.
Такова нещо ти през живота си няма да сготвиш.
— Смяташ за нормално, че майка ти дойде без покана, рови в моя хладилник и изхвърли продукти за пет хиляди рубли? — Олга направи крачка към масата, гледайки мъжа си право в очите.
— Денис, там имаше сирене, което ти самият ме помоли да купя.
— Ама твоето сирене беше кисело! — Денис тресна лъжицата в масата така, че бульонът плисна върху покривката.
— Беше вече изсъхнало цялото, кората му беше твърда като камък.
Мама каза, че е развалено, значи е развалено.
Тя знае, отгледала е семейство, изправила е нас тримата на крака.
А ти какво знаеш?
Само да броиш калории.
— Но твоята майка…
— Мама смята, че ни храниш неправилно, затова изхвърли всичките ти продукти и донесе своите зимнини!
И ще ядеш това, което е сготвила, и още ще го хвалиш!
Не ти харесва миризмата?
Това е ароматът на грижата!
А твоите „сушита“ и „салатки“ са отрова!
Мама оправи хладилника, кажи ѝ благодаря!
Междувременно Галина Ивановна вече действаше край печката, разбърквайки някаква сива каша в тигана.
Миризмата на пържена мас стана още по-силна и предизвика у Олга леко гадене.
Свекървата извади от чантата запотен буркан с нещо бяло и зърнесто.
— Мас, — тържествено обяви тя, поставяйки буркана на масата пред Денис.
— Смляна с чесън.
Мажеш си на хлебче и направо ще си изядеш ума.
Не като вашите купешки пастети, само химия.
Яж, синко, яж.
Сварих и пача, сега ще стегне на балкона, утре сутрин ще закусиш като мъж.
Олга гледаше този сюрреализъм и усещаше как земята се изплъзва изпод краката ѝ.
Нейният уютен свят се рушеше под натиска на агресивна, безапелационна грижа.
Опита се да си поеме дълбоко въздух, но въздухът беше твърде гъст.
— Аз няма да ям това, — каза тя тихо.
— И тази миризма… Галина Ивановна, може ли поне да се пусне аспираторът?
Всички ни дрехи ще се напоят.
— Не ти харесва миризмата?
Това е ароматът на грижата! — веднага се намеси Денис, дъвчейки парче месо.
— А твоите сушита и салатки са отрова.
На нея ѝ пречела миризмата…
Кажи благодаря, че майка дойде и наготви.
Сядай и взимай чиния.
— Няма, — повтори Олга по-твърдо.
— Аз не ям свинско, знаеш го.
И не съм ви молила да ми налагате вашите порядки тук.
Галина Ивановна рязко се обърна, държейки в ръка черпак, от който капеше оранжева мазнина.
Лицето ѝ, червено от горещината на печката, се изкриви в гримаса на обидено превъзходство.
— Я я виж ти, каква госпожица!
Тя не яде свинско.
А какво ядеш ти тогава?
Свети дух ли те храни? — тя пристъпи към Олга, надвесвайки се над нея с цялата си масивна фигура.
— Погледни се, кожа и кости, ни гърди, ни задник, Господи прости.
Как мислиш да раждаш?
С какво ще храниш дете, с тревата си ли?
Денис ми се оплака, че не можеш да готвиш.
Ето, уча те, докато съм жива.
Вземай лъжицата, когато ти говоря!
— Аз няма да седна на тази маса, — Олга се обърна, за да отиде в спалнята, но Денис беше по-бърз.
Той скочи от стола, събаряйки табуретката, и хвана жена си за лакътя.
Пръстите му бяха лепкави и горещи.
С едно дръпване я обърна към себе си и със сила я настани на свободния стол.
— Сядай, казах! — изсъска ѝ в лицето, лъхайки я с миризма на чесън и алкохол.
— Майка се стара, мъкна тези буркани с влака, влачи ги сама.
Не смей да си тръгваш.
Ще ядеш това, което е сготвила, и още ще го хвалиш.
Разбра ли ме?
Олга се опита да се измъкне, но хватката на мъжа ѝ беше желязна.
Пред нея веднага се озова дълбока чиния, пълна догоре с гъста, мазна супа, в която плуваха огромни парчета варена сланина.
— Яж, — нареди Галина Ивановна, пъхайки в ръката ѝ тежка метална лъжица.
— И вземи хляб.
Без хляб няма да се наядеш.
Сега такава мода — да си вирят носа пред родната майка.
Лъжицата в ръката ѝ изглеждаше оловна.
Олга гледаше в чинията, а към гърлото ѝ се надигаше лепкава, тежка буца.
Това, което Денис наричаше „истински борш“, приличаше повече на мазно червено-оранжево блато, върху което започваше да се стяга мътна ципа от изстиваща мазнина.
По повърхността плуваха големи, неравно нарязани парчета сланина със слоеве сиво месо, а миризмата на варен чесън и старо олио беше толкова гъста, че сякаш можеше да се реже с нож.
— Е,?
Какво чакаме?
Специална покана ли? — Денис спря да дъвче и се втренчи в жена си с тежък, мътен поглед.
— Майка се стара, душа вложи в това.
А ти седиш като на помен.
Яж, казах!
Олга вдигна очи към свекървата.
Галина Ивановна седеше срещу нея, подпряла пълната си буза на юмрук, и наблюдаваше снаха си с нескрита злорада насмешка.
В другата си ръка държеше парче черен хляб, дебело намазано със същата мас, и от време на време отхапваше с шумно мляскане.
— Ама къде ще може тя, Дениска, — проточи свекървата, без още да е сдъвкала.
— Тя ти е градска, нежна.
На нея ѝ е само сухарче да гризе и водичка да пие.
Виж ѝ ръцете — клечки.
На какво изобщо се държи душата в нея?
Ни тяло, ни лице.
Как изобщо те стопля в леглото, такава ледена?
Пфу.
Яж, Оля, яж.
Това не са ти гумените скариди, това е натурална храна.
Олга се опита да диша през устата, за да не усеща тази миризма, но вкусът на мазнина сякаш висеше в самия въздух.
— Денис, аз наистина не мога, — каза тя тихо, усещайки как устните ѝ треперят.
— Тук има твърде много мазнина.
Имам гастрит, знаеш го, после ще ми стане зле.
Нека поне да изпия един чай?
Ударът с юмрук по масата накара да подскочат не само чиниите, но и самата Олга.
Чаената лъжичка в празната чаша жално иззвъня.
— Гастрит! — изрева Денис и лицето му се наля с кръв.
— Измислила си си болести, само и само да не правиш нищо!
Какъв гастрит?
Ти просто се правиш!
Ти в момента унижаваш майка ми, разбираш ли?
Тя дойде при нас през целия град, мъкна чанти, разкъсва си гърба, за да ни нахрани!
А ти си въртиш носа?
Яж, казах!
Той грабна своята лъжица и демонстративно загреба гъстото от купата си, пращайки го в устата с шумно сърбане.
— М-м-м, мамо, това е шедьовър! — измърмори той, гледайки Олга със зли очи.
— Ето това е храна!
Учи се, глупачко, докато майка е жива.
Иначе ще се съсипеш с твоите салатки.
Олга разбра, че връщане назад няма.
Ако сега не изяде поне една лъжица, този скандал ще прерасне в нещо още по-лошо.
Денис беше настръхнал, алкохолът му беше ударил в главата, а присъствието на майка му, която наливаше масло в огъня с коментарите си, го правеше напълно неуправляем.
Той се перчеше пред нея, играеше ролята на „господар на дома“, който умее да вкара непокорната жена в ред.
Тя загреба малко течност от края на чинията, стараейки се да не хване парчета сланина.
Ръката ѝ предателски трепереше.
Мазната оранжева субстанция се разлюля в лъжицата.
Олга затвори очи и бързо пъхна лъжицата в устата си.
Вкусът беше чудовищен.
Супата не беше просто мазна — беше пресолена до горчивина.
Солта изгаряше езика, а привкусът на стара, гранясала сланина моментално покри небцето ѝ с мазен филм, от който ѝ се прииска незабавно да изплюе всичко.
Цвеклото беше недоварено и хрущеше под зъбите, а зелето се беше превърнало в слузеста каша.
— Ето, — доволно кимна Галина Ивановна, облизвайки мазните си пръсти.
— Тръгна работата.
А толкова се дърпаше като някоя глезла.
Може би солта е малко?
Аз обичам вкусът да е силен.
— Нормално е, мамо, тъкмо както трябва! — съгласи се Денис.
— Солта е живот.
А тя все безсолно яде, като в болница.
Хайде, Оля, не спирай.
Лъжица за мама, лъжица за татко.
Олга с мъка преглътна първата порция.
Стомахът ѝ веднага отвърна със спазъм, сякаш в него бяха излели разтопено олово.
— Вкусно ли е? — попита Денис настойчиво, навеждайки се към нея през масата.
— Кажи на мама, че е вкусно.
Чакам.
— Денис, моля те… — започна Олга, усещайки как сълзите напират в очите ѝ, не от обида, а от физиологично отвращение.
— Кажи! — изрева той.
— Благодаря, Галина Ивановна… много е засищащо, — изстиска от себе си Олга.
— „Засищащо“, — изкриви я свекървата, вадейки с нокът заседнало между зъбите месо.
— Неблагодарно момиче си ти.
Гледам те и си мисля: с какво моят син заслужи такова наказание?
Нито да сготвиш, нито да посрещнеш мъжа си, нито да уважиш майка му.
Седиш и се давиш, сякаш съм ти сложила отрова.
А това всичко е домашно, наше си!
Зелето сама съм го квасила, в бъчва, под тежест.
А свинското е от чичо Витя, прясно, той прасенцето го закла едва миналата седмица.
Поне с хляб можеше да го ядеш, глупачко, мазно без хляб не се яде!
Галина Ивановна сграбчи филия хляб и буквално я хвърли на масата пред Олга.
Трохите се разлетяха като ветрило.
— Вземай! — заповяда тя с тон на надзирателка.
Олга механично отчупи малко парче хляб.
Струваше ѝ се, че е попаднала в някакъв сюрреалистичен филм на ужасите.
Нейната кухня, нейните правила, нейният живот — всичко това беше стъпкано за една-единствена вечер от двама души, които смятаха, че имат право да решават какво тя ще яде и как ще живее.
Междувременно Денис вече беше изял своята порция и сега избърсваше чинията с парче хляб, събирайки остатъците от мазнината.
— Дояждай, — хвърли той, кимвайки към почти пълната чиния на Олга.
— Искам да остане чиста.
И вземи едно кюфте.
И пробвай зелето.
Мамо, сложи ѝ зеле, тя се срамува.
Галина Ивановна готовно подхвана с вилица огромна буца кисело зеле от буркана.
Зелето беше сиво-жълто и слузесто на вид.
От него капеше саламура право на масата, докато свекървата го носеше към чинията на Олга.
— Ето, витаминки! — бухна тя зелето право в недоядената супа, вдигайки пръски.
— Яж, не се криви.
Това е полезно за здравето, а то си цялата зелена като гъба.
Миризмата на кисело, ферментирало зеле се смеси с миризмата на гореща мазнина.
Тази смес беше последната капка.
Олга я обля студена пот.
Тя усети как спазмът в стомаха ѝ се превръща в неудържим позив.
Устата ѝ се напълни със слюнка — сигурен знак, че организмът вече няма намерение да търпи това насилие.
— Не мога повече, — прошепна тя, закривайки устата си с длан.
— Какво не можеш? — Денис присви очи, а лицето му се изкриви в гримаса на отвращение и злоба.
— Симулираш ли?
Пак ли правиш театър?
„Ах, лошо ми е, ах, колко съм нежна“?
Яж, казах!
Писна ми от твоите театри!
Той грабна чинията ѝ и я бутна с сила към нея, така че мазният бульон се изля върху домашната ѝ тениска, оставяйки грозно оранжево петно.
— Яж!
Или ще ти го излея отгоре! — изкрещя той, пръскайки слюнка.
— Мама е живяла живот, тя по-добре знае какво е полезно!
А ти седиш тук, кралице на боклука, и си въртиш носа!
От рязкото движение и вика гаденето стигна до самото ѝ гърло.
Олга разбра, че има две секунди, не повече.
Тя рязко бутна стола, който изскърца неприятно по плочките, и скочи на крака.
— Стой! — изрева Денис.
— Къде тръгна?!
Не сме свършили!
Но Олга вече не можеше да отговори.
Тя закри устата си с двете ръце и хукна към коридора, усещайки с гърба си ненавистния поглед на мъжа си и чувайки злорадото кискане на свекървата.
Олга не успя да стигне до спасителната белота на тоалетната само с два метра.
Тежката ръка на Денис, пропита с миризма на евтин тютюн и мазнина, се вкопчи в косата ѝ на тила.
Дръпването беше толкова рязко, че вратът ѝ изпука, а от очите ѝ бликнаха сълзи от болка, смесвайки се с надигащото се прилошаване.
Краката ѝ в меките домашни чехли се плъзнаха по ламината и, изгубила равновесие, тя се строполи на колене право в коридора.
— Къде побягна?! — ревът на Денис се отрази от стените на тесния коридор и удари тъпанчетата.
— Аз говоря с теб!
Връщай се на масата, неблагодарна твар!
Стомахът на Олга се сви в спазъм с такава сила, че тя се преви на две, опирайки длани в пода.
Светът пред очите ѝ се люшкаше, превръщайки се в мътно петно.
Тя не можеше да диша.
Задушният въздух в апартамента сякаш се състоеше само от атоми мазнина и алкохол.
— Пусни… ще повърна… — изхриптя тя, опитвайки се да се допълзи към вратата на банята, чиято дръжка беше толкова близо.
— Лъжеш! — Денис не отпускаше юмрука, в който държеше косата ѝ.
Той дръпна главата ѝ назад и я принуди да го гледа отдолу нагоре.
Лицето му беше моравочервено, вените на челото му бяха изпъкнали, а в очите му кипеше някаква животинска, пияна ярост.
— Всичко това го правиш нарочно!
Правиш това представление, за да обидиш мама!
За да покажеш колко си изтънчена, а ние сме простаци, така ли?
Боклук си ти, не актриса!
— Денис, моля те… — Олга се опита да го хване за ръката, за да отслаби хватката му, но нов спазъм на повръщане ѝ спря дъха.
Накрая той разбра, че това не е игра, но вместо съчувствие това предизвика у него нов пристъп на ярост.
Силно я блъсна към отворената врата на банята.
Олга се стовари вътре, удряйки рамото си в касата, и падна пред тоалетната чиния, сграбчвайки конвулсивно студения ръб.
Тя повръщаше мъчително и шумно.
Организмът ѝ отхвърляше чуждата, тежка субстанция, която насила бяха натъпкали в нея.
Гърлото ѝ гореше от подправките и стомашния сок.
Всяка вълна от спазми се отразяваше с болка в ребрата.
Денис стоеше на прага на банята, подпрял ръце на хълбоците си.
Той не си тръгна.
Не донесе вода.
Стоеше и гледаше с изражение на гнусливо презрение, сякаш наблюдаваше пияница в уличка.
— Слабачка, — изплю той.
— Мама се стара, харчи продукти, душа вложи.
А ти всичко пускаш в тоалетната.
Ето ти цялата благодарност.
Мама е права — ти си гнила отвътре.
От кухнята, влачейки изтърканите си пантофи, доплува Галина Ивановна.
Тя застана зад гърба на сина си и надникна през рамото му в банята.
В ръцете си още държеше парче хляб с мас, което невъзмутимо дояждаше.
— Е, Дениска, нали ти казах? — гласът ѝ звучеше делнично, почти отегчено.
— Не е за нея тази храна.
Стомахът ѝ е развален, както и характерът.
Само продукта похаби, паразитка.
Имаше половин кило мас там, а тя всичко в канала.
Пфу.
Олга, поемайки дъх, се опита да се изправи, подпирайки се с трепереща ръка на ръба на мивката.
В устата ѝ стоеше отвратителният вкус на жлъчка и на същата тази „специална“ супа.
Тя пусна водата, за да се измие, но Денис с две крачки се озова до нея и със сила завъртя крана.
— Стига си пускала вода! — изрева той.
— И без това водомерите се въртят, а ти тук ми правиш концерти.
Погледни се!
Червена мутра, сополи текат.
Красавица, няма що.
Как изобщо живея с теб?
Той хвана кърпата — нейната любима, пухкава, бяла кърпа — и я метна в лицето ѝ.
Платът болезнено я шибна по мократа кожа.
— Избърши се и марш в кухнята да чистиш след себе си! — заповяда той.
— Мама не е наета да мие след теб, след като е готвила за цяла орда.
Олга бавно свали кърпата от лицето си.
Треперенето постепенно отслабваше, заменяно от нещо друго.
Студено, звънтящо, кристално ясно осъзнаване.
Тя гледаше мъжа си и вече не виждаше човека, за когото се беше омъжила преди три години.
Пред нея стоеше чужд, потен, агресивен мъж, на когото изобщо не му пукаше за болката ѝ.
За него беше по-важно да угоди на мамичката си и да утвърди собствената си значимост, като унижава жена си.
— Няма да отида в кухнята, — каза Олга тихо, но отчетливо.
Гласът ѝ беше дрезгав след повръщането, но твърд.
— И повече няма да ям вашата помийна храна.
— Какво?! — Денис онемя.
Той очакваше извинения, сълзи, молби за прошка, а не съпротива.
— Как нарече храната на майка ми?
Помийна?
Аз сега ще…
Той замахна, но Олга дори не трепна.
Гледаше го право в очите и в този поглед имаше толкова ледено отвращение, че ръката на Денис увисна във въздуха.
— Удари, — каза тя.
— Хайде, удари ме.
За да се зарадва твоята мамичка.
Точно това чака.
Възпитателен процес, нали, Галина Ивановна?
Свекървата в коридора стисна устни и демонстративно отвърна поглед.
— Не си цапай ръцете, сине, — изскърца тя.
— Гърбав само гроб го изправя.
Нека седи в своята кочина и да мисли.
А ние да вървим, кюфтенцата изстиват.
Тя така или иначе няма да разбере вкуса на истинската храна.
Организмът ѝ е отвикнал от нормалната храна, само се трови с нейната химия.
— Чу ли? — Денис болезнено натисна с кокалчето на пръста си гърдите на Олга.
— Ти на майка ми не ѝ стигаш и до петите.
Седи тук и не излизай, докато не ти дойде акълът в главата.
Позор.
Той се обърна и излезе от банята, тряскайки вратата така силно, че от тавана се посипа мазилка.
Щракна ключът — Денис изгаси лампата, оставяйки Олга в пълен мрак.
— За да не хабиш ток, след като от теб и без това няма никаква полза! — долетя от коридора.
Олга остана да стои в тъмното, опряна с гръб в студените плочки.
През вратата долитаха звуци, от които отново ѝ се догади: тракане на вилици в чинии, шумно мляскане, смяхът на свекървата и одобрителното мучене на мъжа ѝ.
Те продължаваха пиршеството.
Ядяха, обсъждаха я, наричаха я „мършава“ и „безполезна“, и, съдейки по звуците, отваряха още една бутилка.
Тя напипа крана и пусна ледена вода.
Изми си лицето, жадно изпи шепа вода направо от дланите си, отмивайки вкуса на жлъчка.
Страхът изчезна.
Болката изчезна.
Остана само гнус.
Толкова силна, сякаш се беше омърсила с нещо лепкаво и мръсно, което не може да се измие с вода.
Олга отвори шкафчето над мивката, извади четката за зъби и започна яростно да си мие зъбите, сякаш искаше да изтръгне от себе си дори спомена за онова, което е било в устата ѝ.
В огледалото, в тъмнината, осветена само от тънка ивица светлина изпод вратата, се отразяваше слаба жена с разрошена коса и горящи очи.
— „Помийна храна“, — прошепна тя в тъмното, пробвайки вкуса на тези думи.
Харесаха ѝ.
Тя излезе от банята.
В кухнята се хилеха.
Денис разказваше нещо с пълна уста, Галина Ивановна му пригласяше, почуквайки с нож по дъската.
Олга мина покрай тях към спалнята, но не легна на леглото.
Тя спря насред стаята, вслушвайки се в собствените си усещания.
Адреналинът кипеше в кръвта ѝ и търсеше изход.
Нямаше да плаче във възглавницата.
Нямаше да чака до сутринта.
Този цирк от чудовища трябваше да приключи точно сега.
Олга се обърна и тръгна обратно към кухнята.
Стъпките ѝ бяха безшумни, но вътре в нея бушуваше ураган.
Тя знаеше какво ще направи сега.
И изобщо не ѝ пукаше за последствията.
Олга се върна в кухнята.
Там цареше атмосфера на сита, пияна самодоволност.
Денис, с разкопчано горно копче на дънките, се беше проснал на стола и лениво боцкаше с вилица в чиния с кюфтета.
Галина Ивановна, зачервена от задушния въздух и от собствената си значимост, наливаше в чашките мътна домашна настойка.
— О, изпълзя, — подсмихна се Денис, без да обръща глава.
— Е, какво, прочисти ли ти се мозъкът?
Сядай, ще ти налеем наказателна.
Мама е добра, ще ти прости.
Галина Ивановна стисна устни, правейки се на великомъченица, готова на милост.
— Първо да се извини, — процеди тя.
— Задето похаби храната и ми съсипа нервите.
Аз се старая за вас, глупаци такива…
Олга не отговори.
Мина покрай масата, без дори да ги погледне.
Движенията ѝ бяха точни, лишени от онова треперене, което я тресеше само преди пет минути.
Тя отиде до хладилника и със сила дръпна вратата към себе си.
Вътре, на всички рафтове, бяха наредени плътни редици от буркани.
Краставици, домати, лечо, аджика, сладко — барикади от стъкло и оцет, изместили нейния живот.
Олга протегна ръка и взе първия трилитров буркан с мариновани домати, който ѝ попадна.
Стъклото беше студено и лепкаво.
— Какво си намислила? — наостри се Денис, обръщайки се към нея с цялото си тяло.
— Оля, върни го на място.
Олга бавно се обърна към масата.
В очите ѝ нямаше нито страх, нито гняв — само студена празнота.
Тя вдигна буркана над масата, точно над чинията с кюфтетата на свекървата, и отпусна пръсти.
Тресъкът от удара беше оглушителен.
Бурканът се пръсна на парчета и червена саламура.
Доматите, разпукани от удара, се разхвърчаха на всички страни, заливайки покривката, стените, ризата на Денис и халата на Галина Ивановна.
Стъклен осколок издрънча в бутилката с настойка.
— Какво правиш, ма, кучко?! — изкрещя Денис, скачайки на крака.
По лицето му се стичаше червена каша, приличаща на кръв.
— Моите домати! — изпищя Галина Ивановна, хващайки се за сърцето.
— Това беше сорт „Биволско сърце“!
Цяло лято ги гледах!
Но Олга вече не слушаше.
Тя отново се гмурна в хладилника.
Следващата жертва стана буркан с гъби.
Не го хвърли на масата.
Замери го с всичка сила в стената, точно над главата на свекървата.
Лигави гъби, смесени със стъкло, се разхвърчаха из кухнята като ветрило, пляскайки се по пода и мебелите с отвратителен, джвакащ звук.
— Хвани я! — изписка свекървата, криейки се зад гърба на сина си.
— Тя е побъркана!
Ще ни избие!
Денис, ръмжейки от ярост, се хвърли към жена си.
Но, подхлъзвайки се в доматената саламура, неловко размаха ръце и едва запази равновесие.
Това колебание беше достатъчно за Олга.
Тя грабна от печката същата огромна тенджера с мазен борш.
Тенджерата беше тежка, още гореща, но Олга сякаш бе придобила нечовешка сила.
— Яжте! — изкрещя тя с пресекващ глас.
— Яжте, докато се пръснете!
Тя обърна тенджерата.
Порой от оранжева, мазна каша се изля по пода, заливайки краката на Денис и разстилайки се в огромна мазна локва из цялата кухня.
Варено зеле, парчета сланина, цвекло — всичко това сега плуваше под краката им, превръщайки пода в пързалка.
— А-а-а! Горещо! — изрева Денис, когато врялото му заля стъпалата през чорапите.
Опита се да направи крачка, но мазният слой под подметките му изигра жестока шега.
Краката му литнаха нагоре и той с грохот падна по гръб право в локвата борш и стъклени парчета.
— Синко! — Галина Ивановна, забравила страха, се хвърли към него, но веднага се подхлъзна на една гъба и с тежък трясък падна на четири крака до сина си, забивайки ръце в сместа от саламура и мазнина.
Олга стоеше насред този апокалипсис, дишайки тежко.
Ръцете ѝ трепереха, гърдите ѝ се повдигаха и спускаха.
Тя гледаше мъжа си, който се мяташе в мазната каша, и свекървата, която лазеше на четири крака и вайкаше за съсипания си халат.
— Ти си болна… ти си луда… — хриптеше Денис, опитвайки се да стане, но ръцете му се плъзгаха по мазния ламинат и той пак падаше, омазвайки се все повече.
По косата му висяха зелеви листа, лицето му беше цялото в доматено пюре.
— Ще те пратя в лудницата!
Ще ми платиш за всичко!
— Аз вече платих, — каза тихо Олга.
Тя пристъпи към масата, на която стоеше последният непокътнат буркан — именно онази мас с чесън.
Галина Ивановна, виждайки това, протегна мръсна ръка към нея.
— Не го пипай!
Не смей!
Това е за зимата!
Олга отвори капака.
Миризмата на чесън и стара мазнина отново я удари в носа, но сега не предизвика гадене.
Сега това беше миризмата на победата.
Тя обърна буркана над главата на свекървата и изсипа гъстата бяла маса право върху трайната ѝ къдрица.
— Добър апетит, Галина Ивановна.
Това е ароматът на грижата.
Тя хвърли празния буркан в мивката.
Звънът на счупеното стъкло сложи точка на това безумие.
Кухнята беше унищожена.
Скъпите кухненски шкафове бяха напръскани с мазнина и домати.
На пода имаше каша от храна, стъкло и човешки тела.
Вонята беше непоносима — смес от оцет, чесън, алкохол и пот.
Олга прекрачи краката на мъжа си, стараейки се да не настъпи стъклата.
— Почистете, — хвърли тя, излизайки в коридора.
— Нали толкова обичате реда.
Зад гърба ѝ се чуваха псувните на Денис и вайкането на свекървата, която се опитваше да измъкне мас от косата си, но само я размазваше още повече.
Никакви красиви фрази, никакви обещания за развод, никакви заплахи със съд.
Всичко беше ясно и без думи.
Светът, в който живееха сутринта, вече не съществуваше.
Беше потънал в три литра борш и един буркан домати.
Олга влезе в спалнята и плътно затвори вратата след себе си.
Седна на леглото и погледна ръцете си.
Миришеха на саламура.
Апартаментът ехтеше от шум — Денис се опитваше да се изправи, събаряйки столове.
Но на Олга вече не ѝ пукаше.
За първи път тази вечер тя си пое дълбоко въздух и, въпреки смрадта, която се просмукваше през пролуките, въздухът ѝ се стори изненадващо чист.
