Какво направи?
Защо трябва да се излагам пред приятелите си?!
Телефонът завибрира върху кухненската маса и Олга, без да поглежда екрана, протегна ръка към него.
Тя знаеше, че е Дмитрий.
Той беше обещал да се върне до десет, а сега вече беше единадесет и половина.
— Ало?
— гласът ѝ прозвуча спокойно, почти безразлично.
— Не мога да платя с картата!
Какво направи?
Защо трябва да се излагам пред приятелите си?!
— изрева Дмитрий, а Олга машинално отдръпна телефона от ухото си.
Гласът му беше пиян, дрезгав, изпълнен с агресия.
На заден фон се чуваха приглушени гласове, музика, смях — той все още беше в бара.
— Дима, какво стана?
— опита се да запази спокойствие, макар че вътре в нея всичко вече се беше свило от предчувствието за поредната сцена.
— Какво стана ли?!
— почти изписка той.
— Поканих момчетата, казах, че аз черпя, а картата не минава!
Разбираш ли как изглежда това?
Изобщо разбираш ли?!
— Дима, послушай…
— Не, ти послушай мен!
— прекъсна я той.
— Какво си направила там?
Къде са парите?
Какво, не мога дори да купя по една бира на приятелите си ли?!
Олга стисна устни.
Усещаше как в нея се разгаря познатото раздразнение, смесено с умора и почти физическа болка.
Не от думите му — а от това, че всичко се повтаряше отново и отново.
— Дмитрий, ти си пиян.
Ще поговорим, когато се прибереш.
— Не съм пиян!
— изкрещя той толкова силно, че тя отново отдръпна телефона.
— Искам само да знам защо, по дяволите, сметката е празна!
Къде изчезват парите?!
— Дима, платих ипотеката, — произнесе тя бавно, сякаш обясняваше на дете.
— Днес беше последният срок.
— И какво от това?!
— не се укротяваше той.
— Трябваше да е останало нещо!
Аз знам колко получаваш!
Какво, мислиш, че не умея да смятам ли?!
На заден фон някой се разсмя високо и Олга чу глас, приличащ на този на Серьожа, приятеля на Дмитрий: „Димон, айде стига, ние сами ще платим!“
Олга я досрамя.
Досрамя я заради мъжа ѝ, който вдигаше скандал по телефона точно пред приятелите си.
Досрамя я и за самата нея, че е търпяла това толкова дълго.
— Дима, няма да говоря с теб, докато си в такова състояние.
Прибери се вкъщи и ще го обсъдим спокойно.
— Не ме отпращай така!
Искам да знам сега!
Олга натисна червения бутон и остави телефона на масата.
Ръцете ѝ трепереха.
Тя стана, наля си вода от чешмата и я изпи на един дъх, гледайки през прозореца към тъмния двор.
Уличните лампи се клатеха от вятъра, хвърляйки треперещи сенки върху асфалта.
Тя знаеше какво ще стане сега.
След около двайсет минути Дмитрий ще нахлуе в апартамента и всичко ще започне отначало.
Можеше да си тръгне — при приятелка, при майка си.
Но нещо упорито вътре в нея казваше: не, стига бягане.
Стига криене.
Олга се върна при масата, отвори лаптопа и погледна банковото приложение.
Балансът по общата им сметка наистина беше почти нулев.
Ипотеката — четиридесет и две хиляди.
Плюс новият телефон, който беше купила миналата седмица — двайсет и осем.
Старият ѝ се беше разбил на парчета, когато се беше подхлъзнала на стълбите на метрото.
Дмитрий тогава само беше махнал с ръка: „Е, купи си някакъв, защо ме питаш?“
И тя го беше купила.
Не най-скъпия, но и не най-евтиния.
Телефонът ѝ беше нужен за работа — за разговори с колеги, за имейли, за всичко.
Олга затвори очи и се опита да си спомни кога всичко беше започнало да върви накриво.
Преди три години, когато се ожениха, Дмитрий беше различен.
Уверен, целеустремен.
Работеше в IT компания, получаваше добри пари, правеше планове.
Заедно избираха този апартамент, заедно се радваха на одобрената ипотека.
Той казваше: „Не се тревожи, аз ще се справя с всичко.“
И се справяше.
Първата година, втората.
А после в компанията му започнаха проблеми.
Закъснения на заплатите.
Съкращения.
Дмитрий не беше уволнен, но го преместиха на половин щат с намалена заплата.
„Временно е“, казваше той.
„Скоро всичко ще се оправи.“
Но нищо не се оправи.
Преди половин година той изобщо напусна, казвайки, че е уморен от несигурността, че ще намери нещо по-добро.
Не намери.
Олга тогава не го упрекваше.
Разбираше — пазарът на труда беше труден, имаше криза, всички бяха под стрес.
Тя пое ипотеката, сметките, храната.
Дмитрий понякога изкарваше нещо — малко фрийланс, някакви еднократни проекти.
Но парите идваха нередовно и, изглежда, все по-често изчезваха незнайно къде.
За срещи с приятели.
За бира.
За тези проклети седенки по баровете.
Звукът от ключа в ключалката я изтръгна от мислите.
Олга не се обърна, продължавайки да седи на масата.
Вратата се отвори рязко и Дмитрий се вмъкна в антрето, тропайки шумно с обувките си.
— А, ето къде си, — подхвърли той, влизайки в кухнята.
От него лъхаше на алкохол.
Лицето му беше червено, очите — кръвясали.
— Затвори ми телефона, а?
Удобно, нали?
— Дима, ти крещя по мен пред приятелите си, — каза Олга равно, все още без да го поглежда.
— Не съм длъжна да търпя това.
— А аз не съм длъжен да търпя жена ми да харчи всички пари за бог знае какво!
— той пристъпи по-близо и се подпря с длани на плота.
— Обясни ми къде са парите, Оля!
Просто ми обясни нормално!
— Вече ти обясних по телефона, — тя най-сетне вдигна поглед към него, а спокойствието ѝ сякаш само още повече го разпали.
— Ипотеката.
Четиридесет и две хиляди.
Срокът беше днес.
— И само това ли?!
— той удари с длан по масата и лаптопът подскочи.
— Получаваш седемдесет хиляди!
Къде изчезна останалото?!
— Телефонът, — Олга кимна към новия си смартфон, който лежеше наблизо.
— Двайсет и осем хиляди.
Моят се счупи, помниш ли?
Казах ти.
— И какво като си ми казала?!
— Дмитрий се изправи и започна нервно да крачи из кухнята.
— Трябвало е да внимаваш повече!
Това е елементарно — да не изпускаш телефона!
Аз още си ползвам стария и си е наред!
— Сериозно ли говориш?
— попита тя тихо.
— Напълно сериозно!
— обърна се той към нея и насочи пръст към нея.
— Аз те издържах две години, Оля!
Две години плащах всичко!
Сметките, храната, твоите парцалки!
А сега, когато аз съм в криза, когато ми е тежко, ти не можеш дори един месец да издържиш, без да прахосаш всичко за някакви глупости!
— Телефонът не е глупост, — възрази тя, а гласът ѝ остана леден.
— Без телефон не мога да работя.
Не мога…
— Можеше да го поправиш!
— прекъсна я той.
— Или да купиш по-евтин!
Но не, ти непременно трябваше да си вземеш нещо модерно!
— Дима, това е най-обикновен модел от средния ценови клас.
— Изобщо не ми пука!
— отново повиши глас той.
— Аз сега съм в криза, разбираш ли?
Тежко ми е!
А ти трябва да го разбираш, трябва да ме подкрепяш, а не да харчиш пари наляво и надясно!
Олга стана.
Бавно, без да бърза.
Погледна мъжа си право в очите — червеното му лице, треперещите ръце, жалкия опит да изглежда страшен.
— Криза, — повтори тя замислено.
— Ти си в криза от половин година, Дима.
Половин година стоиш вкъщи, понякога правиш нещо, но предимно се срещаш с приятели и пиеш бира.
А аз всеки ден ходя на работа, плащам за този апартамент.
Но да, ти си в криза.
— Ти не разбираш какво е това!
— пристъпи към нея, но тя не отстъпи.
— Тежко ми е психически!
Прегорял съм!
Трябва ми време!
— Време, — кимна Олга.
— Шест месеца време.
И за цялото това време нито веднъж не каза благодаря.
Нито веднъж не попита как съм аз, тежко ли ми е.
Просто реши, че сега е мой ред да те тегля.
— Аз те издържах две години!
— избухна той.
— Две години!
Заслужил съм почивка!
— Почивка?
— Олга се усмихна, а в тази усмивка нямаше и капка топлина.
— Дима, ние бяхме семейство.
И двамата работехме, и двамата носехме пари.
Да, за известно време ти печелеше повече.
Но това не значи, че сега аз трябва да те издържам, докато ти… какво?
Почиваш си?
Търсиш себе си?
— Аз си търся работа!
— гласът му премина във фалцет.
— Ти пиеш с приятели по баровете!
— за първи път през целия разговор Олга повиши глас и Дмитрий потрепери.
— Каниш ги, обещаваш да ги черпиш с моите пари, а после ми звъниш пиян и крещиш, че аз съм виновна!
— Аз не… аз просто исках…
— запъна се той и Олга видя как раменете му се отпуснаха, как от него започна да излиза целият напор.
— Искал си да изглеждаш готин пред приятелите си, — довърши тя вместо него.
— Искал си да покажеш, че всичко е наред, че всичко държиш под контрол.
А всъщност живееш с парите на жена си, която същевременно упрекваш, че не се старае достатъчно.
— Оля, не това имах предвид…
— Точно това имаше предвид, — тя пристъпи по-близо, а той неволно отстъпи крачка назад.
— Обвини ме, че съм купила телефон, който ми е необходим за работа.
Накрещя ми се, задето платих ипотеката навреме, за да не ни начислят неустойки.
Унизи ме пред приятелите си, като вдигна скандал по телефона.
А сега стоиш тук и се опитваш да се изкараш жертва.
— Оля, прости, бях пил, не помислих… — в гласа му се появиха молещи нотки и Олга с изненада осъзна, че изпитва към него само отвращение.
— Знаеш ли кое е най-страшното?
— попита тя тихо.
— Опитвам се да си спомня кога се промени.
Кога от силен човек, с когото исках да градя бъдеще, се превърна в… това.
— тя го посочи с ръка от главата до петите.
— В самосъжаляващ се слабак, който не прави нищо, за да промени положението.
— Не съм слабак!
— опита се да възрази той, но гласът му прозвуча несигурно.
— Слабак си, Дима, — отсече Олга.
— Защото вместо да се стегнеш и да започнеш да променяш нещо, ти пиеш, хленчиш и обвиняваш мен.
Защото ти е по-лесно да стовариш цялата вина върху някой друг, отколкото да признаеш, че сам си се отказал.
Дмитрий мълчеше, свел глава.
Раменете му се бяха прегърбили, ръцете му висяха безсилно покрай тялото.
Изведнъж той изглеждаше по-малък, сякаш се беше смалил.
— Преди три години, — продължи Олга, а гласът ѝ оставаше твърд, безпощаден, — когато се нанесохме в този апартамент, ти каза, че ще се справим с всичко заедно.
Че ще бъдем екип.
Помниш ли?
Той мълчаливо кимна, без да вдига очи.
— Екип, Дима.
Това значи, че когато на единия му е трудно, другият го подкрепя.
Когато аз, за да можем да оцелеем, се съгласих да поема допълнително натоварване, първото, което ме попита, беше колко пари ще получавам.
Не как се чувствам, не изморена ли съм, не с какво можеш да помогнеш.
А колко пари.
— Тя направи пауза, оставяйки думите да достигнат.
— А когато ти загуби стабилния си доход, аз нито веднъж не ти го натякнах.
Просто поех повече.
Защото мислех, че сме екип.
— Ние сме… — започна той, но тя го спря с жест.
— Не.
Екип вече няма.
Има теб, който се самосъжалява и чака някой да реши всичките му проблеми.
И има мен, която най-после разбра, че нямаме бъдеще.
Той вдигна очи към нея, а в тях имаше объркване, почти детско.
— За какво говориш?
— За това, — Олга скръсти ръце на гърдите си, — че ти вече не живееш в този апартамент.
— Какво?!
— той пристъпи напред, но тя вдигна ръка и той замръзна.
— Оля, това е нашият апартамент!
Нашият!
— Не, — гласът ѝ звучеше като присъда.
— Това беше нашият апартамент.
Последните шест месеца аз плащам ипотеката сама.
Сметките — сама.
Храната — сама.
През цялото това време ти не вложи нито стотинка в него.
Така че на практика сега това е моят апартамент.
— Но… но аз живея тук!
— гласът му премина в истеричен писък.
— Не можеш да ме изгониш!
— Мога, — Олга му обърна гръб и отиде до прозореца.
— И го правя.
Събирай си багажа, Дима.
Още днес.
— Но аз нямам къде да отида!
— в гласа му се появи паника.
— При родителите си, — хвърли тя през рамо.
— Или при приятелите си, с които толкова обичаш да пиеш бира.
Сигурна съм, че Серьожа с радост ще те настани на дивана.
— Оля, моля те… — той пристъпи към нея и тя чу как гласът му затрепери.
— Разбрах, сгреших.
Прости ми.
Повече няма да го правя.
Ще си намеря работа, обещавам!
Олга се обърна и го погледна.
Жалката му фигура, треперещите му устни, ръцете, протегнати в молба.
— Знаеш ли кой е най-големият ти проблем, Дима?
— попита тя тихо.
— Мислиш си, че извиненията оправят всичко.
Че е достатъчно да кажеш „прости“ и всичко ще се върне по старому.
Но няма да се върне.
Защото аз видях истинското ти лице.
И то не ми харесва.
— Оля… — той протегна ръка към нея, а тя отстъпи.
— Мислех си, че просто временно си се изгубил.
Че е криза, стрес, и че отново ще станеш онзи Дима, в когото се влюбих.
Но днес разбрах — онзи Дима вече го няма.
Може би никога не го е имало.
Може би просто се е преструвал добре, докато всичко му е вървяло.
— Не е така!
Обичам те!
— Да обичаш означава да уважаваш, — каза Олга.
— Да се грижиш.
Да си до човека не само в радостта, но и в трудностите.
А ти… ти просто прехвърли трудностите си върху мен и реши, че това е нормално.
Дмитрий се свлече на един стол и закри лицето си с ръце.
Раменете му се тресяха — дали от плач, или от гняв.
Олга го гледаше и не чувстваше нищо.
Нито жал, нито съчувствие.
Само умора и облекчение от взетото решение.
— Имаш един час, — каза тя.
— Събери най-необходимото.
Останалото аз ще опаковам и ще го предам чрез майка ти.
— Оля, моля те… — той вдигна към нея подпухналото си от сълзи лице.
— Дай ми още един шанс.
Ще се поправя, честно!
— Колко шанса вече ти дадох, Дима?
— гласът ѝ трепна за първи път през целия разговор.
— Колко пъти си затварях очите за твоите сривове, за твоята агресия, за начина, по който обезценяваш всичко, което правя?
Колко пъти си казвах: нищо, сега е тежък период, всичко ще се оправи?
Той мълчеше, мачкайки в ръцете си края на тениската.
— Но нищо не се оправя, — продължи Олга.
— Само става по-зле.
И днес, когато ми се обади и започна да крещиш, обвинявайки ме за всички грехове, аз разбрах — край.
Точка.
Вече не искам да живея с човек, който вижда в мен само източник на пари и обект за своята агресия.
— Аз не мисля така!
Оля, за мен ти си…
— Един час, — повтори тя и в гласа ѝ прозвуча стомана.
— Не ме карай да викам полиция.
Дмитрий се изправи, залитайки.
Постоя насред кухнята, сякаш не вярваше на случващото се.
После бавно се завлече към спалнята.
Олга чуваше как отваря гардероба, изважда чанта, хвърля вещи в нея.
Чуваше как изпуска нещо, псува тихо, пак започва да събира.
Тя остана до прозореца, загледана в тъмнината зад стъклото.
В собственото си отражение — бледо, с тъмни кръгове под очите, с плътно стиснати устни.
Изглеждаше изтощена, но в очите ѝ гореше решителност.
Четиридесет минути по-късно Дмитрий излезе от спалнята с препълнена чанта на рамо.
Лицето му беше червено и подпухнало, очите му шареха.
— Оля, — повика я от прага.
— Наистина мога да променя всичко.
Дай ми една седмица.
Само една седмица.
Тя се обърна и поклати глава.
— Сбогом, Дима.
Той замръзна, отвори уста, искаше да каже нещо, но само безпомощно разпери ръце.
После се обърна и излезе.
Вратата зад него се затвори с глухо щракване.
Олга остана неподвижна още минута-две.
После бавно се приближи до входната врата, заключи я на всички ключалки и опря чело в студената повърхност.
Нямаше сълзи.
Само тежка буца в гърлото и странно чувство на свобода, плашещо с новостта си.
Утре тя ще започне нов живот.
Без викове, без обвинения, без човека, който я дърпаше към дъното.
Сама, но свободна.
Олга отиде под душа.
Горещата вода отмиваше умората, напрежението, тежестта на последните месеци.
Тя стоеше под струите и мислеше за това, че напред я чака толкова много — трудно, непознато, но безспорно нейно.
Когато излезе от банята, в апартамента беше тихо.
Празнотата вече не тежеше — тя дишаше.
С перспектива, надежда, ново начало.
Олга легна в леглото, зави се с одеялото и затвори очи.
За първи път от половин година ѝ беше спокойно.
Утре ще бъде нов ден.
И тя ще го посрещне без тежестта на чуждата слабост върху раменете си.
