— Леночка, както гледам, ти още си по халат?
А между другото, вече е почти време за обяд, а историческият момент изисква парадно облекло, а не това хавлиено недоразумение в цвят на уплашена нимфа.
Гласът на Валентина Захаровна прозвуча в антрето като сирена за въздушна тревога.
Елена Сергеевна, жена на петдесет и две години, надарена със здрав разум, твърда памет и, за нещастие, тристаен апартамент в сталинска кооперация, замръзна с черпака в ръка.
В тенджерата къкреше рагу по ирландски (защото ирландците знаят как от нищо да направят едновременно храна и мезе).
Миризмата на задушено месо със сушени сливи и тъмна бира вече час дразнеше съседите през вентилацията, но апетитът на Елена изчезна мигновено.
Сякаш някой беше натиснал ключа.
— Здравейте, Валентина Захаровна, — Елена излезе в коридора, оправяйки същия този халат.
— А ние не ви очаквахме.
Виталик каза, че сте на вилата и увещавате доматите да почервенеят.
Свекървата, монументална жена с прическа тип „при мама вместо каска“, вече по домакински избутваше обувките на Елена в ъгъла, освобождавайки място за своите лакирани обувки.
До нея, прехвърляйки се от крак на крак, стоеше Виталик — мъжът на Елена, добър човек, но с характер мек като топено сирене „Дружба“, забравено на припек.
— Доматите могат да почакат, — отсече свекървата, влизайки в кухнята и оглеждайки пространството така, сякаш преценяваше къде да сложи роял, какъвто те никога не бяха имали.
— Тук има по-важни неща от градинарска лирика.
Сядай, Лена.
Имаме разговор.
Сериозен.
Бих казала — от държавна важност.
Елена седна.
Вътре в нея се размърда лошо предчувствие.
От онези, които обикновено се появяват преди посещение на данъчните или когато котката гледа в празен ъгъл и съска.
— Значи така, — Валентина Захаровна сложи на масата чантата си, тежка като пролетарска тухла.
— Павлик се жени.
— Поздравления, — каза предпазливо Елена.
Павлик, по-малкият брат на Виталик, се женеше със завидна редовност — веднъж на три години, като по график за технически преглед.
Момчето е на тридесет и пет, „търси себе си“ в този жесток свят, пробвайки професии от фотограф на актове до дегустатор на комбуча, но засега е намерил само маминия диван и умението да прави кучешки очи.
— Поздравленията после, в плик, — махна с ръка свекървата.
— Сега за главното.
Момичето е добро, от прилично семейство, цигуларка.
Или виолончелистка, аз в тези дървета не разбирам.
Важното е, че е бременна.
В третия месец.
Така че не може да се отлага.
— Е, съвет да любов, — Елена все още не разбираше какво общо има тя и нейното ирландско рагу.
— Любовта е любов, но няма къде да живеят, — Валентина Захаровна направи пауза, достойна за МХАТ.
— Аз имам двустаен, сама знаеш, там човек не може да се обърне, а и кръвното ми е високо, нужен ми е покой.
А вие имате палати.
Три стаи, високи тавани, гипсови орнаменти.
Накратко, ние тук с Виталик се посъветвахме…
Елена премести поглед към мъжа си.
Виталик изведнъж се заинтересува изключително много от шарката на покривката.
Изучаваше я толкова внимателно, сякаш там беше шифрован кодът на ядреното куфарче.
— …и решихме, — продължи свекървата, без да забелязва напрежението, — че ти и Виталик ще се преместите на вилата.
А апартамента ще дадете на младите.
На тях им трябва пространство, детска стая и така нататък.
А на вас за какво ви е?
Вие своето вече сте го изживели, в смисъл, активната фаза е приключила, сега ви трябват тишина, птички, чист въздух.
Елена премигна.
После още веднъж.
В ушите ѝ зашумя като в стар радиоприемник, когато въртиш копчето за настройка.
— Извинете, къде трябва да се преместим? — попита тя много тихо.
— На вилата! — радостно повтори свекървата, сякаш ѝ предлагаше екскурзия до Малдивите.
— Във вилната зона „Енергетик“.
Там има въздух!
Реката също е наблизо, ако минеш през дерето и сметището, е само половин час.
Къщата ви там… е, покрив има, печка има.
Ще я закърпите, ще я изолирате.
Виталик е сръчен, когато поиска.
Елена си спомни вилата.
„Къщата“ представляваше сглобяема барака, построена още в епохата на застоя от материали, откраднати от строеж.
Пролуките там бяха такива, че можеше да поздравяваш съседите, без да излизаш от стаята.
Вода — от кладенеца, удобства — в колибка, където живее паякът Аркадий, голям колкото чинийка.
И това се предлагаше като алтернатива на нейния апартамент в центъра, с италиански плочки и подово отопление?
— Валентина Захаровна, — Елена се стараеше да говори спокойно, макар че вътре в нея се надигаше вълна, способна да отмие цунами.
— Вие сигурно се шегувате?
Каква вила?
Ноември е на прага.
Там няма отопление.
И изобщо, ние работим.
До офиса ми оттук са двайсет минути, а от „Енергетик“ — два часа с електричка заедно с вилняци и техния разсад.
— Ой, не се прави на бедна! — махна с ръка свекървата.
— Каква работа?
Ти си логистик, местиш хартийки.
Може и дистанционно, сега има онова… зум-шмум.
А Виталик изобщо е с кола.
Голяма работа, че има задръствания.
Но пък младите ще имат щастие!
Павлик най-накрая се е взел в ръце.
Ти трябва да разбереш!
Това е семейство!
А в семейството всичко е общо.
Тук Елена не издържа и се подсмихна.
— Общо, казвате?
Валентина Захаровна, позволете ми да ви напомня един детайл, който, изглежда, сте пропуснали в пристъпа си на майчински алтруизъм.
Този апартамент не е общ.
Купих го пет години преди брака си с Виталик.
С парите от продажбата на къщата на баба ми и от две мои допълнителни работи на Север.
Виталик дойде тук с един куфар, в който имаше чорапи и колекция от картинки от дъвки „Турбо“.
Свекървата замръзна за секунда, но веднага мина в контраатака.
Опитът от работа в профсъюзния комитет по съветско време не се пропива лесно.
— Само недей да ми размахваш тук хартийки под носа! — възмути се тя, почервенявайки в лицето.
— Погледни я само, Виталик!
Ние при нея с душа, по роднински, а тя — „мое, мое“!
Стисната!
В ковчега джобове няма, Леночка!
Петнайсет години сме едно семейство!
Виталик правил ли е ремонт тук?
Правил е!
Лепил ли е тапети?
Лепил е!
Значи е вложил!
Значи има право да се разпорежда!
— Тапетите, — бавно произнесе Елена, — ги лепиха майстори.
Виталик само гонеше мехурчетата с пръст и пиеше бира, контролирайки процеса.
А плочките, санитарията и мебелите ги плащах аз от премията си.
Чековете още ги пазя.
Аз съм логистик, при мен в документите има ред.
— Виталик! — изпищя свекървата, обръщайки се към сина си.
— Защо мълчиш?
Майка ти я унижават, брат ти го гонят на улицата, а ти мълчиш като риба на лед?!
Кажи ѝ!
Ти мъж ли си, или приложение към дивана?
Виталик най-после откъсна поглед от покривката.
Изглеждаше нещастен като шпаньол, заловен да яде домашните чехли.
— Лен, ама… — измънка той.
— Мама в общи линии е права.
Павлик наистина е в трудна ситуация.
А на нас там… е, романтика.
Ще запалим печката, ще нацепим дърва.
Отдавна исках на природа.
Може да поживеем там една годинка, докато те съберат за ипотека?
Какво ти струва?
Ние сме хора, не зверове.
Елена гледаше мъжа си и усещаше как розовите очила падат от очите ѝ.
И то със стъклата навътре.
Ето го значи.
Петнайсет години брак.
Петнайсет години тя си мислеше, че са отбор.
Че заедно градят бит, ходят на почивки, планират старостта си.
А се оказа, че Виталик е просто едно голямо дете, което се страхува повече от майка си, отколкото от загубата на уважението на жена си.
За него беше по-лесно да изпрати жена си в студена барака с паяка Аркадий, отколкото да каже на майка си едно твърдо „не“.
— Една годинка, значи? — попита Елена с леден тон.
— А после какво?
Павлик ще събере за ипотека?
Павлик, който последния кредит за телефон го взе на твое име и още не го е върнал?
— Недей да вадиш мръсотии! — намеси се Валентина Захаровна.
— Павлик тогава търсеше себе си в криптовалутите!
Това беше стартъп!
Просто не му провървя.
А сега е сериозен човек, има семейство!
Накратко, Елена.
До уикенда трябва да освободите жилището.
В събота Павлик с Вероника (или Виктория, не помня) ще докарат вещите си.
И не спори!
Вече съм поръчала хамали.
На адреса на вашата вила.
Свекървата стана, оправи си полата и победоносно погледна снаха си.
— И разчисти тук всичко излишно.
Твоите вазички, статуетки…
На младите им трябва минимализъм.
Остави само техниката, мебелите и посудата.
Не бъди скъперница.
Хайде, Виталик, тръгваме, ще ми помогнеш с чантите, донесла съм гостинци.
Тиквички.
Три чувала.
На вилата ще си ги пържите.
Те си тръгнаха.
Вратата се хлопна.
Елена остана да седи в тишината.
Рагуто отдавна беше изстинало.
В кухнята миришеше на тиквичкова безизходица.
В главата ѝ се въртеше фраза на Михаил Задорнов: „Само нашият човек може, тичайки на червено през улицата, да ругае правителството за лошото здравеопазване.“
Тук логиката беше подобна: те бяха решили да се разпореждат с нейната собственост, защото „така трябва“, и искрено щяха да се обидят, ако тя започнеше да цитира Жилищния кодекс.
Тя стана и се приближи до прозореца.
Долу Виталик ситнеше след майка си, влачейки чантите и гледайки я предано в очите.
— Значи до уикенда… — прошепна Елена.
— Значи романтика и дърва…
Значи на Павлик му е по-нужно…
Нещо в нея щракна.
Не прегоря, не.
Напротив, включи се.
Това беше режимът на студена, пресметлива ярост.
Същата, с която руските жени спират коне в галоп и влизат в горящи изби, само че в съвременен вариант — това са жени, които мълчаливо пренаписват завещания и сменят ключалки.
Но просто да смени ключалките — това беше банално.
И непедагогично.
Виталик нямаше да разбере.
Свекървата щеше да я нарече кучка и да я проклина до седмо коляно.
Не, тук трябваше по-фина игра.
Тук трябваше стратегия.
Елена взе телефона.
— Ало, Лариса?
Здрасти.
Слушай, ти каза, че мъжът ти търси склад за временно съхранение… да, точно на онова.
Не, не на мебели.
На оборудване.
Аха.
Много шумно?
Отлично.
Направо великолепно.
Слушай, имам вариант.
Безплатно.
Но с едно условие…
Тя затвори и се усмихна.
Усмивката ѝ се получи такава, че дори Джокондата нервно би запушила настрани.
Вечерта Виталик се върна у дома, очаквайки скандал.
Той сви глава в раменете, подготвяйки се за крясъци, сълзи и чупене на чинии.
Но вкъщи беше тихо.
Елена седеше пред компютъра и пишеше нещо.
На пода имаше кашони.
— Лен? — повика я той плахо.
— Ти… ти стягаш ли се?
Елена се обърна.
Лицето ѝ беше спокойно, почти просветлено.
— Разбира се, Виталик.
Мама е права.
Трябва ни чист въздух.
Обмислих всичко.
Ти беше прав, бях егоистка.
На Павлик му е по-нужно.
Вече започнах да си събирам нещата.
Виталик въздъхна толкова шумно, че пердетата се разлюляха.
— Уф… Ленка, ти си злато!
Знаех си, че ще разбереш!
Мама, разбира се, е рязка, но е добра.
Там, на вилата, ще заживеем чудесно!
Ще правим барбекюта, ще построим баня…
А апартамента ще го оставим на младите, нека се плодят.
— Да-да, — кимна Елена.
— Нека се плодят.
Само че, Виталик, имам една молба към теб.
Ти утре сутринта отиди на вилата и започни там… да подготвяш плацдарма.
Запали, донеси вода.
А аз тук ще довърша багажа и в събота ще дойда.
С вещите.
За да не преча на Павлик при нанасянето.
— Няма проблем! — Виталик сияеше като лъснат самовар.
Той вече се виждаше като герой, помирил жена си и майка си.
— Утре тръгвам по изгрев!
Той дори не забеляза как странно проблеснаха очите на жена му.
Не знаеше, че „вещите“, които Елена събираше, бяха изключително нейните вещи.
И със сигурност не можеше да си представи какво точно беше намислила благоверната му.
Следващите два дни минаха в суетня.
Виталик замина на вилата, изпращайки оттам бодри снимки на ръждясала бъчва с надпис „Бъдещо барбекю!“ и на паяка Аркадий с надпис „Нашият пазач“.
Елена пък разви бурна дейност.
Тя опакова дрехи, бижута, документи.
Техниката не пипна.
Мебелите също.
В петък вечерта се обади Валентина Захаровна.
— Е, какво, снахо, готова ли си?
Утре в десет сутринта моите орли идват.
Остави ключовете под изтривалката, ние сами ще се оправим.
И гледай да е чисто!
Булката на Павлик е алергична, не понася прах.
— Ще бъде стерилно като в операционна, — увери я Елена със сладък глас.
— Ключовете ще оставя.
Всичко добро ви желая, Валентина Захаровна.
Щастие на младите.
— Ето!
Можеш да бъдеш човек, когато поискаш! — изрева слушалката и прекъсна.
В събота сутринта Елена излезе от входа с един куфар и дамска чанта.
Качи се в такси, но назова не адреса на вилата във вилната зона „Енергетик“, а този на уютен пансион в борова гора, където имаше резервиран луксозен апартамент за две седмици.
„Време е и аз да си почина“, помисли си тя, гледайки как домът се отдалечава.
„А шоуто… шоуто трябва да продължи.“
Точно в 10:00 пред входа спря „Газела“ с вещите на младите.
Павлик, облечен в модерни скъсани дънки (явно художествена вентилация), и годеницата му — крехко момиче с вечно изненадано изражение — слязоха първи.
След тях, като ледоразбивача „Ленин“, изплува Валентина Захаровна.
— Така, Павлуша, качваме дивана!
По-внимателно!
Това е семейна ценност! — командваше тя.
Те се качиха на етажа.
Свекървата опипа под изтривалката и извади ключа.
Победоносно отвори вратата.
— Влизайте, деца мои!
Владейте!
Ето я вашата крепост!
Павлик пристъпи в апартамента, очаквайки да види просторен хол, мека мебел и телевизор на цялата стена.
Но застина на прага с отворена уста.
Апартаментът беше празен.
Не, мебелите си стояха по местата.
Телевизорът висеше на стената.
Пердетата, килимите — всичко беше там.
Но насред хола, заемайки добра половина от пространството, стоеше нещо странно.
Това бяха огромни индустриални стелажи, натъпкани до тавана с кашони с надписи „Вторични суровини“, „Реагенти“ и „Торове (активни)“.
А между стелажите се разхождаха двама едри мъже в работни дрехи и респиратори.
Единият от мъжете, като видя вцепененото семейство, смъкна респиратора и радостно извика:
— О, новите!
Здрасти!
Вие хамали ли сте?
Хайде, помагайте!
Още две тона хумус трябва да внесем!
— К-какъв хумус? — изхриптя Валентина Захаровна, хващайки се за сърцето.
— Вие кои сте?!
Какво правите в апартамента на сина ми?!
— Сина? — учуди се мъжът.
— Не познаваме никакъв син.
Ние сме наемателите.
Елена Сергеевна ни отдаде тази площ под наем за склад.
Официално, с договор.
Ето документа.
Каза, че ѝ трябват пари, за да погаси ипотеката за вилата.
А тук, каза тя, така или иначе никой няма да живее, всички са заминали на природа.
— Какъв склад?! — изпищя Павлик.
— Ние ще живеем тук!
— Да живеете?
Тук? — мъжът се разсмя така, че кристалът в секцията зазвънтя.
— Е, успех, братле.
Само че ние работим денонощно.
И това… тук имаме реагенти със силна миризма.
Ако дамата ти е бременна, аз не бих препоръчал.
Вчера влезе един плъх, излезе зелен и започна да рецитира стихове.
Шегувам се.
Умря.
Годеницата на Павлик тихо изпищя и започна да се свлича на пода.
Павлик се хвърли да я хване.
Валентина Захаровна стоеше пурпурночервена, гълтайки въздух като риба, изхвърлена на брега на бюрокрацията.
А на вилата, в студената къщурка, Виталик се опитваше да запали мокри дърва, мечтаейки за гореща супа и без да подозира, че жена му няма да дойде.
И че телефонът ѝ ще бъде „извън обхват“ през следващите две седмици.
Но мъжът дори не можеше да си представи какво беше измислила жена му.
Сто пъти съжали, че беше решил да подкрепи майчината авантюра, защото истинската изненада тепърва предстоеше.
Договорът за наем беше само цветчета.
Плодовете Елена беше запазила за десерт…
