— Оля, хайде набързо изпържи едни кюфтенца, защото тая твоя супа… изобщо не я искам! А аз се връщам пред компютъра! — каза Сергей, посрещайки жена си на прага, и веднага пак избяга към компютъра.
— Прибрах се вкъщи едва допълзяла след дванайсетчасова смяна, краката ми се подкосяват, а ти искаш сега да застана до печката и да ти пържа кюфтета, защото не ти се яде вчерашната супа?
А ти, здрав като бик, цял ден си лежал на дивана и дори чашата си не си измил!
Аз не съм нито слугиня, нито робиня, за да те обслужвам при първото щракване с пръсти! — възмущаваше се Олга, сваляйки тежката чанта от рамото си, която тупна глухо върху прашния линолеум в антрето.
Чантата се свлече по стената, показвайки крайчето на синя медицинска униформа, пропита с миризмата на болница — белина, спирт и чужда болест.
Олга стоеше на вратата, облегната с гръб на касата, и усещаше как кръвта бие в слепоочията ѝ.
Краката ѝ, подути в зимните ботуши, ѝ се струваха като чугунени окови, а в кръста, пренатоварен по-рано същия ден, докато преместваше тежък пациент в реанимацията, пулсираше тъпа, досадна болка.
От дълбините на апартамента, потънал в полумрака зад спуснатите завеси, не дойде нито една дума на съчувствие.
Вместо поздрав се чуваха само яростни щракания на компютърната мишка и неясно мърморене.
Въздухът в коридора беше застоял, тежък като стар ватен юрган.
Миришеше на непроветряно пране, на пържен лук, пропил се в тапетите, и на онзи специфичен кисел дъх, който се усеща в мъжки бърлоги, където прозорците рядко се отварят.
— Оля, стига си мърморила още от прага, а? — проточи лениво Сергей, без дори да обърне глава от монитора.
Гласът му звучеше приглушено, защото на едното си ухо носеше слушалка.
— Напомняш ми на моторен трион.
Току-що влезе и вече режеш.
Казах ти ясно: този борш няма да го ям.
Празен е, само вода и зеле.
На мъжа му трябва месо, протеин, за да има енергия, а не този силаж.
Олга, без дори да се събуе, направи няколко крачки по коридора.
Калта от подметките на ботушите ѝ оставяше черни мокри следи по пода, но на нея ѝ беше все едно.
Тя влезе в хола, който мъжът ѝ гордо наричаше „кабинет“, макар че в действителност си беше кочина.
Единственият източник на светлина там беше огромен извит монитор, който хвърляше синкави отблясъци по подпухналото лице на Сергей.
Той седеше в компютърно кресло, чиято тапицерия отдавна беше изгубила цвета си и на места се беше протрило чак до жълтия дунапрен.
Беше облечен с разтегнати сиви долнища на анцуг с увиснали колене и потник, по чийто корем се мъдреше стара ръждива петна от кетчуп.
Около него, като крепостна стена, се трупаха празни чаши със засъхнали кръгове от чай, смачкани пакети от чипс и чинии с втвърдени остатъци от някаква храна.
— Енергия? — повтори Олга, усещайки как вътре в нея, някъде в областта на слънчевия сплит, започва да кипи тъмен, гъст гняв.
— За какво ти е енергия, Серьожа?
Да цъкаш с мишката?
Поне веднъж днес вдигна ли си задника от стола?
Поне боклука изхвърли ли?
— Зает съм с важни неща, — тросна се той, без да спира да се взира в екрана, по който се движеше нарисуван танк.
— Разработвам стратегии, управлявам клан.
Това, между другото, също е работа.
Интелектуална.
И изобщо, паралелно следя обяви за работа.
Мислиш ли, че ми е кеф да седя вкъщи?
Просто в страната има криза, читавите специалисти не се ценят, навсякъде искат да бачкаш за стотинки като роб.
— Аз бачкам, — каза тихо Олга, гледайки дебелия му врат, покрит с рехава брада.
— Днес дванайсет часа бях на крак.
Вадех хора от оня свят.
Нямах време дори да ям, защото беше пълен ад.
А ти ще ми говориш за криза?
От година ми висиш на врата, Сергей.
Цяла година!
И имаш наглостта да искаш пресни кюфтета?
Сергей най-сетне благоволи да се откъсне от играта.
Натисна пауза, завъртя се заедно с креслото, което жално изскърца под тежестта му, и погледна жена си.
В погледа му нямаше нито вина, нито смущение.
Имаше само раздразнението на господар, когото досадни мухи са откъснали от важна трапеза.
— Ето, започна се, — завъртя очи той и демонстративно се почеса по корема под потника.
— Да натякваш на някого залък хляб е толкова долно, Оля.
Мислех, че си над такива неща.
Семейството е подкрепа, а не счетоводство.
Днес ти работиш, утре аз ще донеса милиони.
А засега ти не ме подкрепяш, а само ми вадиш мозъка.
И изобщо, ти си жена, домашният уют е твое задължение.
Прибираш се от работа — превключи, създай атмосфера.
А ти стоиш тук с мръсни ботуши и смърдиш на лекарства.
— Смърдя на лекарства, защото аз изкарвам парите за този чипс, който тъпчеш! — гласът на Олга се изви в крясък, но веднага падна в пресипнал шепот.
— И за интернета, и за тока, който гориш денонощно.
— Не истерясвай, — намръщи се Сергей.
— По-добре така се грижи за дома, както броиш парите.
Погледни телевизора — по праха може да се рисува с пръст.
А в банята кърпите вече изобщо не са свежи.
Днес отидох да се измия — беше гнусно да се избърша.
Напълно си занемарила дома, Олга.
Работела била…
Всички работят, но нормалните жени успяват и мъжа си да угодят, и подовете да измият.
Той протегна ръка към кутията с цигари, лежаща върху клавиатурата, извади една и, без да става, я запали направо в стаята, стръсквайки пепелта в празна кутийка от безалкохолно.
Сивкавият дим веднага се запълзя към тавана, смесвайки се с миризмата на пот.
— И така, ще има ли кюфтета, или да поръчам доставка с твоята карта? — попита делово той, изпускайки струя дим към жена си.
— След двайсет минути имам битка, кланова война.
Трябва да се подкрепя, иначе реакциите ми няма да са същите.
И по-бързо, защото наистина съм гладен, от обяд не съм ял нищо свястно, само сухи сандвичи.
Олга го гледаше и не го познаваше.
Къде беше онзи мъж, за когото се беше омъжила?
Къде беше този, който ѝ подаряваше цветя и ѝ обещаваше да я носи на ръце?
Пред нея седеше същество, деградирало до нивото на най-примитивните потребности: да яде, да спи и да играе.
Той дори не разбираше какво говори.
За него тя беше просто функция, домакински уред, който внезапно беше започнал да се поврежда.
— Сега ще отида в кухнята, — каза бавно Олга, усещайки как умората се заменя със студена, пресметлива решителност.
— Искрено се надявам, Сергей, че поне мивката е празна.
Че поне си измил онази планина от съдове, останала от сутринта.
— Ох, айде върви вече, недоизпечена проверявачке, — изсумтя той, обръщайки се отново към екрана и слагайки слушалките.
— Щяла да проверява чиниите…
По-добре се погледни, приличаш на блед молец.
На мъжа му трябва красива жена до себе си, а не изтощен кон.
Изпържи кюфтетата, чуваш ли?
С коричка!
Олга не отговори.
Обърна се на токчета, оставяйки по пода мръсни следи от разтопен сняг, и тръгна към кухнята.
Сърцето ѝ биеше някъде в гърлото, а ръцете ѝ, свикнали да поставят катетри и да правят инжекции, неволно се свиха в юмруци.
Тя знаеше какво ще види в кухнята.
Знаеше го със същата точност, с която знаеше диагнозите на пациентите си.
И това знание я изгаряше отвътре по-силно от всеки огън.
Кухнята посрещна Олга не с уюта на домашното огнище, а с миризмата на вкиснала кофа за боклук, която никой не беше изхвърлял поне три дни.
Тя щракна ключа и жълтата светлина на евтина крушка безмилостно освети мащаба на катастрофата.
Това не беше просто немита посуда — това беше паметник на човешката леност и свинщина.
Мивката беше препълнена догоре.
Върху мръсните чинии, покрити със засъхнала мазнина и кетчуп, се клатушкаше тенджера от паста, по чиито стени бяха залепнали до смърт остатъци от тесто.
Отворът на сифона беше запушен с чаени листа и някакви люспи, заради което в мивката стоеше мътна, ръждива вода с парчета размекнат хляб, плуващи в нея.
Олга пристъпи към плота, мечтаейки само да си налее чаша вода.
Жаждата я измъчваше през последните два часа от смяната, но време дори за глътка нямаше.
Да намери чиста чаша обаче се оказа невъзможна задача.
Всички чаши бяха тук: едни с мухъл на дъното, други с фасове, плаващи в недопитото кафе.
Масата беше лепкава.
По мушамата бяха залепнали трохи, петна от сладък чай и кръгове от горещи чаши.
Сред този натюрморт Олга прекрачи прага на кухнята и застина, усещайки как към гърлото ѝ се надига гадеща буца.
Ако в стаята беше просто разхвърляно, тук цареше истинска битова катастрофа.
Мивката изглеждаше сякаш всеки момент ще рухне под тежестта на натрупаната планина от съдове.
Мръсни чинии със засъхнали ръбове, мазни тигани, тенджера със залепнала паста — всичко това се издигаше в нестабилна пирамида, чийто връх беше коронован от чаша с недопит кефир, вече започнал да се разделя на пластове.
От канала се носеше миризма на застоялост и гнило.
Върху масата, покрита с евтина цветна мушама, нямаше нито едно чисто местенце: трохи, петна от сладък чай, по които ръката сигурно би залепнала, ако някой се опита да се подпре, и отворена консерва със цаца, разнасяща тежка рибна воня.
Подът под краката ѝ издаде лепкаво чвакане.
Олга сведе поглед: точно при входа се беше разляла и вече почти беше засъхнала локва от нещо кафяво — може би кафе, може би кола.
— Е, защо стоиш? — гласът на Сергей прозвуча точно до ухото ѝ.
Влачейки изтърканите си чехли, той се беше домъкнал след нея, явно решил да контролира процеса по приготвянето на вечерята.
— Хайде, по-живо, Оля.
Времето е пари, а в моя случай — опит в играта.
Олга бавно обърна глава.
Мъжът ѝ стоеше, опрял рамо в хладилника, и си човъркаше зъбите с клечка, вадейки остатъците от дневната си закуска.
Позата му изразяваше върховна степен на отпуснатост и очакване.
Гледаше жена си не като човек, върнал се от каторжен труд, а като повреден автомат за безалкохолни напитки.
— Ти смяташ това за нормално? — попита тихо тя, обхващайки с ръка пространството на кухнята.
— Серьожа, ти беше тук цял ден.
Идвал си тук да пиеш вода, да си правиш сандвичи.
Толкова ли беше трудно поне да изплакнеш чашата си след себе си?
Или да прибереш хляба в плика, за да не изсъхва?
— Пак си подкара своето, — недоволно се изкриви Сергей, извади клечката от устата си и с щракване я запрати към препълнения кош за боклук.
Клечката не стигна дотам и падна на лепкавия под.
— Вече ти обясних: домакинството не е за мен.
Аз имам друг тип мислене, стратегическо.
Не мога да се разпилявам по парцали и гъби, това ми разваля настройката.
Ти си жена, би трябвало да ти е в гените — да свиваш гнездо, да създаваш уют.
А при нас какво?
Влизаш в кухнята и все едно си попаднал в клошарник.
И кой е виновен за това?
Домакинята.
— Домакинята? — Олга пристъпи към масата, усещайки как ръцете ѝ треперят.
Искаше ѝ се да пие, но единствената чиста чаша стоеше на горния рафт, а тя нямаше сили да се добере до нея през купищата мръсни съдове.
— Аз тук не съм домакиня, Сергей.
Аз съм спонсорът на този банкет.
Аз плащам за храната, която ти изгълтваш, аз плащам за водата, която хабиш, и пак аз трябва да чистя последствията от съществуването ти?
Ти си се превърнал в свиня.
— Внимавай как си отваряш устата! — изрева той, отлепяйки се от хладилника.
Лицето му се покри с червени петна.
— Аз съм ти мъж, а не съсед алкохолик.
Имам временни трудности, творческа криза, а ти вместо подкрепа само ме мачкаш.
Мислиш ли, че на мен ми е лесно?
Да седя между четири стени, докато ти там се кискаш с младите лекари?
Може би затова закъсняваш, защото не работиш, а си въртиш опашката?
А после се прибираш у дома и си изкарваш гнева на мъжа си, защото нямаш съвест.
Олга го гледаше с широко отворени очи.
Умората, натрупана през смяната, изведнъж се превърна в ледено спокойствие.
Това беше именно онзи момент, в който абсурдността на случващото се достига връхната си точка и емоциите се изключват, отстъпвайки място на студената логика.
— Аз не се кискам, — каза тя бавно, подчертавайки всяка дума.
— Аз мия лежащо болни пациенти, Сергей.
Сменям памперси на възрастни мъже, които не могат да станат.
А после се прибирам вкъщи и виждам още един възрастен мъж, който може да стане, но не иска.
И на когото, честно казано, също трябва да му се смени памперсът, защото е осрал всичко около себе си.
— Ти… ти прекаляваш! — Сергей направи крачка към масата и се надвеси над нея.
От него лъхаше на кисела пот и евтин дезодорант.
— Сравни ме с инвалиди?
Аз съм здрав мъж!
Аз съм глава на семейството!
Просто сега е такъв период!
А ти… ти си просто мързелива жена, която е занемарила дома.
Погледни тази маса!
Мръсотия, трохи!
На теб самата не ти ли е гнусно?
Той прокара пръст по лепкавата мушама, погнусено се намръщи и демонстративно избърса пръста си в края на медицинската престилка на Олга, която висеше на облегалката на стола.
— Виждаш ли?
Всичко лепне!
Защото не чистиш!
Прибираш се вкъщи и се строполяваш да спиш.
А аз трябва да ям в тази кочина?
Олга мълчаливо гледаше мръсното петно на белия си халат.
Това не беше просто мръсотия.
Това беше плюнка.
Плюнка върху нейния труд, върху професията ѝ, върху опитите ѝ да запази поне някакво подобие на семейство.
Погледът ѝ падна върху чинията с хляб, поставена на ръба на масата.
Хлябът беше нарязан на неравни филии, вече беше изсъхнал, но все още беше напълно годен за ядене.
— Махни тоя хляб, — измърмори Сергей, проследявайки погледа ѝ.
— Сух е.
Такова нещо няма да ям.
Купи пресен хляб, мек, и истинско масло, защото тази мазаница не ми минава през гърлото.
И изобщо, побързай с кюфтетата.
Стомахът ми се свива.
— Хлябът е нормален, — глухо каза Олга.
— Яж този.
— Казах, че няма да ям! — изпищя Сергей.
С рязко движение той удари чинията с опакото на дланта си.
Чинията подскочи с трясък, обърна се, но, за нещастие, не се счупи, а само се завъртя със звън по пода.
Парчетата хляб се разлетяха из цялата кухня, падайки в мръсотията, в праха, в онази същата лепкава локва до входа.
Едно парче тупна право върху върха на ботуша на Олга.
— Ето така! — тържествуващо заяви Сергей, гледайки резултата от собствените си ръце.
— Сега вече със сигурност няма да го ям.
Това е боклук.
Вдигни го и го хвърли.
И след десет минути да има на масата нормална вечеря, разбра ли?
Учи се да бъдеш жена, докато още съм добър.
Той се обърна, за да си тръгне, уверен в пълната и безусловна своя победа.
Беше свикнал, че Олга мълчи.
Свикнал беше, че тя въздиша, събира разхвърляното и прави това, което той ѝ нарежда, само и само да не слуша хленченето му.
Но този път тишината зад гърба му беше различна.
Беше гъста, наелектризирана, като въздуха преди буря, когато косъмчетата по ръцете настръхват.
Олга гледаше парчето хляб върху ботуша си.
В главата ѝ нещо щракна звънко, сякаш се скъса прекалено опъната струна.
Тя бавно вдигна очи към тенджерата, която стоеше на печката.
Същата тази, с „вчерашния борш“, който беше „помия“.
Капакът върху тенджерата стоеше накриво.
— Стой, — каза тя.
Гласът ѝ не трепереше.
Беше мъртъв.
Сергей спря на вратата, но не се обърна.
— Какво пак?
Търси каймата във фризера, не знам къде е там.
— Намерих я, — каза Олга.
— Намерих всичко.
Тя хвана дръжките на тенджерата.
Бяха студени и лепкави от мазнина.
Тенджерата беше тежка, около три литра, пълна с гъста, силна супа, която беше сготвила онзи ден през нощта, падайки от умора, за да има любимият ѝ съпруг храна.
Олга я вдигна, без да усеща тежестта.
Това вече не беше храна.
Това беше аргумент.
Последният и най-тежкият.
Тежестта на трилитровата емайлирана тенджера приятно теглеше ръцете ѝ надолу.
Олга не усещаше нито болката в разтегнатия си гръб, нито пулсирането в подутите си крака.
Всички физически усещания бяха притъпени, отстъпили място на странна, звънтяща яснота в главата ѝ.
Тя гледаше мътния, червеникаво-мазен слой на повърхността на студената супа, в който бяха застинали островчета бяла свинска мас, и не изпитваше нито жал, нито съмнение.
Това приличаше на състояние на афект, но разтеглено във времето, студено и пресметливо.
Олга бавно излезе от кухнята.
В коридора беше тъмно; само синкавото сияние от стаята на съпруга ѝ изтръгваше от полумрака парчета от олющените тапети и същото онова парче хляб, което той беше бутнал от масата.
Тя го прекрачи, без да го поглежда.
Стъпките ѝ бяха тежки, сигурни, като походката на палач, тръгнал към ешафода.
Тенджерата в ръцете ѝ леко се полюшваше, а гъстата течност удряше стените ѝ с глухо, тежко плясване.
Сергей дори не се обърна, когато тя влезе в стаята.
Той беше уверен в собствената си дресировка.
Щом жена му беше отишла в кухнята и беше започнала да дрънчи с посудата, значеше, че процесът е тръгнал.
Значеше, че скоро ще има нещо топло, ще има чай, ще има чистота.
Той вече беше успял да си сложи огромните геймърски слушалки с микрофон и сега оживено говореше на невидимите си другари от виртуалната битка.
— Хайде, хайде, натискай в центъра! — крещеше той в микрофона, пръскайки слюнка по монитора.
— Льоха, пази десния фланг, какво се влачиш като рак, честно!
Сега ще ги размажа, само да си заредя енергията, жената тъкмо носи яденето.
Седеше с гръб към нея, разплут в стола, с широко разкрачени крака.
Пръстите му тичаха по клавиатурата с невероятна скорост — скъпа, механична, с цветна подсветка, която беше купил преди три месеца с кредитната карта на Олга, заявявайки, че това било „инвестиция в е-спорт“.
Клавишите щракаха ритмично и силно, като откос от картечница.
Този звук беше саундтракът на семейния им живот през последната година.
Олга се приближи съвсем до него.
От Сергей лъхаше вълна от застояло тяло и сладникав вейп.
Тя виждаше тила му, редките косми, залепнали за потната кожа, гънките на врата му.
Той беше напълно погълнат от играта, абсолютно беззащитен в наглата си увереност, че целият свят се върти около желанията му.
— Сережа, — повика го тя тихо.
Той не я чу.
Или се престори.
Продължи да блъска по клавишите, вземайки завой с нарисувания си танк.
— Умирам от глад! — изрева той в чата, смеейки се.
— Моята там се мотае като костенурка.
Нищо, сега ще я възпитаме.
Това беше сигналът.
Олга вдигна тенджерата над главата му, леко измествайки центъра на тежестта напред.
Не възнамеряваше да му излее супата върху главата — това щеше да е твърде банално, а и после щеше да трябва дълго да се чисти.
Целта ѝ беше по-страшна и по-болезнена за него.
Тя се прицели в най-ценното, което имаше.
В онова, което обичаше повече от жена си, повече от самоуважението си, повече от самия живот.
Олга рязко наклони тенджерата.
Гъста, тъмнобордо лавина от студен борш, престоял три дни в хладилника, се изля надолу.
Тежкият поток, в който се премятаха парчета варено цвекло, картофи и влакна месо, се стовари с пляскащ звук право върху светещата клавиатура, върху подложката за мишка и, с рикошет, върху широките панталони на Сергей, в областта на слабините.
Звукът беше поразителен.
Първо — мокър плясък, сякаш огромна медуза беше паднала върху асфалт.
После — съскане, когато течността проникна в скъпата техника.
Подсветката на клавиатурата премигна, обля се в червени петна, като в предсмъртна агония, и угасна.
Мазната каша мигновено изпълни пространството между клавишите, заля микрофона, потече по бюрото на кафяви ручеи, капейки върху коленете на „танкиста“.
За секунда в стаята настъпи тишина.
Сергей просто замръзна, гледайки как сокът от цвеклото се стича по ръцете му, положени върху клавиатурата.
Мозъкът му отказваше да обработи информацията.
Картината на монитора все още се движеше, танкът продължаваше, но управлението беше изгубено.
Реалността се беше врязала в малкия му виртуален свят грубо и безмилостно.
После той зави.
Това не беше човешки вик, а ревът на ранено животно, на което са прещипали опашката.
Сергей подскочи от стола, изтръгвайки слушалките от главата си, и те веднага паднаха право в локвата от борш върху масата.
— А-а-а-а! Какво направи?! — изкрещя той, отскачайки от бюрото и размахвайки ръце, от които хвърчаха мазни пръски.
— Какво направи, кучко?!
Това е Razer!
Струва двадесет хиляди!
Той гледаше бюрото си с ужас.
Картината беше апокалиптична.
Борш имаше навсякъде.
Зеле висеше от монитора, парче месо сиротно лежеше върху клавиша за интервал, а мазен филм покриваше всичко равномерно.
Течността вече капеше върху компютърната кутия, която стоеше под бюрото.
Олга стоеше с празната тенджера в ръце и гледаше делото на ръцете си.
Вътре в нея беше празно и тихо, като в изгоряла степ.
Нито страх, нито съжаление.
Само погнуса.
— Ти поиска борш, — каза тя със спокоен, равен глас, който надвишаваше истеричните му викове.
— Каза, че ти трябва енергия.
Яж.
— Ти болна ли си?!
Ти си психопатка! — Сергей тичаше около бюрото, без да знае за какво да се хване първо.
Опита да хване клавиатурата, да я обърне, да изтръска течността, но от нея продължаваха да текат струи цвеклов бульон.
— Заля ми компютъра!
Ти разбираш ли колко струва това?!
Провали ми цялата игра!
Той се обърна към нея, лицето му беше изкривено от ярост, очите му почти изскачаха от орбитите.
По сивите му панталони се разливаше огромно тъмно петно, което го караше да прилича на прераснало бебе, което се е изпуснало.
— Ще те убия! — пищеше той, пръскайки слюнка.
— Сега ще ми възстановиш всичко!
До последната стотинка!
Дай ми парцал!
Бързо ми дай парцал, идиотка!
— Хранилката е затворена, Сережа, — Олга свали тенджерата, и тя удари пода със звънък трясък.
— Няма парцали.
Няма кюфтета.
И няма нова клавиатура.
Тя виждаше как той стиска юмруци, как лицето му се налива с кръв.
Беше готов да удари.
За пръв път през целия им брак тя виждаше в него истинска, неприкрита агресия, не лениво мърморене, а желание да унищожи.
Но вече не ѝ пукаше.
Беше твърде уморена, за да се страхува.
Твърде уморена, за да бъде удобна мебел.
— Махай се оттук, — изсъска той, пристъпвайки към нея.
— Почисти тая помия, преди да ти нахлузя тая тенджера на главата!
Бързо!
— Не, — Олга не отстъпи нито крачка.
Тя вдигна брадичка и го погледна право в блуждаещите, обезумели очи.
— Ти си този, който ще се махне оттук.
Точно сега.
С това, което е на гърба ти.
Заедно с твоя борш.
— Ти съвсем ли откачи, овцо?! — изрева Сергей, опитвайки се да изтръска от себе си парчета варено зеле, които се бяха залепили за тениската му и сега се плъзгаха надолу, оставяйки мазни бордови следи.
— Това е механична!
Това е Razer!
Ти изобщо разбираш ли какво направи?
Сега веднага ще ми преведеш пари за нова същата, чуваш ли?!
Той грабна от масата клавиатурата, от която на струи течеше кафява каша, и я разтърси във въздуха.
От устройството се чу жално плискане.
Капките мазен бульон се разлетяха като ветрило, опръсквайки тапетите, монитора и самото лице на Сергей.
Той изглеждаше едновременно жалък и страшен: лицето изкривено от злоба, устните треперещи, а в очите — панически ужас не от това, че семейството се разпада, а от това, че любимата му играчка е умряла.
— Нищо няма да ти преведа, — гласът на Олга звучеше неестествено равен, с метал в тембъра.
Тя усещаше как в нея се надига вълна от първична ярост, която помита всички прегради на възпитанието и приличието.
— Храних те цяла година.
Обличах те.
Плащах за този интернет, пред който си търкаше панталоните.
А сега искаш от мен пари, защото съм ти развалила биберона?
— Млъкни! — Сергей хвърли мократа клавиатура обратно върху бюрото.
Пръски полетяха навсякъде.
— Длъжна си!
Ние сме семейство!
Имаме общ бюджет, тоест твоя, докато аз не работя!
Нямаш право да ме гониш, аз съм регистриран тук… тоест, аз живея тук!
Това е самоуправство!
Той се опита да приеме дипломатичен тон, но се получи жалко.
Погледът му се мяташе из стаята, търсейки подкрепа, но намираше само мръсотия, разхвърляни чорапи и локви борш.
Той беше свикнал да натиска на съжаление, свикнал беше да манипулира чувството за вина, но този път се беше ударил в стена.
Олга стоеше насред стаята, стискайки празната тенджера в ръка като оръжие на пролетариата, и в стойката ѝ нямаше и капка съмнение.
— Вън, — каза тя кратко.
— Какво значи „вън“? — примигна той глупаво.
— Къде да отида?
Нощ е!
Ти с ума ли си?
Оля, добре, избухна, случва се.
Хайде да се успокоим.
Аз ще избърша всичко.
Ако искаш, даже ще измия пода.
После.
Утре.
Той направи крачка към нея, протягайки напред мръсните си ръце с обърнати нагоре длани, опитвайки се да изиграе помирение.
От него се носеше мирис на пот, вейп и вече и кисел мирис на супа.
Тази смрад удари Олга в носа и окончателно я изтрезни.
— Казах: махай се оттук! — изрева тя така, че Сергей отстъпи назад и се спъна в крака на стола.
Олга не изчака той да измисли още един аргумент.
Тя пристъпи напред и го сграбчи за тениската на гърдите.
Платът беше мокър и отвратителен на пипане, напоен с мазен бульон, но погнусата беше изключена.
В Олга се събуди същата сила, която ѝ позволяваше да обръща стокилограмови пациенти в реанимацията.
Тя дръпна съпруга си към себе си, карайки го да изгуби равновесие.
— Какво правиш, ма, глупачко?! — изпищя той, опитвайки се да се подпре с крака на пода, но изтърканите му чехли се плъзгаха по линолеума.
— Махни си ръцете!
Аз сега… аз сега ще те ударя!
— Опитай! — изсъска тя в лицето му.
— Само опитай, паразит!
Ще те стрия на прах!
Тя го влачеше към изхода на стаята като чувал с боклук.
Сергей, смаян от такъв напор, оказваше вяла съпротива, по-скоро се хващаше за касите на вратите и се опитваше да остане на крака.
Той беше едър, отпуснат, но абсолютно безполезен в физически сблъсък с разярена жена, която вече нямаше какво да губи.
Двамата излетяха в коридора.
Сергей закачи с рамо закачалката, събаряйки якетата.
— Дай ми поне да си взема нещата! — изрева той, разбирайки, че наистина го изхвърлят.
— Телефона!
Паспорта!
Дай ми якето, навън е студено!
Искаш ли смъртта ми?
— Телефонът ти аз съм го плащала, ще остане тук като компенсация за сметките! — отсече Олга.
— А паспортът не ти трябва, така или иначе никъде не работиш!
Тя го довлече до входната врата.
Сергей се запъваше, хващаше се за стените и оставяше мазни следи по тапетите.
Скимтеше, псуваше, заплашваше, но Олга беше безмилостна.
Тя усещаше как адреналинът изгаря последните остатъци от умора.
Беше ѝ леко.
Не я интересуваше какво ще си помислят съседите, не я интересуваше какво ще стане утре.
Важно беше да изчисти дома си от тази мръсотия.
Точно сега.
— Оля, не прави глупости! — зави той, когато тя щракна ключалката и отвори широко тежката метална врата.
— Къде ще ходя по анцуг?
Ще се разболея!
Майка ми ще ме убие, ако разбере!
— Тогава иди при мама! — извика Олга.
— Нека тя ти пържи кюфтета и ти бърше задника!
Моята смяна свърши!
Тя го блъсна силно в гърба.
Сергей, който не очакваше толкова мощен тласък, излетя на площадката.
Измина няколко метра, размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, и с тъп удар се блъсна в стената отсреща, почти без да падне на бетонния под.
Чехлите му излетяха, и той остана да стои само по чорапи върху студените плочки на входа.
Изглеждаше гротескно: в разтегнати панталони с петно при слабините, в тениска, покрита с цвекло и зеле, разрошен, червен.
Съседката от горния етаж, която изнасяше боклука, замръзна с кофата в ръка, гледайки тази гледка.
— Ще съжаляваш! — изрева Сергей, обръщайки се към нея с лице.
Устните му трепереха от обида и студ.
— Ще допълзиш до мен!
Ще умреш сама с котките си!
Никой не те иска, стара истеричке!
Ще подам молба за развод!
Ще ти взема половината апартамент!
— Подай, — спокойно каза Олга.
— Но първо си изкарай пари за адвокат, „танкист“.
— Дай ми якето! — изпищя той, пристъпвайки към вратата.
— Мръснице!
Дай ми якето!
Олга го погледна за последен път.
В този поглед нямаше омраза, само безгранично, студено презрение, с каквото човек гледа смачкана хлебарка.
— Хранилката е затворена завинаги, Сергей.
Game over.
Тя хлопна вратата с всичка сила право пред носа му.
Ключалката изщрака, завъртайки се два пъти.
После щракна и резето.
Зад вратата още се чуваха глухи удари с юмрук и тежки псувни, примесени с жалки молби да отвори, но тези звуци вече нямаха никакво значение.
Олга се облегна с гръб на вратата и бавно се свлече на пода.
Седеше в полутъмния коридор, с разтворени крака, направо върху мръсния линолеум.
В апартамента цареше тишина, прекъсвана единствено от бръмченето на стария хладилник в кухнята.
Миришеше на борш и на свобода, разлята по пода.
Ръцете ѝ трепереха — вече от отпускащото напрежение.
Но това беше приятно треперене.
Тя погледна ръцете си, които още миришеха на хлор и сега малко и на цвекло.
За първи път от година усещаше, че този дом ѝ принадлежи.
Че не ѝ се налага да тича към печката.
Че не трябва да слуша хленчене.
Че не трябва да бъде прислужница.
От стаята се чу звук — нещо падна от масата, вероятно онази залята клавиатура най-после се беше свлякла на пода под собствената си тежест.
Олга леко се усмихна.
Утре щеше да повика почистваща фирма.
А тази вечер просто щеше да вземе душ, да измие от себе си този ден, тази мръсотия и този живот.
И за първи път от много време щеше да спи по диагонал, на цялото легло, и никой нямаше да хърка до ухото ѝ, настоявайки да му донесе вода.
Тя се изправи, прекрачи якето на съпруга си, паднало от закачалката, ритна го в ъгъла и тръгна към банята.
Скандалът беше приключил.
Животът тепърва започваше.
