Обадих се на кварталния полицай, за да провери адресната регистрация.
— Слушай, Галя, тук си мислех.
Това не е редно.
Пет години сме заедно, а апартаментът още е записан на теб.
Накратко, утре отиваме при нотариус и ти ще ми прехвърлиш дял.
Аз съм мъж, аз съм стопанинът в тази къща, срам ме е пред момчетата, че живея тук без никакви реални права.
Направо абсурдна ситуация, можеш ли да си представиш? — Игор нехайно отпи от кафето, което току-що бях сварила, и се загледа през прозореца с такъв вид, сякаш вече оглеждаше къде да сложи новата си билярдна маса.
Точно тогава режех сирене.
Тънко парче „Гауда“ на промоция за 150 рубли се изплъзна от ножа и падна на лепкавия под.
(Пак е разлял нещо и не е избърсал.
Свиня).
Не извиках.
Не изпуснах ножа.
Просто пръстите ми се свиха около дръжката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
В носа ме удари тежката миризма на прегорял бекон — Игор искаше закуска „като в най-добрите домове“, въпреки че сам не беше платил и копейка за тази закуска.
В ушите ми звънеше противното капене на течащия кран.
Кап.
Кап.
Кап.
Игор обеща да го поправи преди месец.
Стопанин, дрън-дрън.
Появил се — и не можеш да го изтриеш.
— Как така да прехвърля, Игорчо? — обърнах се бавно към него, като си бършех ръцете в престилката.
Престилката беше стара, на петна, но чиста.
За разлика от съвестта на скъпия ми съпруг.
— Май си прекалил с вчерашната бира.
Какво общо имаш ти с този апартамент?
— Ох, не започвай пак със старата си песен, — Игор се намръщи, сякаш изведнъж го беше заболяла зъб.
— Ние сме семейство.
Обща каса и всички тези работи.
Аз ли ковах первазите тук?
Аз.
Аз ли сглобявах шкафа в коридора?
Аз.
Значи имам право.
А ти при най-малкото нещо веднага: „моят апартамент, моята ипотека“.
Задушаваш ме, Галя.
Задушаваш ме с твоята меркантилност.
Накратко, утре в два часа.
Вече съм се разбрал.
Бавно седнах на табуретката.
Изведнъж ми стана трудно да стоя права, краката ми натежаха като олово.
Направо невероятно.
Той бил ковaл первазите.
Точно онези, които се отлепиха след седмица и които после аз сама лепих с „течни пирони“.
Нека ви разкажа за тази „обща каса“.
Преди пет години, когато току-що заживяхме заедно, аз летях от щастие.
Бях глупачка.
Влюбена глупачка.
Този апартамент го извоювах със зъби.
Пет години без отпуск.
Работа в аптека на две смени, нощни дежурства, допълнителна работа в интернет.
Бях забравила как изглеждат новите ботуши.
Ходех с едни и същи боти четири години, лепях подметката със секундно лепило.
Всяка рубла отиваше в банката.
Всяка копейка — за предсрочно погасяване.
А Игор?
През това време Игор „търсеше себе си“.
Ту беше брокер на имоти, ту мениджър по продаване на въздух, ту просто беше в „творческа криза“.
От пет години брак той е работил общо най-много година и половина.
Но самочувствие имаше за министерски пост.
Представяте ли си — той на мен ми казва, че съм меркантилна.
На мен, която плащам тока, водата, цигарите му и онази наденица, която сега така бодро дъвче.
— Слушай тук, стопанино, — заговорих с тих, леден тон.
Това при мен е сигурен знак, че вътре всичко вече е изгоряло до основи.
— Апартаментът е купен преди брака.
Първата вноска я платих с наследствените пари от баба ми.
Ипотеката я изплатих с моите премии.
Ти си регистриран тук временно, по моя добра воля.
Няма да има никакви нотариуси.
Темата е приключена.
Лицето на Игор изведнъж рязко се промени.
Усмивчицата изчезна, очите му се присвиха.
Той тресна чашата в масата толкова силно, че остатъците от кафето се разляха върху чистата ми покривка.
(Дано се задавиш, паразит такъв).
— Аха, значи така?
Значи аз тук съм никой?
Някакъв натрапник? — той стана и надвисна над мен.
Миришеше на застоял сън и евтин тютюн.
— Ти, Галке, съвсем си се объркала.
Аз съм мъж.
Аз съм главата на семейството.
По закон всичко, което е придобито в брака, е общо.
Обадих се на адвокат.
Той каза, че ако докажа, че съм влагал пари в ремонта, ми се полага половината.
Така че или ми даваш дял по хубавия начин, или ще те разкарвам по съдилищата.
Ще изхвърчиш оттук като тапа от бутилка.
Голяма хитруша си, няма що.
Мислеше си, че си намерила балък?
Гледах го и не го познавах.
Как така — обадил се на адвокат?
Значи той го е планирал?
Докато аз вчера бях на смяна до полунощ, той е кроял схеми как да ми отнеме жилището?
Е, бива си го.
Усетих как по гърба ми полази студена, лепкава пот.
Нещо в мен щракна.
Знаете ли това чувство, когато търпиш дълго, дълго, а после — прас — тишина.
Пълна.
— Влагал си? — усмихнах се иронично.
— И имаш ли касови бележки?
За онези прословути три пирона и кутията боя, която купи майка ми?
— Имам всичко! — изкрещя Игор, а лицето му се покри с червени петна.
— И свидетели имам!
Момчетата ще потвърдят как съм се бъхтил тук!
Накратко, Галя, не ме вбесявай.
Или утре отиваме при нотариус, или аз още сега ще въведа такъв ред тук, че хич няма да ти хареса.
Моят дом — моите правила!
Той се обърна и отиде в стаята.
Минута по-късно оттам се чу звукът на работеща бормашина.
Вжж.
Вжж.
Невероятно.
Беше решил да започне „ремонт“, за да документира своите „вложения“.
Влязох в хола.
Игор, с дивна усмивка, пробиваше стената в коридора, точно над любимото ми огледало.
Мазилката хвърчеше върху килима, който бях взела от химическо чистене само преди седмица.
— Какво правиш, идиот? — опитах се да му измъкна бормашината.
— Щробя стената!
Тук има малко контакти! — той ме блъсна с рамо.
— Махни се, жено, не пречи на мъжа да работи!
Стоях и гледах как сивият прах се утаява по мебелите.
Носът ми щипеше от варта.
В този момент разбрах: край.
Главата „Игор и Галя“ приключи.
Сбърках.
Случва се.
Но грешката трябва да се поправи бързо, преди да ти е изяла живота целия.
Не започнах да споря.
Не заплаках.
Просто излязох в кухнята, взех телефона и набрах номер.
— Ало, Степан Иваныч?
Добър ден.
Галина от четиридесет и пети е.
Да, тази с ипотеката.
Слушайте, имам извънредна ситуация.
Чужд човек прави погром в апартамента.
Да, заплашва.
Не, не е регистриран постоянно.
Временната му регистрация е изтекла преди месец, забравих да я подновя.
Може ли да проверите в базата?
Да, чакам.
Игор, като чу разговора ми, изключи бормашината.
Излезе в коридора и избърса челото си с мръсна ръка.
— На кого се обаждаш?
Съвсем ли си откачила?
Каква полиция?
Аз съм ти мъж!
— Беше ми мъж, Игорчо.
До момента, в който реши да си делиш моя апартамент.
Сега си гражданин без валидна регистрация, който се намира незаконно в частна собственост.
— Ти… ти няма да посмееш! — направи крачка към мен, замахвайки с бормашината като с бухалка.
Не помръднах.
Просто го гледах право в очите.
С онзи леден поглед.
— Само пробвай.
Кварталният ще е тук след три минути.
Той е мой редовен клиент в аптеката, в добри отношения сме.
Искаш ли да полежиш петнайсет дни за хулиганство?
Давай.
Игор увисна.
Не веднага, а бавно, като спукана гума.
Хвърли бормашината на пода.
Тресъкът на метала върху ламината болезнено удари ушите ми.
— Кучка, — процеди през зъби.
— Подмолна змия.
Съсипа ми целия живот.
Прави бяха момчетата — не бива да се забъркваш с кариеристки.
Вие вместо сърце имате калкулатор.
— Аз вместо сърце имам честно изработени квадратни метри, Игор.
Тези, които ти реши да откраднеш.
Пет минути по-късно се звънна на вратата.
Кратко, настоятелно.
Звън на ключ, тежки стъпки в коридора.
Степан Иваныч, едър мъж в униформа, който миришеше на евтин тютюн и служебен дълг, влезе в апартамента.
— Така, какво имаме тук?
Пак семейни разправии? — той огледа бъркотията в коридора, дупката в стената и пребледнелия Игор.
— Степан Иваныч, — подадох му папката с документите.
— Ето документа за собственост.
Ето и извлечението от адресната регистрация.
Този гражданин вече не е регистриран тук.
Моля за съдействие да бъде изведен.
Държи се агресивно и поврежда имуществото.
Игор се опита да измърмори нещо за „общата каса“ и „мъжа в къщата“, но кварталният само изсумтя и го погледна като въшка.
— Слушай, стопанино.
Имаш ли документи за жилището?
Нямаш?
А регистрация?
И това нямаш.
Тогава така: събирай си багажа.
Имаш пет минути.
Ако не успееш, ще го оформим като съпротива.
Галина, имате ли нещо против да си вземе вещите?
— Нека си ги вземе, — кимнах.
— Само бързо.
Невероятно е колко бързо се събират хората, когато законът в униформа им диша във врата.
Игор хвърчеше из апартамента и тъпчеше парцалите си в стара спортна чанта.
Гащи, чорапи, зарядни за телефони — всичко летеше на една купчина.
Не ги сгъваше внимателно, както някога аз.
Просто ги мачкаше, задъхан от ярост.
— Ще съжаляваш! — крещеше той, докато си обличаше якето.
— Ще допълзиш при мен!
Кой ще ти оправи крана?
Кой ще ти закачи рафт?
Ще умреш тук сама между тези стени!
— Крана ще го оправи майстор за петстотин рубли, Игор.
А рафта вече сама си го закачих.
Махай се.
Степан Иваныч го изведе, държейки го за ръката.
Игор още нещо крещеше на стълбището, тряскаше врати, обещаваше небесно наказание.
Съседите сигурно вече се бяха залепили за шпионките.
Е, и какво.
Нека гледат.
Краят на далаверата.
Когато вратата се затвори, не се свлякох по стената.
Просто заключих и трите оборота на ключалката.
Щрак.
Щрак.
Щрак.
Тишина.
Господи, каква тишина настъпи в апартамента.
Дори кранът сякаш беше спрял да капе (всъщност не, просто го бях спряла в банята).
Отидох в кухнята.
Седнах на същата табуретка.
На масата още стоеше неговата мръсна чаша с остатъци от студено кафе.
Взех я и бавно, с някакво странно удоволствие, я пуснах в кофата за боклук.
Парчетата издрънчаха — и това беше най-приятният звук за целия ден.
Извадих от шкафа скрития си запас.
Малка бутилка коняк, която пазех „за компреси“.
Налях си.
Изпих го.
Изгори.
Добре.
Слушайте, чак сега разбрах колко съм уморена.
Уморена да влача след себе си това човешко недоразумение, което се мислеше за „стопанин на дома“.
Уморена да се лишавам от себе си, за да може той да „търси призванието си“.
Страх ли ме е?
Е, малко.
Сега ще е по-трудно да плащам ипотеката; преди поне хвърляше някакви дребни за храна.
Ще трябва пак да работя на една и половина смени.
Но затова пък — никой повече няма да пробива стените ми.
Никой повече няма да ме нарича „жена“ с пренебрежение.
Никой повече няма да претендира за онова, което съм изработила с пот и безсънни нощи.
Утре ще извикам майстор.
Ще сменя патрона на ключалката.
Това е първото.
Второто — ще замажа онази тъпа дупка в коридора.
Ще купя шпакловка, шпакла…
Сама ще се справя.
Невероятно е колко много мога сама, оказва се.
Как ще го обясня на приятелките си?
(Имахме обща компания).
Ще кажа истината.
Че е по-добре да си сама, отколкото с плъх, който чака удобния момент да ухапе ръката, която го храни.
Утре е събота.
Първият ми почивен ден от месец насам.
Ще стана късно.
Ще си сваря хубаво кафе.
Ще го пия бавно, гледайки чистото небе.
И никой няма да ми каже, че съм „меркантилна“.
Апартаментът не е просто бетон и тапети.
Той е свобода.
Моята лична свобода, платена с години труд.
И вече нямам намерение да я деля с паразити.
Издишах.
Спокойно.
А вие, бихте ли позволили на мъжа си да претендира за вашия апартамент, купен преди брака?
