Страшно му стана още на следващия ден.
Когато собственият ти съпруг тържествено превежда общите ви спестявания по сметката на майка си направо на празничната трапеза, най-важното е да не мигнеш.
— Нищо страшно, Ленусик, ще изкараме още, — бодро обяви Боря, пъхайки в устата си солидна порция салата.
Той фатално грешеше.
Истински страшно му стана точно двадесет и четири часа по-късно, когато банковото приложение на телефона му иззвъня с известие за теглене на същата сума, но този път по моя инициатива.
Казвам се Лена, на тридесет и четири години съм и съм куратор на изложбени проекти.
Работата ми е да вземам разпилени, понякога направо нелепи обекти и да изграждам от тях логична, завършена експозиция.
Умея да организирам хаоса, без да повишавам тон.
Моят съпруг Борис, на тридесет и осем години, работи като настройчик на промишлени пещи.
Той искрено се смята за индустриален алфа-мъжкар, който има право да взема сурови мъжки решения.
Проблемът на Борис беше в това, че неговите сурови решения по някаква причина винаги се плащаха от моя джоб.
А Борис има и майка.
Галина Юриевна, на шестдесет и една години, пенсионерка и бивша управителка на магазин за галантерия.
Жена, която в епохата на дефицита е можела да се сдобие с вносен лурекс, завинаги запазва в себе си увереността на човек, който решава човешки съдби.
Тя обожава символичните подаръци.
Само че зад нейния символизъм обикновено се крият такива разходи, от които счетоводителите побеляват.
Всичко започна на юбилея на леля Зина.
Роднините се бяха събрали около голяма маса, кристалът звънтеше, а във въздуха се носеше миризма на чесън и майонеза.
Галина Юриевна, както винаги, водеше главната партия.
— Ох, гърбът ми, гърбът ми, — жално се вайкаше свекървата, като оправяше златната верижка на шията си.
— Вчера в телепазара видях масажен стол, японски.
Струва триста и петдесет хиляди рубли!
Чудо на техниката.
Но откъде накъде аз, обикновена пенсионерка, ще си позволя такива луксове?
Ще си доизживея дните прегърбена…
Борис изправи рамене.
Много му се искаше да изглежда като олигарх в очите на многобройната рода.
Той извади смартфона си и отвори нашата обща спестовна сметка.
Същата онази сметка, в която половин година трупахме пари за подмяна на колата и за моята почивка.
Същата онази сметка, която на седемдесет процента се състоеше от моите хонорари за организиране на биеналето.
— Мамо, избирай който и да е стол! — заяви Борис с баровски тон и натисна бутона за превод.
Роднините ахнаха възхитено.
Аз спокойно оставих вилицата на ръба на чинията.
Борис улови погледа ми и небрежно махна с ръка: „Нищо страшно, Ленусик.“
Галина Юриевна патетично изрече: — Истинският мъж никога няма да се дребнави, когато става дума за удобството на майката.
Добрият син дава и последното!
Аз спокойно отбелязах: — Самата истина, Галина Юриевна.
Особено благородно изглежда този жест, когато „последното“ се състои от моята премия за изложбения сезон.
На път за вкъщи, в моята кола, Борис ми държа лекция за семейните ценности.
Той разсъждаваше как съм била твърде привързана към материалното, че парите били просто прах и че семейството трябвало да споделя радостта.
Аз не спорех.
Гледах проблясващите улични лампи и подреждах нова експозиция на живота си.
Щом парите са прах, значи е време за основно почистване.
На следващата сутрин Борис замина към своите пещи, а аз взех такси и се отправих към центъра на града.
Отдавна мечтаех за швейцарски часовник от лимитирана колекция.
Строг, идеален, със сапфирено стъкло.
Боря винаги казваше, че това е глупав каприз, защото часът можел да се види и на дисплея на микровълновата.
Но днес правилата на играта бяха променени.
Бутикът ме посрещна с аромат на сандалово дърво и приглушен джаз.
Премерих часовника.
Струваше точно триста и петдесет хиляди рубли.
— Вземам го, — казах на консултанта.
След като платих с картата, вързана към нашата стремително изпразваща се обща сметка, излязох на улицата.
Аз си купих не просто механизъм.
Купих си лична свобода и възстанових баланса на вселената.
Вечерта вратата на апартамента ми едва не изхвърча от пантите.
Борис нахлу в антрето, размахвайки телефона си, сякаш се опитваше да прогони рояк невидими пчели.
Борис яростно разтърси екрана пред носа ми: — Семейството е единен механизъм!
В брака всички големи разходи трябва да се съгласуват, ти наруши нашите правила!
Триста хиляди хвърлени на вятъра!
С интерес погледнах аленото му лице: — Колко любопитно.
А японския стол за майка ти, предполагам, сме съгласували телепатично?
— Извинявай, вчера връзката ти с космоса ли прекъсваше?
Боря рязко се обърна, спъна се в края на килима и нелепо размаха ръце, опитвайки се да не се строполи върху холната масичка.
Като дефектно войниче на пружина, на което внезапно му е изскочила главната пружина.
— Това е друго! — изрева съпругът ми, възстановявайки равновесието си.
— Това е за майка ми!
А ти профука нашите пари за своя егоизъм!
Час по-късно на прага се материализира Галина Юриевна — беше дошла да защитава инвестицията.
Още от вратата започна да сипе обвинения и да настоява незабавно да върна часовника в магазина, а парите да върна по сметката.
Свекървата настъпваше заплашително към мен в антрето: — Ти си празна жена!
Синът ми се трепе на работа при своите пещи, а ти пилееш потта и кръвта му за дрънкулки!
Оправих каишката на новия си часовник и меко отговорих: — Неговата пот и кръв, Галина Юриевна, едва покриват сметките за комунални услуги в моя апартамент.
— А моята „дрънкулка“ е купена точно с онази половина от спестяванията, която той така щедро не успя да ви преведе за масажни ролки.
Галина Юриевна се опита гордо да скръсти ръце на гърдите си.
Борис разбра, че думите не действат, и реши да използва любимото си тайно оръжие.
Ултиматум.
— Значи така, Елена! — изрева той.
— Или още утре връщаш тази гадост в магазина и забравяме този инцидент, или се развеждаме!
Няма да търпя такова неуважение в моя дом!
Бавно обходих с поглед просторната дневна с панорамните прозорци.
Апартамента, който ми беше останал от баба ми много преди да срещна Борис.
— Прекрасно решение, Боря, — усмихнах се искрено и светло.
— Само нека уточним терминологията.
В моя дом.
Отидох в килера, извадих три плътни черни строителни чувала по сто и двадесет литра всеки и внимателно ги постлах пред слисания си съпруг.
— Твоите пуловери са на втория рафт.
Инструментите са на балкона.
Въдиците сама ще донеса, прашни са.
Започвай.
Лицето на Борис започна да сменя цветовете си като счупен светофар.
Самоувереността му се ронеше като евтини маслени сладки.
Той внезапно осъзна цялата дълбочина на своето падение.
Разводът означаваше, че няма да дели този прекрасен апартамент.
Щеше да си тръгне с онова, с което беше дошъл: стара чуждестранна кола и спортна чанта.
Погледна към майка си в търсене на подкрепа.
Но Галина Юриевна внезапно вече не приличаше на заплашителна управителка.
В очите ѝ се плискаше първичен ужас.
Тя живееше в скромен двустаен апартамент в хрушчовка.
Половината пространство там сега трябваше да заеме японският масажен стол.
Другата половина беше предназначена за внезапно останалия без дом син, когото щеше да се наложи да храни с пенсията си, защото заплатата му едва стигаше за бензин и бизнес обеди.
— Леночка… — промънка Борис, отстъпвайки крачка назад от черните чували.
— Е, защо така…
Просто се поувлякохме…
Нищо страшно все пак не се е случило.
— Случило се е, Боря, — погледнах циферблата на новия си, безупречно точен часовник.
— Вашето време изтече.
След три седмици ни разведоха.
Борис се премести при майка си.
Според слуховете от общи познати масажният стол се наложило да бъде продаден в сайт за обяви на половин цена, за да се плати ремонтът на колата на Борис, която много не навреме се повредила.
Галина Юриевна сега пие корвалол не за показ, а наистина, защото синът ѝ всеки ден изяжда половината съдържание на хладилника ѝ и се оплаква от живота.
А аз?
Наслаждавам се на живота и сверявам времето по прекрасния си швейцарски часовник, и знам със сигурност: да се освобождаваш от токсичните експонати в собствения си живот наистина не е нищо страшно.
