Седях в кухнята и гледах календара.
Трето число.
Заплатата на Максим трябваше да е на първо число.
Вчера каза: „Забавиха я, утре ще я донеса.“
Вчера.
Тази сутрин, избягвайки погледа ми, мърмореше нещо за премия в края на месеца и внезапни разходи за бензин.
Трети месец поред.
Тиганът, в който пържех картофи за дъщеря си, сякаш попиваше цялата ми ярост.
Не крещях.
Не вдигах скандали.
Мълчах.
Както и през последните три месеца.
Мълчаливо смятах: дългът за детската градина, нов гащеризон за Катя, скоро идва зимата, старият ѝ е малък.
Сметката за ток, която криех дори от самата себе си в чекмеджето на бюрото.
Собствената ми заплата — скромно възнаграждение — се разтваряше в тази черна дупка, наречена „бит“, без да оставя следа.
Вечерта минах през свекърва ми, за да ѝ занеса лекарството, което ме беше помолила да купя.
Свекърва ми не беше вкъщи.
И точно когато се канех да си тръгна, на прага се появи свекърва ми, Галина Петровна, сияеща като чисто нова монета.
Зад нея, пъхтейки, се мяркаше хамалин с огромна картонена кутия.
— Внимателно, внимателно! Това да не са ти тухлите! — нареди тя на мъжа, ловко промъквайки се в антрето.
— Алочка, здравей! Освободи място, синчето ще помогне да я внесем. Максим!
Мъжът ми, сякаш извикан изпод земята, се появи зад нея.
Не ме гледаше.
— Галина Петровна, нещо ли си купила? — в гласа ми имаше изненада.
— Нищо особено! Старата пералня бръмчи като самолет при излитане.
Реших да я сменя.
Ето, взех най-новия модел със сушилня, с интелигентно центрофугиране!
И нова микровълнова, с грил.
Моята вече работи десет години, не върви.
И една хубава кана, керамична…
Тя говореше, говореше, а аз стоях, облегната на касата на вратата, и усещах как нещо вътре в мен, дълго и силно опъвано, е станало тънко като бръснач и е готово да се скъса.
Хамалинът и Максим вмъкнаха кутията в банята.
Вечерта свекърва ми дойде у нас на гости.
Свали палтото си, влезе в кухнята и седна на масата, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
— У вас е уютно, — каза тя, плъзгайки поглед по старите ни шкафчета и по същия този тиган.
— Само че техниката, както гледам, още е от сватбата. Време е и вие да се обновите, Алочка. Не бива да се живее със стари вещи. Максим изкарва добре, нека радва жена си.
Последното изречение увисна във въздуха като откровен, подигравателен абсурд.
„Изкарва добре.“
Трети месец без заплата.
Картофи за вечеря.
И нейната нова пералня с „интелигентно центрофугиране“.
— Галина Петровна, — гласът ми прозвуча странно спокойно, дори за самата мен.
— А с какви пари подмени всичко това? С пенсията? Или Максим „радва“ не само жена си?
Тя замръзна за секунда, после се усмихна снизходително.
— Ох, хайде, дъще. Събрало ми се е.
Пък и синчето понякога ми помага, щедър е.
Не като някои, които умеят само да смятат.
Това вече беше прекалено.
Прекалено открито.
Прекалено нагло.
Максим, който се беше върнал в кухнята, чу края на изречението.
Лицето му стана землисто.
— Мамо, стига, — промърмори той.
— Какво „стига“? Аз казвам истината. Една жена трябва да подкрепя мъжа си, а не да виси на него като пиявица. Ти си ми някак уморен, изнервен целият.
Гледах ги.
Сина, който не можеше да погледне жена си в очите.
Майката, която с осанката на кралица раздаваше присъди в чужд апартамент.
Картината се подреди.
Цяла, ясна, отвратителна.
Вътре в мен нещо щракна.
Същото онова острие — се скъса.
Но вместо лава от гняв, ме заля ледена, абсолютна яснота.
— Да, — казах тихо.
— Наистина си уморен, Максим. Много уморен. И ти трябва подкрепа. Майчина.
Излязох от кухнята и влязох в спалнята.
Чух как свекърва ми казва нещо със снизходителен шепот: „Виждаш ли, вразуми се. С тях трябва по-строго.“
Взех от горния рафт на гардероба голяма спортна чанта.
Върнах се в кухнята.
— Алла, какво правиш? — Максим най-после се разтревожи.
Мълчаливо отворих хладилника.
Извадих любимия му сос тартар, който бях купила миналия месец с рестото.
Сложих го в чантата.
Минах покрай него към хола и взех от рафта колекцията му от скъпи уискита, бутилките, които пазеше за „специални случаи“.
Специалните случаи, явно, бяха у майка му.
Подредих ги внимателно в чантата.
Взех от шкафчето му зарядното за новия телефон, който си беше купил преди половин година, казвайки, че старият „забива“.
— Ти луда ли си? Спри! — опита се да ме хване за ръката, но аз се дръпнах с такава сила, че той отстъпи.
— Не съм луда, Максим. Просто се събудих. Ти си уморен. Иди при мама. Тя току-що обнови цялата техника. Сигурно има и свободен диван. А и ще те нахрани. Явно за моите картофи изобщо не ти пука.
— Как така говориш на мъжа си! — изкрещя свекърва ми, скачайки на крака.
— Аз сега на теб!
— А вие какво правите, Галина Петровна, в моя апартамент? — обърнах се към нея.
Очите ми сигурно горяха със същия онзи леден огън.
Тя отстъпи една крачка назад.
— Вие вече казахте всичко. Вашето синче е уморено от жена-пиявица. Сега ще си събере нещата и ще отиде при вас. Ще си почине. Ще получи подкрепа. А междувременно ще обясни с какви пари у вас се е появило това „интелигентно центрофугиране“, докато собствената му дъщеря ходи със стар гащеризон.
Приближих се до Максим и му напъхах чантата в ръцете.
— Ето, за начало. Иди, събери и останалото. Чорапи, слипове, тениски. Не забравяй самобръсначката. Сигурна съм, че майка ти ще ти помогне да подредиш всичко по полиците.
В апартамента увисна мъртва тишина.
Чуваше се само почукването на дъжда.
Максим гледаше чантата в ръцете си като граната.
— Алла… аз…
— Третата заплата, Максим. Третата. И новата пералня у мама. Аз не съм идиотка. Просто прекалено дълго се опитвах да бъда глуха и сляпа. Събирай си нещата. Сега.
— Той никъде няма да ходи! — изрева свекърва ми.
— Това ти сега ще си събереш парцалките и ще изхвърчиш оттук! Кой те храни? Кой плаща апартамента?
Бавно се приближих до секцията и взех от моя рафт папка с документи.
Извадих от нея копие от договора за покупко-продажба и извлечение от имотния регистър.
Сложих ги на масата пред нея.
— Този апартамент, Галина Петровна, го купих аз. Първоначалната вноска е моя. Парите ми ги даде майка ми. Има писмено потвърждение. Ипотеката е на двама ни, но моята половина винаги я плащам аз, и навреме. А неговата половина също я плащам аз вече три месеца. Та кой кого храни? Погледнете, не се притеснявайте.
Тя се втренчи в документите с леко отворена уста.
Не знаеше.
Максим, разбира се, не ѝ беше казал, че приносът му в общия ни живот е фикция.
Срамуваше се.
Но не дотолкова, че да престане да бъде мамин син.
— Мамо, тръгвай си вече, моля те, — каза тихо, задавено Максим.
В гласа му имаше непоносима мъка.
Мъката от избор, който се беше страхувал да направи през целия си живот.
