Но тя не знаеше какъв документ бях взела вчера от нотариуса.
Скърцането на ключа в ключалката прозвуча като изстрел.
Дори не бях успяла да си допия сутрешното кафе, когато Зинаида Павловна нахлу в антрето.
С глухо тупване хвърли на линолеума две карирани пазарски чанти и по стопански изтърси снега от ботушите си.
Във въздуха веднага се разнесе задушливата миризма на любимия ѝ евтин парфюм, смесена със студения мраз.
— Е, Анечка, поживя си в охолство, наготово, и стига толкова! — заяви високо свекървата, влизайки направо в кухнята с обувките.
— Игорек ми разказа всичко.
Слава Богу, вече има нова любов, истинска жена.
Подал е молба за развод.
Така че хайде, събирай си паниците и черпаците и освобождавай квадратите.
Седях на масата, стискайки изстиналата чаша толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха.
Вътре в мен всичко трепереше от обида и гняв.
Десет години брак.
Десет години аз влачех домакинството на гърба си, докато нейното ненагледно „синче“ търсеше себе си, сменяйки работа на всеки шест месеца.
А вчера го хванах с двайсетгодишна секретарка.
И вместо извинение чух: „Сама си си виновна, не ме вдъхновяваш като мъж!“.
Той тресна вратата и отлетя при маминка да ѝ се оплаква.
— Вие с всичкия ли сте си, Зинаида Павловна? — гласът ми предателски потрепери.
— Къде да отида?
— А това мен какво ме засяга? — свекървата опря ръце в огромните си хълбоци и се усмихна победоносно.
— При майка си на село отивай!
Ти тук десет години живя на птичите права.
Горкият Игорек си скъсваше гърба, плащаше ипотеката, а ти, хрантутнице, само се възползваше.
Дъщеря ми Даша ще се нанесе тук с мъжа си, те имат нужда от повече място.
А Игорек засега ще живее при мен.
Хайде, размърдай се, нямам намерение да чакам до вечерта!
Тя посегна към шкафчето, където стоеше скъпият ми сервиз, подарен от родителите ми, и безцеремонно отвори вратичката.
И точно в този момент сякаш нещо в мен щракна.
Самосъжалението се изпари, отстъпвайки място на леден, кристално ясен покой.
— Оставете го на мястото му, — казах тихо, но с метал в гласа.
— Какво?! — свекървата рязко се обърна.
— Как смееш да ми говориш така, неблагодарна мръснице?
Веднага ще извикам полиция и ще те изхвърлят от апартамента на сина ми с патрул!
Бавно станах.
Отидох до чантата си, извадих от нея синя картонена папка и я хвърлих на масата право пред носа на Зинаида Павловна.
— Обаждайте се, — усмихнах се подигравателно.
— Още сега.
Само между другото попитайте своя гениален синчец защо не ви е казал истината.
— Каква пък истина? — тя подозрително присви очи, но не докосна папката.
— Отворете.
Прочетете.
Нали сте грамотна жена? — скръстих ръце пред гърдите си.
Свекървата отвори папката с погнуса.
Очите ѝ затичаха по редовете на официалния документ с държавен печат.
С удоволствие наблюдавах как баграта се отдръпва от подпухналото ѝ лице, правейки го сиво и землисто.
Дишането на Зинаида Павловна се учести.
— Що за хвърчащ лист е това? — дрезгаво изсъска тя.
— Какъв договор за дарение?
— Най-обикновен, — свих рамене.
— Този апартамент е купен от моите родители, след като продадоха тристайния си апартамент на север.
И го прехвърлиха на мен с договор за дарение още преди да се омъжа за вашето синче.
Вашият Игорек не е платил за него и стотинка.
По закон дареното имущество не се дели при развод.
То е само мое.
— Лъжеш! — изпищя свекървата, мачкайки в ръце края на покривката.
— Игорек казваше, че сте взели ипотеката заедно!
Превеждаше ми пари всеки месец, показваше ми разписки, че плаща за апартамента!
— Аха, значи това било, — разсмях се с глас, макар че от тази истина ми се повдигаше.
— Той е теглил кредити за колата си и за подаръци на малолетната си любовница.
А вас е лъгал за ипотеката, за да не му мърморите.
А вие сте му повярвали с отворени уши.
Свекървата тежко се стовари на табуретката.
Гълташе въздух с уста като риба, изхвърлена на брега.
Цялата ѝ наглост и надменност се изпариха за една секунда.
— Имате точно три минути, Зинаида Павловна, да си вземете бохчите и да изчезнете от моя апартамент, — взех телефона в ръка и набрах 112, държейки пръст над бутона за повикване.
— И предайте на Игорек да си вземе телевизора и старата микровълнова.
За повече тук не е заработил.
Времето тече.
Тя не каза нито дума.
Мълчаливо, с треперещи ръце, сграбчи карираните си чанти и, спъвайки се в прага, изхвърча на стълбището.
Когато вратата се затръшна след нея, завъртях ключа два пъти в ключалката.
Налях си прясно кафе.
Никога досега не ми се беше струвало толкова вкусно.
