Известно време се преструвах, че не забелязвам нищо.
Не, не от страх да не остана сама, както пишат в евтините женски романи, а единствено от изследователски интерес.
Да наблюдавам как съпругът ми Едуард се опитва да играе местния Джеймс Бонд, беше невероятно забавно.
Едик, мениджър на средно ниво с амбициите на Илон Мъск и заплатата на касиер, изведнъж започна да се държи като герой от шпионски трилър.
Телефонът му се сдоби със сложна парола (надзърнах я още на втория ден — това беше рождената дата на новата му изгора), започна да носи тесни дънки, които явно прекъсваха достъпа на кислород до и без това не особено активния му мозък, а ризите му започнаха да миришат силно на етерично масло от пачули.
Новата му любима, Стела, работеше при него в офиса като асистентка.
Тя беше от онези просветлени девойки, които се хранят изключително с покълнала пшеница и чужди съпрузи.
Едик си мислеше, че е гений на конспирацията.
Аз пък всяка сутрин му оправях яката и с ирония наблюдавах как крие очи.
Само чаках кога най-после ще разкрие тайната си.
Това се случи във вторник.
Едик застана насред хола ни в поза на оскърбено достойнство и, драматично кършейки ръце, изрече:
— Лиза, трябва сериозно да поговорим.
Ти не разбираш душата ми.
Моите вибрации вече не съвпадат с твоите.
Стела… тя вижда в мен вътрешен тигър!
Напускам.
Повече няма да ми се налага да те лъжа.
Искам развод.
Внимателно оставих томчето на Удхаус, оправих очилата си и го погледнах над рамките.
— Едик, първо, твоят вътрешен тигър е по-скоро декоративна чихуахуа с храносмилателно разстройство.
— А второ, можеше просто да кажеш, че те мързи да криеш касовите бележки от ресторантите.
Развод, така развод.
Само си събирай куфара по-бързо.
Той си тръгна, като трясна силно вратата, явно разочарован, че не се строполих на колене и не започнах да си скубя косите.
Роднините ми, разбира се, се опитаха да организират траур.
Майка ми нареждаше, че „той е разпасан котарак“, а леля Галя ме съветваше да отида при гадателка, за да ми развали магията.
Аз само учтиво кимах.
Но най-прекрасното събитие в тази история беше реакцията на свекърва ми.
Изолда Марковна беше прекрасна жена.
Интелектуалка от пето поколение, тя пушеше тънки цигари с мундщук, обожаваше Шопенхауер и имаше език, с който можеше да реже диаманти.
На следващия ден след като Едик си тръгна, тя се появи на прага ми с колекционерска бутилка Шабли и кутия еклери.
— Лизонка, момичето ми, — каза тя, влизайки величествено в кухнята.
— Винаги съм знаела, че синът ми е еволюционна задънена улица.
Опитах се да го върна в родилното, но там, уви, не приемат рекламации.
Хайде да пием за твоето освобождение от това генетично недоразумение.
С Изолда станахме най-добри приятелки.
Ходехме на театър, обсъждахме антична философия и крояхме планове за живота.
В новата ми компания влезе и адвокатът на Изолда, Роман — мъж с безупречно чувство за хумор, остър ум и рамене, зад които ти се иска да се скриеш от всяка буря.
Разводът уредиха бързо, тихо и без истерии.
Аз разцъфтявах, Роман ми правеше комплименти, а Изолда Марковна стана нашата главна благословителка.
Вече почти бях забравила за съществуването на бившия си съпруг, когато на екрана ми изписа: „Едик. Не вдигай“.
С любопитство приех обаждането.
— Лиза, — гласът му звучеше така, сякаш говореше от трибуната на ООН.
— Трябва да се видим.
Това е въпрос на живот и смърт.
И на карма.
— Карма? — подсмихнах се аз.
— Едик, в миналия си живот си бил ютия, за каква карма изобщо говориш?
— Не се заяждай.
Утре в ресторант „Осъзнатият Лос“.
В седем.
Затворих и набрах Изолда Марковна.
Щом чу името на ресторанта, свекърва ми се смя толкова много, че едва не изпусна мундщука си.
Бързо съставихме план.
Винаги съм предпочитала да играя с изпреварване и да удрям противника със собственото му оръжие.
На следващия ден влязох в „Осъзнатият Лос“ с безупречна рокля в цвят на вино, на токчета и с идеално оформена прическа.
Едик седеше на маса със Стела.
Момичето беше облечено в нещо торбесто от небелен лен, на врата ѝ се полюляваха дървени мъниста, а погледът ѝ изразяваше крайна степен на превъзходство над всичко съществуващо.
— Здравей, Лиза, — проточи снизходително Едик.
— Радвам се, че намери сили да дойдеш.
— Здравей, Лиза, — пропя Стела, събрала ръце като лодчица.
— Изпращам ти лъчи на приемане и светлина.
— Благодаря, Стела, запази си ги, може да ти потрябват, ако зимата спрат отоплението, — отвърнах аз, като се настаних грациозно на стола.
— И така, Едуард, защо ме откъсна от вечеря с нормален мъж?
Едик се изкашля, опитвайки се да си придаде важност.
— Аз и Стела решихме да се оженим.
Енергиите ни се сляха в едно.
Но сме против безразсъдното потребление.
Капитализмът разрушава планетата.
Добивът на злато е болката на Земята.
— По-близо до същността, Грийнпийс, — прекъснах го.
— Искам да ми върнеш годежния пръстен, — изплю той.
— Същия онзи, с диаманта.
Защо да купуваме нов, ако можем да проявим екологичност и да го пуснем във вторична употреба?
Освен това това е справедливо.
Аз платих за него.
Погледнах го.
После погледнах Стела.
После пак него.
Човекът, който с години живя за моя сметка и за сметка на майка си, играейки успешен бизнесмен, седеше пред мен и напълно сериозно искаше употребяван пръстен за новата си просветлена муза, за да спести няколкостотин хиляди рубли.
Това беше толкова нелепо, че дори не се ядосах.
Усмихнах се.
Широко, искрено и много опасно.
— Едик, — казах меко.
— Няма да повярваш, но предвидих влечението ти към екологията.
И аз смятам, че рециклирането е трендът на сезона.
Извадих от чантичката си кадифена кутийка и внимателно я сложих на масата.
Очите на Едик алчно проблеснаха.
Стела посегна към кутийката с маникюрираните си пръсти.
Тя я отвори.
Пръстенът сияеше.
— Уау, — въздъхна Стела, като бързо го сложи на пръста си.
— Стои идеално!
Това е знак от Вселената!
— Несъмнено, — кимнах аз, изваждайки от чантичката си дебел плик от плътна хартия.
— Но щом вече говорим за честност и за превръщането на старото в ново, имам за вас и още нещо.
Малък сватбен подарък.
Плъзнах плика към Едик.
Той се намръщи, отвори го и извади няколко официални документа с печати и гербове.
— Какво е това? — гласът му потрепери.
— Това, скъпи мой, са реалностите на капитализма, който толкова не обичаш, — обясних с меден глас.
— Виждаш ли, Изолда Марковна също реши да направи инвентаризация на активите си.
Апартаментът, в който сега живеете и в който ти планираше да свиеш семейното си гнездо, вчера официално беше прехвърлен на мен с договор за дарение.
Като морална компенсация за пет години промиване на мозъка ми.
Едик пребледня.
Стела спря да диша.
— Колата, с която дойде, — продължих аз, свивайки пръсти, — е на лизинг.
Изолда Марковна прекрати договора тази сутрин.
— Ще трябва да върнеш ключовете в автосалона до утре.
Длъжността ти „търговски директор“ в компанията на братa на майка ти е анулирана поради съкращаване на щата.
И накрая, черешката на тази екологично чиста торта…
Посочих с елегантен пръст пръстена, който Стела вече се опитваше незабелязано да свали.
— Този пръстен не си купил с твои пари.
Взел си го на кредит.
И, както се вижда от банковото извлечение, приложено към документите, не си плащал по него вече половин година.
Дългът с включените неустойки възлиза на двеста и четиридесет хиляди рубли.
Съдебните изпълнители вече са уведомени.
На масата настъпи такава тишина, че се чуваше как в кухнята готвачът реже целина.
Лицето на Едик приличаше на пресечен кефир.
— Но… мама не можеше да постъпи така… — прошепна той.
— Твоята майка, Едик.
Тя може всичко.
Стела, чиито вибрации внезапно паднаха до нивото на перваза, погледна Едик с очи, пълни с праведен, съвсем не духовен гняв.
Тя дръпна пръстена от пръста си, хвърли го в недопитото смути на бившия ми съпруг и, процеждайки през зъби: „Кармичен сиромах!“, сграбчи еко-чантата си и излетя от ресторанта.
Аз с удоволствие допих минералната си вода.
— Е, Едуард.
Пръстена ти го върнах.
Булката, вярно, се самоликвидира, но това вече са разходи по рециклирането.
Запази плика с документите — екологично ще го предадеш за вторични суровини и може да си изкараш за билет за трамвая.
Утре до обяд очаквам ключовете от новия си апартамент.
Станах, оправих роклята си и се насочих към изхода.
На вратата ме чакаше Роман.
Той ми подаде палтото, целуна ме и тихо попита:
— И как беше?
— Блестящо, — засмях се аз.
— Кармичният бумеранг сработи безотказно.
Вечерта седяхме на верандата на селската къща на Изолда Марковна.
Пиехме Шабли, ядяхме еклери и тримата се смеехме до сълзи на видеото, което някой от посетителите на „Осъзнатият Лос“ ми беше изпратил — на него Едик се опитваше да извади пръстена от зелената каша на смутито, като нервно се озърташе наоколо.
Гледах Роман, който нежно ми наливаше още вино, Изолда, която доволно пускаше кръгчета дим, и разбирах: понякога разводът не е краят на света.
Понякога това е най-доброто основно почистване в живота ви, след което се диша невероятно леко.
А боклукът… боклукът трябва да си остане на сметището.
Желателно — с неизплатен кредит.
