Жена му погледна часовника и отговори: „На мен ми стигат тридесет секунди.“
— Три минути — убеди ме да не се развеждам! — Олег театрално се отпусна назад върху облегалката на стола и хвърли смартфона в средата на кухненската маса.
Анна бавно избърса ръцете си с вафлена кърпа.
На яркия екран заплашително бяха застинали червените цифри на таймера.
— Времето тръгна, Аня.
Хайде, кажи ми защо трябва да остана в този брак.
Няма дори нормален уют, а пак си съсипала вечерята.
Пресушила си месото, дъвча се като стара подметка.
Двайсет години той играеше тази игра.
Щом нещо не вървеше по неговия сценарий — от неизгладена риза до нейното желание да си купи ново палто — съпругът вадеше своя главен аргумент.
Шантажът с развод беше любимият му инструмент за контрол.
Преди Анна се плашеше.
Започваше да се суети, предлагаше набързо да изпържи яйца, гледаше го в очите и обещаваше, че ще поправи всичко и ще стане по-добра.
Олег обожаваше такива моменти.
Чувстваше се господар на положението, строг, но справедлив съдия.
Но тази вечер въздухът в кухнята сякаш беше станал по-плътен.
Анна не се хвърли към печката.
Тя просто стоеше до мивката и гледаше мъжа, седнал на масата.
— Оглуша ли? — раздразнено хвърли той, когато забеляза спокойствието ѝ.
— Вече мина една минута.
Още утре се изнасям.
Ще ти оставя този двустаен апартамент, живей си тук сама, а аз ще започна нов живот.
Ще намеря жена, която поне да може да готви.
Хайде, кажи, че всичко си разбрала, докато още съм добър.
Той се опиваше от властта си.
В неговата представа за света жена му, на своите четирийсет и осем години, не беше нужна на никого.
Къде щеше да отиде без него?
Кой щеше да плаща половината сметки и да я кара до вилата през уикендите?
Анна гледаше бързо изтичащите секунди.
Две минути.
Един миг — и сякаш ѝ падна перде от очите.
Пред себе си тя видя не заплашителен мъж, от чието решение зависи съдбата ѝ, а просто застаряващ, самодоволен човек с разтегната домашна тениска.
Човек, който години наред се беше хранил със страха ѝ от самота.
И внезапно дойде осъзнаването: вече изобщо не я беше страх.
Болката, натрупвана десетилетия, се беше изпарила нанякъде, оставяйки място единствено на студения разум.
— На мен не ми трябват три минути, — каза тя с равен, съвсем чужд глас.
— На мен ми стигат тридесет секунди.
Олег се усмихна доволно:
— Хайде тогава.
Изненадай ме.
Анна се обърна и излезе в коридора.
След няколко мига се върна, държейки в ръцете си обикновена синя пластмасова папка.
Постави я точно пред съпруга си, като отмести настрани чинията с недоизядената вечеря.
— Отвори я.
Олег се намръщи, а веселото изражение бавно започна да изчезва от лицето му.
Той дръпна пластмасовото закопчаване.
Извади няколко разпечатани листа с печати.
Очите му зашариха по редовете: „Искова молба за прекратяване на брака“, „За подялба на съвместно придобитото имущество“…
— Нямам никакво намерение да те убеждавам в каквото и да било, — каза Анна уверено.
— Нека се разведем.
Още сега.
Подготвих всичко още през пролетта.
Просто чаках окончателно да изчезне и последната капка съчувствие към теб.
Днес това се случи.
Съпругът седеше с отворена уста.
— Какви са тези документи?
Каква подялба на имущество? — изстиска той, хвърляйки листовете настрани.
— Ти в ред ли си?
Без мен ще пропаднеш с мизерната си заплата!
— Получих повишение още през октомври.
Просто не ти казах, защото щеше да ме накараш да спестявам тези пари за новата ти кола.
Олег се опита да се усмихне, но се получи жалко и неловко.
Започваше да му става ясно, че пред него стои съвсем различен човек.
Не онази уплашена и удобна жена, която беше моделирал през всичките тези години.
— Е, добре тогава! — внезапно избухна той, опитвайки се да запази достойнство и повишавайки тон.
— Развеждаме се!
Ще продадем апартамента, парите наполовина!
Ще видя каква дупка ще си купиш с тези стотинки.
Точно тогава Анна едва забележимо се усмихна.
— Кой апартамент, Олег? — попита меко тя.
— Този ли?
Забрави ли, че живеем в апартамента, който баба ми подари година преди сватбата ни?
По закон подареното имущество не подлежи на подялба.
Това жилище е само мое, ти си само регистриран тук, а адвокатът вече е подготвил искане за отписването ти от адреса.
Олег примигна.
Преместваше поглед от синята папка към жена си.
— А колата, която купихме на кредит миналата година, — продължи Анна, — е придобита по време на брака.
Но тъй като кредитът е изтеглен от теб, великодушно се отказвам от всякакви претенции към автомобила.
Изплащай си го сам, изцяло е твой.
— Чакай… — гласът на съпруга загуби всякаква увереност и беше заменен от обърканост.
— А къде да отида по това време на нощта?
На масата прозвуча рязко, пронизително писукане.
Таймерът.
Трите минути бяха изтекли.
Анна кимна към коридора.
— Вещите ти вече са събрани.
Три спортни чанти стоят до входната врата.
Събрах ги, докато ти гледаше футбол в стаята.
И да, преди половин час се обадих на майка ти.
Зарадвах я с новината, че любимият ѝ син се връща в детската си стая.
Вече е оправила дивана и те чака.
Звукът на таймера раздираше пространството на кухнята.
Олег седеше и гледаше екрана на смартфона, но пръстите не му се подчиняваха, за да натисне бутона за спиране.
Всичко около него се беше сринало.
Не таймерът беше спрял.
Спрял беше неговият удобен живот.
Анна се приближи до печката, включи котлона и сложи чайника да се загрява.
Пред нея стоеше цял един живот, в който повече никой и никога нямаше да я поставя под обратно броене.
