Марина чу познатия звук на ключове в ключалката и застина над печката.
Боршът къкреше в тенджерата, сякаш предусещаше надвисналата катастрофа.
Нима беше забравила да върне резервните ключове?
— Здравейте, дечица! — чу се гласът на Валентина Петровна от антрето.
— Отбих се само за часче, да ви видя как сте!
Марина стисна черпака толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.
Само за часче?
Тази жена не познаваше думата „часче“.
За нея съществуваха само „дни“, „седмици“ и „докато не ми омръзне“.
— Мамо, трябваше да предупредиш! — долетя гласът на Игор от хола.
Говореше с тона на човек, на когото вече му е омръзнало да повтаря едно и също.
— Какво, да не съм чужда? — Валентина Петровна се плъзна в кухнята като боен крайцер, готов за атака.
— Марино, скъпа, каква е тази миризма?
Борш ли е?
Марина се обърна и си сложи най-фалшивата усмивка, на която беше способна:
— Да, Валентина Петровна.
С цвекло.
— Ох, а ти знаеш ли, че Игор не обича цвекло още от дете?
Казвала съм ти го сто пъти!
На него му трябва борш без цвекло, с повече зеле и задължително с телешко месо.
А не с това… — тя посочи презрително към печката, — пиле.
Марина усети как нещо в нея се скъса.
Като пружина, която твърде дълго е била опъната.
— Валентина Петровна, вие казахте „за часче“.
Значи боршът няма да ви потрябва.
Свекървата поклати глава с вида на човек, когото безнадеждно не разбират:
— Детенце, колко си буквална!
„За часче“ се казва образно.
Мога и да се забавя, ако съм нужна.
Между другото, къде са ми пантофите?
— Какви пантофи? — Марина се изненада искрено.
— Как какви?
Тези, които оставих миналия път.
Розовите, с помпоните.
Нали казах, че ще ги оставя тук за всеки случай.
Игор се появи на прага на кухнята с виновно изражение:
— Мамо, прибрахме ги в шкафа.
Сега ще ги донеса.
— Не е нужно! — каза рязко Марина.
— Валентина Петровна е тук само за час.
Може да постои с външните обувки.
Настъпи тишина.
Валентина Петровна гледаше снаха си така, сякаш ѝ беше предложила да танцува канкан в обществена тоалетна.
— Игор, — каза тя с леден тон, — жена ти винаги ли е така… гостоприемна?
— Марина, какво ти става! — Игор се мяташе между двете жени като тенис топка.
— Мамо, сега ще донеса всичко.
— Не носи нищо! — избухна Марина.
— Нека каже честно — дошла ли е за час или не?
Валентина Петровна се изправи в целия си никак не малък ръст:
— Дойдох да видя сина си.
А колко време ще ми трябва за това — аз ще реша сама.
Или имаш възражения?
— Имам! — Марина остави черпака и се обърна към свекървата с цялото си тяло.
— Всеки път казвате „за часче“, а оставате за цял ден.
Миналия път дойдохте „за часче“ в събота сутринта и си тръгнахте в неделя вечерта!
— И какво лошо има в това?
Помагах ви!
Готвех, чистех, перях твоите парцали…
— Моите дрехи, — поправи я Марина през зъби.
— Добре де, дрехи, дрехи.
Не се хващай за думите.
Важно е, че правех добрини.
Игор се изкашля нервно:
— Момичета, може би не трябва да се караме?
Мама наистина ни помага.
Марина погледна съпруга си с такова изумление, сякаш внезапно беше проговорил на китайски:
— Помага?
Игор, вчера тя изпра цялото пране отново, защото според нея не съм го изплакнала добре!
— Ами наистина не си го изплакнала добре, — намеси се Валентина Петровна.
— По тъканите беше останал прах за пране.
Това е вредно за кожата!
Особено за Игоровата — той има алергия.
— Каква алергия?! — Марина беше готова да се качи по стените.
— Той никога не е имал никаква алергия!
— Имаше, имаше.
Като дете.
Просто ти не знаеш.
Майката най-добре познава детето си.
— Игор! — Марина се обърна към мъжа си.
— Кажи ѝ нещо!
Защити жена си!
Игор стоеше като оловен войник и местеше поглед от едната жена към другата.
— Мама е права, Марина, — каза Игор едва чуто.
— Наистина имах алергия.
Към някои прахове за пране.
Марина се взря в мъжа си така, сякаш се беше превърнал в извънземно.
Нима този мъж, с когото беше живяла пет години, наистина беше застанал на страната на майка си срещу собствената си жена?
— Прекрасно! — Марина плясна с ръце толкова силно, че Игор потрепна.
— Значи мама е права, а жена ти е глупачка!
Може би тогава мама да готви, пере и чисти постоянно?
А аз изобщо какво правя тук?
— Не преувеличавай, моля те, — Валентина Петровна седна на стола с вида на кралица, която благосклонно дава аудиенция на поданиците си.
— Аз не казвам, че си лоша домакиня.
Просто… още си неопитна.
Игор е свикнал с определен ред.
— Какъв ред пък? — гласът на Марина се издигаше все по-високо.
— Например закуската му трябва да е в седем сутринта.
Овесена каша с мляко, без захар, но с мед.
И задължително зелен чай, не черен.
По някаква причина ти все забравяш за чая.
Марина отвори уста да каже, че Игор никога не ѝ е казвал това, но свекървата продължи лекцията си:
— И още ризите.
Те трябва да висят в гардероба по цветове — вляво белите, после сините, после останалите.
А ти ги окачваш както ти падне.
— Валентина Петровна, — Марина се опита да се овладее, — разбирате ли, че това е МОЯТ дом?
МОЕТО семейство?
И МОЯТ съпруг?
Свекървата се усмихна снизходително:
— Детенце, Игор е мой син.
И ще остане мой син дори когато ти… — тя направи многозначителна пауза, — когато отношенията ви приключат.
— Мамо! — за пръв път през целия разговор в гласа на Игор прозвуча нотка на възмущение.
— Какво говориш?
— А какво?
Статистиката за разводите е тъжна.
Особено когато жената не умее да създава уют.
Светка, нашата съседка, имаше син, който се ожени за също такава… особена девойка.
Две години се мъчиха и се разделиха.
Сега вижда внуците през уикендите.
Марина усети как вътре в нея се разгаря пожар.
Тази жена не просто ѝ разваляше настроението — тя целенасочено разрушаваше брака ѝ!
— Знаете ли какво, — каза Марина с равен глас, който по някаква причина разтревожи Игор, — може би сте права.
Може би наистина съм лоша жена.
И щом толкова се тревожите за сина си, тогава останете.
Гответе му правилните закуски, подреждайте ризите по цветове, перете с идеалния прах.
— Марина, какво ти става? — Игор най-сетне се притесни истински.
— А аз ще отида при мама.
За дълго.
Ще помисля върху отношенията ни.
— Ето, виждаш ли, Игорчо, — Валентина Петровна поклати глава, — казах ти, че е неуравновесена.
Нормалните жени не хукват при майките си заради всяка дреболия.
— Дреболия?! — Марина се обърна към свекървата.
— Наричате постоянното вмешателство в нашето семейство дреболия?
Идвате без предупреждение, критикувате всичко, което правя, преработвате домашната работа след мен и настройвате сина си срещу жена му!
И това са дреболии?
— Аз защитавам интересите на сина си! — Валентина Петровна стана, и между двете жени сякаш прехвърча искра.
— Не виждаш ли — той отслабва, ходи блед!
Явно го недохранваш!
Игор инстинктивно прибра корема си, макар че малко отслабване нямаше да му навреди.
— Той отслабва от стрес! — изтърси Марина.
— От постоянните ви посещения!
— Как смееш!
Аз съм родната му майка!
Имам право…
— Имате право да сте майка, но не и втора съпруга!
Настъпи оглушителна тишина.
Дори боршът спря да къкри, сякаш се вслушваше в разиграващата се драма.
— Игор, — каза Валентина Петровна с леден тон, — чу ли какво каза жена ти?
Тя обиди майка ти.
— Казах истината! — Марина вече не контролираше силата на гласа си.
— Държите се като ревнива съпруга!
Проверявате как готвя, как чистя, как се грижа за мъжа си!
А той мълчи и ви позволява да го правите!
— Марина, успокой се, — Игор се опита да хване жена си за ръката, но тя я дръпна.
— Не ме докосвай!
Ти направи своя избор.
Живей с майка си.
Аз няма да търпя това унижение.
Марина се хвърли към печката и изключи котлона.
Боршът вече не къкреше — сякаш беше застинал в очакване на финала на семейната трагедия.
— Прекрасно! — Валентина Петровна запляска с ръце.
— Ето я истинската същност на съпругата!
При първите трудности — веднага при мама!
А семейството?
А задълженията?
— Какви задължения? — Марина се обърна с такова изражение, че Игор неволно отстъпи крачка назад.
— Да бъда робиня в собствения си дом?
Да слушам поученията ви как неправилно живея със собствения си съпруг?
— Аз те уча да бъдеш добра жена!
— Валентина Петровна, а кой вас ви е учил да бъдете добра свекърва? — гласът на Марина стана опасно тих.
— Защото при вас това се получава просто отвратително.
Свекървата разпери ръце:
— Игор!
Чуваш ли как ми говори?
Твоята майка те е отглеждала двадесет и осем години, а тя идва и…
— И какво? — прекъсна я Марина.
— И разваля идеалното ви семейство?
И пречи да контролирате пораснал мъж?
Игор, на колко години си?
На двадесет и осем или на осем?
Игор почервеня чак до корените на косата:
— Марина, не преминавай на лични нападки.
— Аз преминавам на лични нападки?! — тя се разсмя, но смехът ѝ прозвуча горчиво.
— Твоята майка от половин година ми разказва каква лоша домакиня съм, каква несръчна жена съм, каква неподходяща снаха съм.
И това не са лични нападки?
— Детенце, аз го казвам с добри намерения, — Валентина Петровна си придаде изражение на майчинска загриженост.
— Искам да ти помогна да станеш по-добра.
— Знаете ли какво разбрах? — Марина се облегна на хладилника и погледна свекървата право в очите.
— Вие не искате аз да стана по-добра.
Вие искате да стана вас.
Да готвя като вас, да чистя като вас и да възпитавам сина ви като вас.
Но тогава защо му е жена?
Нека остане с вас завинаги!
— А може би наистина? — изведнъж каза Валентина Петровна замислено.
— Може би му беше рано да се жени?
Нали казвах — рано!
Първо трябваше да си купи по-добро жилище, да направи кариера…
— Мамо! — Игор най-после избухна.
— Стига!
На двадесет и осем години съм!
Аз сам решавам кога да се женя и за кого!
— Аха, сам решаваш? — Марина се обърна към мъжа си.
— Тогава защо ѝ позволяваш да се меси в нашия брак?
Защо не можеш да защитиш собствената си жена от обиди?
— Какви обиди?
Мама просто…
— Мама просто какво? — гласът на Марина ставаше все по-тих и по-опасен.
— Мама просто казва, че готвя лошо, чистя лошо, изглеждам зле и изобщо не ставам за нейното безценно синче?
И ти си съгласен с това?
Игор мълчеше.
А това мълчание каза повече от всякакви думи.
— Ясно, — кимна Марина.
— Значи си съгласен.
Тя тръгна към изхода от кухнята, но свекървата ѝ препречи пътя:
— Къде си тръгнала?
Ще оставиш недоварения борш?
Игор ще остане гладен?
— Валентина Петровна, вие готвите по-добре от мен.
Доварете го сама.
И изобщо — гответе му занапред винаги вие.
Той е свикнал с мамината манджа.
— Марина, спри! — Игор най-накрая се раздвижи и се опита да препречи пътя на жена си.
— Къде отиваш?
Хайде да поговорим нормално!
— Нормално? — тя се усмихна горчиво.
— Игор, за пет години брак ти нито веднъж не поговори нормално с майка си за границите.
Позволяваш ѝ да идва без предупреждение, да ме критикува, да преработва домашната ми работа.
И когато се възмутя, ти заставаш на нейна страна!
За какво да говорим нормално?
— Но тя просто… иска да помогне!
— Игор, — Марина спря и погледна мъжа си право в очите, — ако още не разбираш разликата между помощ и контрол, тогава наистина няма за какво да говорим.
Валентина Петровна се усмихна тържествуващо:
— Ето, виждаш ли, синко, колко е непреклонна!
Не иска компромиси, не иска да се учи…
— А вие искате ли компромиси? — Марина се обърна към свекървата.
— Готова ли сте да спрете да идвате без предупреждение?
Готова ли сте да спрете да критикувате готвенето и чистенето ми?
Готова ли сте да спрете да преработвате домашната ми работа?
Валентина Петровна изсумтя:
— А ако виждам, че нещо се прави неправилно, да мълча ли?
Игор страда!
— Всичко е ясно, — кимна Марина.
— Компромиси се искат само от мен.
Тя мина покрай мъжа си и влезе в спалнята.
Минута по-късно оттам се чуха звуци — отварящи се шкафове, шумолене на торби.
— Какво прави тя? — прошепна Игор.
— Събира си нещата, предполагам, — отговори равнодушно Валентина Петровна.
— Е, нека.
Може пък това да е за добро.
Ще се помотае малко и ще разбере, че у дома е хубаво.
Но изведнъж Игор почувства, че се случва нещо непоправимо.
Нещо такова, след което вече няма да има връщане към предишния живот.
Игор стоеше в коридора, слушаше звуците от спалнята и изведнъж разбра — Марина не просто събираше вещи за няколко дни.
Тя стягаше багажа сериозно, като човек, който заминава за дълго.
Или завинаги.
— Марина! — той се втурна към спалнята, но жена му вече излизаше с голяма пътна чанта в ръце.
— Не ме спирай, — каза тя спокойно.
— Всичко реших.
— Но ти не можеш просто така да си тръгнеш!
Ние сме семейство!
Имаме планове!
Марина спря и погледна мъжа си със съжаление:
— Какви планове, Игор?
Майка ти вече е планирала всичко вместо нас.
Как да правя закуските, как да подреждам ризите, как да чистя апартамента.
А ти се съгласи с всичките ѝ планове.
— Марина, детенце, — намеси се Валентина Петровна, приближавайки се, — защо се държиш като малко дете?
Всички семейства минават през период на напасване.
Ще поживееш при майка си една седмица, ще се успокоиш, ще се върнеш…
— Няма да се върна, — отсече Марина.
— Поне докато тук нищо не се промени.
— А какво трябва да се промени? — попита Игор с искрено учудване.
Марина се разсмя — горчиво и безнадеждно:
— Питаш какво трябва да се промени?
Игор, ти трябва да станеш съпруг, а не син!
Трябва да защитаваш семейството си, а не да позволяваш на майка си да го разрушава!
— Но тя не го разрушава!
Тя помага!
— Помага? — Марина остави чантата на пода и скръсти ръце на гърдите си.
— Добре.
Тогава ми кажи честно: щастлив ли си в нашия брак?
Игор се смути:
— Разбира се, че съм щастлив…
Тоест, като цяло да…
— Като цяло? — повтори Марина.
— А какво не те устройва?
— Ами… понякога наистина правиш борша малко по-рязък…
И ризите можеха да се подреждат по-подредено…
Валентина Петровна одобрително кимна, а Марина пребледня.
— Ясно, — прошепна тя.
— Значи наистина съм лоша жена.
Значи майка ти е права за всичко.
— Марина, не това имах предвид!
— Точно това имаше предвид! — гласът ѝ се пречупи.
— Пет години, Игор!
Пет години се старая да бъда добра жена, уча се да готвя любимите ти ястия, създавам уют в дома ни.
А ти за пет години дори не забеляза колко много се старая!
Но веднага забеляза, че мама готви по-добре!
— Марина, но какво общо има мама…
— Общото е, че постоянно ме сравняваш с нея!
И в това сравнение аз винаги губя!
Валентина Петровна се усмихваше тържествуващо:
— Най-накрая го разбра!
Опитът е велико нещо.
Трийсет години готвех за бащата на Игор, знам всичките му навици…
— Замълчете! — избухна Марина.
— Просто най-после замълчете!
Разрушили сте брака ми и още се гордеете с това!
— Спасих сина си от неподходяща жена!
— Мамо! — Игор най-накрая повиши тон на майка си.
— Стига!
Марина е моя жена и аз я обичам!
— Обичаш я? — Марина погледна мъжа си с горчива усмивка.
— Тогава защо не я защитаваш?
Защо позволяваш на майка си да говори такива неща за мен?
Игор мълчеше, местейки поглед от жена си към майка си.
— Точно така, — кимна Марина.
— Не можеш да избереш между нас.
А знаеш ли какво?
Аз ще избера вместо теб.
Живей с майка си.
Тя готви по-добре от мен, чисти по-добре и те разбира по-добре.
Идеалната двойка.
Тя взе чантата и се насочи към изхода.
— Марина, чакай! — Игор се хвърли след нея.
— Какво правиш?
Това е глупост!
Върни се, ще обсъдим всичко!
— Ще обсъдим? — тя се обърна вече до самата врата.
— Игор, омръзна ми да обсъждам.
Омръзна ми да доказвам правото си да бъда съпруга в собствения си дом.
Омръзна ми да се състезавам с майка ти за любовта ти.
— Но ти не се състезаваш…
— Състезавам се!
И губя всеки ден!
Всеки път, когато се съгласиш с критиките ѝ.
Всеки път, когато ѝ позволяваш да се меси в живота ни.
Всеки път, когато избираш нейната страна.
Марина отвори вратата и се обърна за последен път:
— Знаеш ли за какво си помислих?
Може би майка ти е права.
Може би наистина не си подхождаме.
Но не защото аз съм лоша жена.
А защото ти не си готов да бъдеш съпруг.
Вратата се затвори.
Игор стоеше на прага и гледаше затворената врата, а от кухнята се чуваше гласът на майка му:
— Е, и добре!
Сега най-накрая ще заживеем нормално!
Аз ще доваря борша, а утре ще отида до магазина и ще купя продуктите както трябва…
Но Игор вече не я слушаше.
Мислеше си, че утре сутрин Марина няма да го събуди в седем, няма да му поднесе закуска и няма да изглади ризата му.
И че може би никога повече няма да го направи.
А през това време Валентина Петровна се настаняваше на дивана, вадейки пантофите от чантата си.
— Дойде само за час, — промърмори Игор.
— Какво каза, сине?
— Нищо, мамо.
Нищо.
На следващата сутрин Марина подаде молба за развод.
