— Катя, може би вече е време да излезеш в майчинство? — предпазливо отбеляза Галина Петровна.
— Погледни се: бледа си, ръцете ти треперят.
— А и по срокове вече отдавна му е дошло времето.
Катерина автоматично сведе поглед към пръстите си, които наистина леко потреперваха, стискайки чашата с отдавна изстинал чай.
Седмият месец ѝ се отразяваше тежко — токсикозата така и не отстъпваше, към вечерта краката ѝ отичаха, а на работа се налагаше да стои права почти през целия ден.
— А парите?
— А заплатата? — тя поклати глава.
— Обезщетенията по майчинство са нищожни, Галина Петровна.
— Рома сам няма да се справи с всичко.
— Ще поработя още малко, поне още месец…
Свекървата махна с ръка.
— Ти носиш дете, неговия син.
— Нека Роман мисли как да ви издържа.
— Мъж ли е, или какво?
Нямаше сили да спори.
Седмица по-късно Катерина се предаде: написа молба, събра вещите си от шкафчето и с непривично чувство на празнота излезе през портала.
Първите дни бяха странни — не трябваше да става в шест сутринта, да тича за автобуса, да стои на конвейера.
Но постепенно започна да идва на себе си.
Започна да се наспива, да се разхожда в парка, да си готви нормална храна вместо да се храни набързо.
Бузите ѝ порозовяха, гаденето отстъпи, а на прегледа дори лекарката се изненада — изследванията ѝ бяха дошли в норма.
Синът се роди в началото на март — здрав, гръмогласен, три килограма и седемстотин грама.
Катерина лежеше в стаята и не можеше да повярва, че това мъничко човече е нейното дете, нейният Миша.
Първата година мина като в мъгла: безсънни нощи, хранене на всеки три часа, безкрайно пране и люлеене.
После дори не можеше да си спомни кога за последно е спала нормално или е яла спокойно.
Цялото ѝ съществуване се беше съсредоточило върху едно — върху сина ѝ.
Неговият плач, неговият сън, първата усмивка, първото зъбче.
Парите за отглеждането на детето идваха, но изчезваха мигновено — памперси, адаптирано мляко, лекарства за колики.
Роман работеше, носеше пари и Катерина искрено му беше благодарна.
Без никакви скрити мисли.
Мъжът осигурява семейството — така и трябва да бъде.
Когато Миша навърши три години, тя се върна на работа.
Нова смяна, нов колега, но ръцете ѝ бързо си спомниха обичайните движения.
Първата заплата след прекъсването — тя държеше плика и не можеше да сдържи радостта си.
Не бяха много пари, но бяха нейни.
Купи на сина си ботушки, на себе си — онова червило, за което мечтаеше още преди майчинството, и свари любимия борш на Рома.
Вечерта тримата седяха на масата.
Миша ръчкаше с лъжицата, Роман ядеше мълчаливо.
Обикновена вечер…
— Катя, — Роман бутна чинията настрани, — кога смяташ да ми върнеш дълга?
Катерина застина.
— Какъв дълг?
Той извади телефона си и ѝ показа екрана:
— Виж.
— Всичко си записвах.
На екрана имаше таблица: дати, суми, бележки.
Продукти, сметки, памперси, лекарства, дрехи, количка, столче за кола.
Три години живот — в цифри.
— Деветстотин и четиридесет хиляди.
— Почти милион, — каза той спокойно.
— През цялото това време аз сам издържах семейството.
Катерина го гледаше и не го разпознаваше.
Уж същият човек, но отвътре — чужд.
— Рома, аз бях в майчинство…
— Аз отглеждах нашия син!
— И добре, — кимна той.
— Но семейството е по равно.
— Ти не работи три години, аз работих за двама.
— Сега е твой ред да компенсираш.
Миша започна да иска да гледа анимации.
Катерина машинално избърса устата му и го пусна.
— Отдавна искам да си сменя колата, — продължи Роман.
— Така че, кога ще са парите?
— Почакай още малко… — тихо каза тя.
— Ще ги върна.
Той остана доволен и започна да разказва за работата си.
А вътре в нея всичко се беше променило.
Благодарността изчезна.
Остана студено, твърдо чувство — презрение.
Към човек, който броеше всяка стотинка, похарчена за собственото му дете.
Месец по-късно той отново ѝ напомни:
— Катя, е, какво става?
— Скоро…
Тя изчака деня, в който той отиде на работа, и започна да се събира.
Първо вещите на Миша.
После своите.
Две чанти и няколко пакета — целият им живот.
Наетият апартамент ги посрещна с празнота.
Миша тичаше из стаята, радвайки се на ехото.
А Катерина седна на пода и най-накрая се разплака.
След час телефонът звънна.
— Къде си?! — крещеше Роман.
— Аз съм вкъщи, а тук е празно!
— Къде сте?!
— Подадох молба за развод, Рома.
Той се разсмя:
— Ти луда ли си?
— Нали сам каза, че ти дължа.
— Е, тогава си го търси по съдебен път.
— А аз ще подам за издръжка.
— Ти си… користна! — изкрещя той.
— Аз те издържах!
Катерина затвори.
Телефонът продължаваше да вибрира, но тя го остави настрани и отиде при сина си.
Сега беше важно само едно — неговото спокойствие.
Разводът продължи три месеца.
Роман дойде в съда с разпечатаната таблица.
— Искате да търсите от бившата си съпруга разходите за детето? — уточни съдията.
— За семейството, — поправи я той.
— Тя е била в отпуск за отглеждане на дете.
— Няма основания.
— Искът се отхвърля.
Издръжката беше присъдена веднага.
Роман излезе, без дори да я погледне.
На стълбите Галина Петровна я настигна.
— Катя… прости ми.
— Срам ме е от сина ми.
Катерина мълчеше.
— Може ли да виждам Миша?
— Моля те…
Катерина помълча малко, после кимна:
— Разбира се.
— Аз се разведох с Рома, не с вас.
Тя излезе на улицата.
Пред нея започваше нов живот.
