— Паша, обясни ми откъде се взе сумата от двеста и четиридесет хиляди.
Какво, да не сме взели ипотека от нея?
Павел седеше отсреща.
Изглеждаше като ученик, хванат с цигара: раменете му бяха отпуснати, а пръстите му нервно се движеха по ръба на салфетката.
— Женя, не започвай веднага с отбранителна позиция.
Мама смята, че са настъпили трудни времена.
Сама виждаш какви са цените в магазините.
Захвана се да сменя електрическата инсталация, а бригадата ѝ даде такава оферта, че на всеки би му скочило кръвното.
Парите не достигат.
И тя реши… да изравни семейния баланс.
— Баланс? — Евгения хвана листа с два пръста, сякаш беше заразен.
— Хайде да прочетем този бизнес план.
Точка първа: „Вносна количка, подарък — 45 000. С отчитане на инфлацията и моралното износване — 60 000.“
Паша, тя я подари за раждането на Ваня!
С балони и тост за здравето на внука!
— Тя казва, че това било инвестиция в нашия комфорт.
А сега инвестицията ѝ трябвала на нея.
Кръговрат на помощта в природата.
— Да четем нататък — Евгения посочи с нокът средата на списъка.
— „Услуги на уикенд бавачка. Тарифа — 500 рубли на час. Общо за две години…“
Сериозно ли говориш?
Тя е представила сметка за това, че е играла лото със собствения си внук?
— Мама каза, че е губила личното си време, което е можела да монетизира.
Например да плете по поръчка.
Такава ѝ е логиката, Женя.
Особена, пазарна.
В ключалката на входната врата сухо щракна ключ.
Тамара Игоревна имаше свой комплект, който пазеше „за всеки случай“, макар че в тяхното семейство никога не беше имало пожари — само такива емоционални възпламенявания.
Свекървата влезе в кухнята по стопански, носейки пред себе си нова кожена чанта като щит.
Плъзна поглед по масата, видя „документа“ и доволно кимна, без да губи време за поздрави.
— Виждам, че сте се запознали.
Няма да пием чай, направо по същество.
Срокът е до края на месеца.
Евгения мълчаливо стана и си наля чаша вода.
Трябваше да охлади страстите, за да не избухне в крясъци.
— Тамара Игоревна, запознахме се — гласът на снахата звучеше равно, като на телевизионна говорителка.
— Само че аз не разбирам естеството на тази сделка.
Искате да монетизирате миналото?
— Това не е минало, миличка, това са активи — жената прокара пръст по перваза, проверявайки за прах.
— Аз инвестирах във вашия бит, за да стъпите на крака.
Сега съм пенсионерка, ремонтът стои, тръбите текат.
Не съм дошла при чужди хора, а при свои.
Дългът се плаща.
— Мамо, но тук дори тиквичките от вилата са сметнати — Павел най-сетне вдигна очи.
— По пазарната цена на „Азбука Вкуса“?
— А ти какво си мислеше, че сами скачат в лехата?
Това е труд, гръб, торове! — отсече майката.
— Всичко съм сметнала честно, дори съм направила роднинска отстъпка.
Ако бяхте наели бавачка отвън, щяхте да фалирате.
Така че не се сърдете.
Евгения бавно издиша.
Вместо да спори, извади от чекмеджето калкулатор и го постави пред свекървата.
— Добре.
Пазар, така пазар.
Приемам вашите правила на играта.
Тамара Игоревна се усмихна победоносно, оправяйки гънките на полата си.
— Ето така, умница.
Знаех си, че си разумна жена, без излишни истерии.
— Само че имам насрещно предложение — Евгения обърна листа с разчетите с чистата страна нагоре и взе химикалка.
— Да направим прихващане.
Паша, диктувай.
Миналото лято правихме ремонт на лоджията на Тамара Игоревна.
Ти изолираше, аз шпакловах.
— Така беше — кимна мъжът, в чиито очи проблесна интерес.
— Работата на довършител сега струва скъпо.
Почистване след ремонт — минимум седем хиляди.
Записваме.
Нататък.
Тамара Игоревна, преди половин година лежахте с пневмония.
Аз идвах при вас всеки ден през целия град.
Усмивката се смъкна от лицето на свекървата и беше заменена от предпазливост.
— Накъде биеш?
Бях болна!
Роднините трябва да си помагат!
— А бабите трябва да гледат внуците от любов, не по тарифа, щом вече говорим за семейни връзки — Евгения пишеше бързо, цифрите лягаха върху хартията в равни редове.
— Но щом сме на пазар…
Услуги на куриер за доставка на топла храна, услуги на болногледачка, стойност на лекарствата.
Бензин.
Паша ни возеше — това е тарифа „Комфорт плюс“, колата ни е чиста, шофьорът е учтив.
Евгения говореше отсечено, забивайки всяка дума като пирон.
— Пътуванията до вилата.
Всеки уикенд.
Влакът струва пари, таксито от гарата също.
Амортизацията на нашата кола.
И черешката на тортата.
Преди три години ви дадохме сто и двадесет хиляди за зъбни импланти.
Тогава казахте: „Ще се разберем“.
Е, моментът дойде.
Снахата тегли дебела черта и обърна листа към свекървата.
— По моите скромни сметки, ако извадим вашия списък от нашия, излиза, че вие още ни дължите тридесет и осем хиляди рубли.
Срок за връщане — една седмица.
Трябва да запишем Ваня на ортодонт, а и там цените са нечовешки.
Тамара Игоревна гледаше цифрите и въздухът в кухнята стана тежък, гъст.
— Паша! — изпищя тя, прехвърляйки поглед към сина си.
— Ще позволиш ли тя така да унижава майка си?
Аз нощи не съм спала, отгледах те, а вие на мен… фактура?!
Павел погледна майка си, после жена си.
Спря да мачка салфетката.
— Мамо, Женя е права.
Ти сама донесе калкулатора в нашия дом.
Не се обиждай, че и ние се научихме да смятаме с него.
Семейството не е счетоводство.
Но ако искаш стоково-парични отношения, резултатът не е в твоя полза.
— Как можете… Аз… — Тамара Игоревна скочи толкова рязко, че столът жално изскърца.
Грабна чантата и излетя в коридора.
Секунда по-късно входната врата се затръшна, оставяйки след себе си миризма на скъп парфюм и горчивия послевкус на скандал.
— Наистина ли ще искаш от нея тези тридесет хиляди? — тихо попита Павел.
— Кой ги иска пък тях — Евгения смачка листа и го хвърли в кошчето.
— Семейството не бива да се превръща в банка.
Но ще трябва да ѝ вземем ключовете.
Павел се приближи до жена си и сложи длани на раменете ѝ.
— Но поне вече знаем точно колко струват безплатните тиквички.
