Напразно започна точно с това.
В природата съществува особен, изключително жилав подвид бозайници.
Техният инстинкт за самосъхранение е изцяло изграден върху виртуозната експлоатация на ближния.
В зоологията такива ги наричат паразити.
В ежедневието — „роднини от страната на мъжа“.
До своите четиридесет и две години, работейки като финансов анализатор, бях усвоила едно желязно правило.
Ако свекървата внезапно те нарече „нашата умница“ и ти побутне по-близо чинийка с домашно сладко, бъди нащрек.
Някъде в дълбините на нейното съзнание вече е узрял и одобрен план за експроприация на имуществото ти.
Аз съм самодостатъчна жена и отдавна не храня никакви илюзии относно човешката природа.
Моят съпруг, Костик, като цяло не е лош човек.
Но в присъствието на майка си, Зинаида Павловна, той стремително еволюира обратно в чехълче: свива се, мълчи и се храни изключително с това, което му дадат.
В онази съдбовна неделя на масата се беше събрал целият клан.
Начело седеше самата Зинаида Павловна.
Отдясно ѝ — зълвата, леля Люся, жена с лице на хронична страдалка и мъртва хватка на бултериер.
Отляво — братовчедът на мъжа ми, тридесетгодишният Вовик.
Главното житейско постижение на Вовик беше недовършен курс по монтаж на гуми през 2012 година и умението да спи с отворени очи.
— Верочка, — започна свекървата.
Гласът ѝ се разля като толкова гъст, лепкав сироп, че в него лесно би могла да затъне и средно голяма муха.
— Ние тук на семейния съвет помислихме и решихме без теб…
— Годините си вървят.
Здравето вече не е същото.
Иска ни се малко земя, чист въздух.
Трябва да се строи родово гнездо!
Вила!
— Прекрасна идея, Зинаида Павловна, — кимнах учтиво, отрязвайки парче ябълков пай.
— И откъде възнамерявате да намерите средства за това дворянско имение?
Свекървата умилително сключи пухкавите си ръчички на гърдите.
Очичките ѝ блестяха като две чисто нови монети.
— Нали сме семейство!
Заедно ще се хвърлим!
Ти, Верочка, имаш официална заплата, добра длъжност, кредитна история — чиста като сълза на бебе.
— Банката с радост ще ти одобри всякаква сума!
Само ти оформи на свое име едни три-четири милиончета.
А ние после всички заедно ще изплатим!
За нула време ще го погасим!
— Всички заедно? — повдигнах вежда.
Вътре в мен се събуди Салтиков-Шчедрин и радостно започна да си търка ръцете.
— Позволете да уточня детайлите на този грандиозен инвестиционен проект.
— Ама разбира се! — радостно се намеси леля Люся.
— Аз ще отделям от пенсията си.
По пет хиляди всеки месец!
Точно като часовник!
— А аз… това… с ръце ще помагам! — избоботи с басов глас Вовик, криейки безсмисления си поглед в чинията със студеното желирано.
— Основите ще излея.
Имам приятел, който работи като пазач в циментов завод, може чували евтино да се хвърлят през оградата.
Гледах този парад на незамътена наглост и мислено аплодирах.
Планът беше гениален.
Аз окачвам на шията си многомилионен дълг.
Вилата, естествено, се строи върху парцела на Зинаида Павловна, тоест юридически принадлежи изцяло на нея.
А банковата лихва те щяха да плащат с пет хиляди и с въображаемия краден цимент на Вовик.
Само след месец щяха да ми кажат: „Ох, Верочка, инфлация, кръвното скача, Вовик пак никъде не го вземат. Ти си го плати сама този месец, нали ти си богатата!“.
И така през следващите петнадесет години.
— Зинаида Павловна! — плеснах с ръце, изобразявайки на лицето си религиозен възторг.
— Вие сте гений!
Каква житейска мъдрост!
Наистина, родово гнездо!
Още утре отивам в банката.
Взимаме не три, взимаме пет милиона!
— Като ще е гарга, да е рошава!
Ще направим два етажа, камина, дървена баня!
Вовик се задави със студеното желирано, леля Люся пламенно се прекръсти към кристалния полилей, а свекървата разцъфна така, сякаш току-що ѝ бяха връчили ключовете от Ермитажа.
— Златото ми! — запя тя, бършейки несъществуваща сълза.
— Костик, виж каква жена имаш!
През цялата следваща седмица ходех загадъчна и делова.
Исках от Зинаида Павловна копия от документите за нейния парцел, нещо замислено пресмятах на калкулатора.
Роднините на мъжа ми бяха в състояние на абсолютна еуфория.
Те вече мислено печаха шишчета на моя врат и се печаха на слънце на моя гръб.
Следващата събота свиках ответен „семеен съвет“.
Облякох строг сив костюм, сложих на масата дебела папка с документи и обходих присъстващите с тежък, инквизиторски поглед.
— Господа концесионери, — започнах с тона на диктор, който обявява началото на ядрена зима.
— Имам прекрасни новини.
Банката предварително ни одобри пет милиона.
При отлична лихва.
Свекървата запляска с ръце, Вовик радостно изкряка.
— Но, — вдигнах нагоре показалеца си.
— Тъй като сумата е голяма, службата за сигурност на банката постави редица строги условия.
Кредитът е целеви.
Банката е наясно, че ще плащаме всички заедно.
Затова са подготвили договори за солидарна отговорност.
Усмивката по лицето на Зинаида Павловна започна бавно да се свлича, като снеговик, който се топи през пролетта.
— Каква… отговорност? — изпищя тя.
— Солидарна! — потвърдих бодро.
— Всички вие официално участвате като съдлъжници и поръчители.
Но и това не е всичко.
На банката ѝ е нужен твърд залог.
— Аз от своя страна залагам нашата с Костя кола.
Лельо Люся, от вас банката изисква като залог вашата едностайна панелка.
— А от вас, Зинаида Павловна — вашия прекрасен тристаен апартамент.
— Моят апартамент?! — свекървата се хвана за сърцето.
Цветът на лицето ѝ придоби интересен оттенък на не съвсем прясно броколи.
— Разбира се! — направих възможно най-невинен поглед и извадих бланките от папката.
— Ето договорите за залог.
Трябва само да подпишете.
Нали сами казахте: „за нула време ще го погасим“.
Люся ще помага с пари, Вовик — с цимент.
От какво ви е страх?
— Но… но ако внезапно не можем да плащаме… — прошепна Люся, вкопчвайки се в стола така, сякаш искаше да се слее с тапета.
— Тогава банката на напълно законно основание ще вземе апартаментите ви и ще ги продаде на търг, — констатирах спокойно, с лека усмивка на сериен маниак.
— Но нали сме банда!
Няма да допуснем просрочие!
Между другото, Вовик, банката провери и твоята история.
От теб като залог — гаражът ти.
И задължителна застраховка живот.
— Ако нещо се обърка, банката ще продаде гаража, а теб ще те прати на принудителен труд.
Шегувам се.
Просто ще останеш на улицата.
В стаята стана толкова тихо, че се чуваше как тиктака часовникът в коридора и как със звън се сриват чуждите въздушни замъци.
Психологическо айкидо в чист вид: просто взех техния нагъл план и вързах към него тяхната собствена реална отговорност.
— Знаеш ли, Верочка… — пресипнало изхриптя свекървата, трескаво разтривайки гърдите си.
— Аз тук си помислих… Каква вила?
Та аз имам радикулит.
Ще умра там на тези лехи, по дяволите.
— Да, да! — горещо, с нотки на паника, я подкрепи леля Люся.
— И на мен ми скача кръвното!
Какви пет хиляди?
На мен и за Корвалол не ми стигат!
— И гаражът ми трябва на мен самия, там ми стоят зимните гуми, — измърмори Вовик, отдръпвайки се от масата, сякаш моята папка с документи излъчваше радиация.
Тежко въздъхнах.
— Колко жалко.
А аз толкова вярвах в нашата семейна сплотеност.
Значи отменяме?
Никой не е готов да рискува своя имот за общото родово гнездо?
Роднините закимаха толкова енергично и синхронно, че спокойно можеха да бъдат изпратени на Олимпиада.
— Е, щом е така… — грациозно затворих папката с фалшивите банкови бланки и извадих от чантата си друг документ.
— След като официално отказахте, аз реших въпроса по друг начин.
Поставих на масата прясно извлечение от имотния регистър и снимка на очарователна малка финландска къщичка на брега на езеро.
— Вчера майка ми купи тази вила.
Аз, като любяща дъщеря, добавих липсващата сума от личните си спестявания отпреди брака.
— Така че юридически нито аз, нито още по-малко съпругът ми имаме каквото и да е отношение към този имот.
Никакви кредити.
Само тишина, борове и стопроцентова собственост на майка ми.
Зинаида Павловна отвори уста, после бавно я затвори.
В очите ѝ се четеше сложна гама от чувства: от неволно възхищение пред дяволската ми предвидливост до черна, безпросветна тъга.
Изящно, по всички правила на изкуството, я бяха преметнали.
— А какво ще стане с… нас? — изстиска свекървата, гледайки снимката на къщичката.
— Ние все пак ще дойдем на гости, нали?
Да подишаме въздух…
Усмихнах се ласкаво, прибирайки документите в чантата си.
— Разбира се, Зинаида Павловна.
Чакам ви всички през август.
От ваша страна — плевене на двадесет ара девствена земя, а от страна на Вовик — копаене на кладенец.
Нали сме семейство.
Трябва да си помагаме един на друг.
Напълно безплатно.
Оттогава темата за кредитите и общата собственост в нашия дом не беше повдигана нито веднъж.
А Зинаида Павловна, когато срещне погледа ми, сега по някаква причина нервно преглъща.
Явно разбира: паразитите нямат нито един шанс срещу хищниците.
