— Значи не си купила храна за всички? Нали ние не донесохме нищо със себе си, — заявиха роднините още от прага, сякаш това беше нещо напълно естествено.
Най-после си купихме къща.
Не огромна, не луксозна, но наша.
След десет години живот в квартири, с вечния шум зад стените и течовете от тавана, това ни се струваше като истинско чудо.
Първи нахлуха родителите на мъжа ми.
— Ох, колко уютна всекидневна! — възхити се свекървата… но още в следващата секунда недоволно се намръщи.
— Само че тапетите са твърде тъмни, а подът скърца.
Това трябва да се смени.
Тя обиколи къщата с вида на строг инспектор:
— Кухнята е малка, уредите са остарели… А плочките в банята изобщо не струват!
— Мамо, ние току-що се нанесохме… — предпазливо отбеляза мъжът ми.
— И какво от това? Тъкмо затова трябва всичко веднага да се преправи!
После надникна в стаята, която наричахме стая за гости.
— Това каква кутийка е? — изсумтя тя.
— Тук гардероб няма да влезе, леглото е старо, прозорецът е малък…
— Мислехме, че ще ви е удобно… — казах тихо аз.
— Удобно? Тук дори нормален матрак не може да се побере!
А после влезе в нашата спалня, легна на леглото и доволно се протегна:
— Е, това вече е друго нещо! Тук ще спя аз.
— Мамо, но това е нашата стая… — опита се да възрази мъжът ми.
— И какво? Имам кръвно, сърцето ми прави номера — на мен ми трябва удобство! В хола няма да мога да се наспя.
Стоях със стиснати юмруци.
— А ние къде ще спим? — попитах през зъби.
— В хола има място! — махна с ръка тя.
— Вие сте млади, и на пода ще ви е добре.
В този момент се обади свекърът:
— А вечерята кога ще е? Аз трябва да ям по режим. И една чашка няма да е излишна — за здраве.
Погледнах часовника — беше едва четири следобед.
— Още не сме успели да купим продукти… — започнах аз.
— Как така не сте успели?! — избухна свекървата.
— Та ти знаеше, че ще дойдем! Той има нужда от диета — каши, зеленчуци, нетлъсто месо!
— И компот без захар, — добави свекърът.
— Макар че може и със захар, после ще взема едно хапче.
Хладилникът, който бяхме напълнили за цяла седмица, се изпразни само за няколко часа.
При това свекърът с удоволствие ядеше пържени картофи със сланина и доволно примляскваше:
— Колко хубаво, че дойдохме! Иначе вие сами щяхте да изядете всичко.
На следващия ден, когато свекърите вече окончателно се бяха настанили — заеха нашата спалня, унищожиха запасите от храна и изпиха всичко, което намериха — на вратата отново се звънна.
На прага стоеше братът на мъжа ми с жена си, две шумни деца и огромен лабрадор.
— Здрасти! Идваме ви на гости за една седмичка! — радостно обяви той, като вкарваше куфари, велосипед и чувал с кучешка храна.
— Къде ще спим? — веднага попита жена му.
— А какво има за вечеря? Ние сме гладни! — добави той.
— Бау! — подкрепи ги кучето, като мигновено скочи на новия ни диван.
Мълчаливо погледнах мъжа си.
Той виновно се почеса по тила:
— Ами… неудобно ми беше да откажа…
Свекървата се подаде от нашата спалня:
— Ох, и кученцето сте довели! Прелест! Само да не влиза в моята стая — аз имам алергия.
— То е възпитано! — побърза да увери зълвата.
— Почти не пуска козина… е, само когато се изнерви.
Децата вече тичаха из къщата, а кучето гризеше крака на холна масичка.
— Нямате нищо против да живее в къщата, нали? — уточни братът.
Погледнах празния хладилник, окупираната спалня, дивана, на който сега ние се тъпчехме, и кучето, което точно в този момент беше сложило лапи върху новата ми блуза…
— Какво имаме за ядене? — отново попитаха гостите.
— Вчера изядохте всичко, а днес още не съм успяла да отида до магазина, — отговорих аз.
— Значи не си купила храна за всички? — възмути се свекървата, човъркайки остатъците от краставиците.
Стиснах торбичката — вътре имаше само едно-единствено сладко, купено за мен.
— Не знаех, че вие… ще останете толкова дълго.
— Как така не си знаела?! — възмути се тя.
— Нима семейството не може да дойде?
Вечерта се затворих в банята, пуснах водата и тихо се разплаках.
В кухнята спореха какво да готвят.
Свекърът настояваше за саламура, свекървата му забраняваше — и веднага след това му наливаше „само мъничко“.
Мъжът ми шепнеше:
— Потърпи… скоро ще си тръгнат…
Но аз вече разбирах — не.
Започна истински кошмар.
Сутрин — закуска за осем души и едно куче.
През деня — безкрайни ходения до магазина.
Вечер — чистене след „скромна вечеря“.
За една седмица изчезнаха:
моята заплата
парите за почивка
всичките ни спестявания
Когато предпазливо предложих да се съберем за храната, свекървата се възмути:
— Ние сме семейство! Какво, да не сме в хотел?
Особено „радваха“ дреболиите:
— обсъждането на нови пердета в моята всекидневна
— рисунките на децата по стените („те нали са творчески натури!“)
— кучето върху възглавницата ми
Една сутрин, след безсънна нощ в килера, се събудих, защото лабрадорът гризеше чорапа ми.
В кухнята вече трещеше свекървата:
— Направете ми кафе! Имам кръвно!
Погледнах мъжа си.
Той отмести поглед.
И тогава разбрах — край.
Излязох в хола, взех метлата и с все сила я ударих в масата.
Тишина.
— Край. Стига. Събирайте си багажа. Всички. Сега.
Започна цял хор:
— Нямаме билети!
— А кучето?!
— На мен не ми е позволено да се нервирам!
Извадих телефона:
— Таксито идва след 20 минути. За вас — до гарата.
— Но ние сме семейство! — възмути се свекърът.
— Не. Семейството не се държи така.
Мъжът ми опита да се намеси:
— Може би не чак толкова рязко…
Погледнах го:
— Или те. Или аз.
Той избра мен.
След три часа къщата опустя.
Останаха само следите и… тишината.
Седнах на дивана и затворих очи.
Най-после у дома.
След седмица се обади свекървата:
— Честито! Сега цялото семейство е обидено! Повече никога няма да дойдем у вас!
Усмихнах се:
— Благодаря. Тъкмо сменяме ключалките.
— Как смееш! Ние сме семейство!
— Истинското семейство не се държи така.
— Тогава си живейте в кокошарника!
— Обещавате ли? — не успях да се сдържа.
Тя затвори телефона.
Погледнах мъжа си с чаша чай в ръка.
— Мама? — попита той.
— Обеща повече да не идва.
Той седна до мен:
— Може би да отидем на почивка? Само двамата.
Хванах го за ръка.
В къщата беше тихо.
Спокойно.
Свободно.
— Знаеш ли кое е най-смешното? — казах аз. — Те си мислят, че това е наказание.
Погледнахме се и за първи път от много време се разсмяхме.
