Тук времето сякаш не се подчиняваше на стрелките на часовника — то се отмерваше от църковните камбани, смяната на сезоните и тихите, почти незабележими традиции, които с години се вплитаха в живота на местните жители.
За Галина Степановна този привичен ритъм отдавна се беше превърнал в капан, чиито стени бяха облицовани с идеално измити плочки и паркет, излъскан до блясък.
Днес тя навършваше петдесет и пет години.
Събуди се още преди изгрев — в пет сутринта, както беше свикнала през дългите години.
Навикът да става преди всички и да си ляга последна вече беше станал част от самата нея.
Тя отиде в кухнята.
В къщата цареше гъста тишина, почти осезаема.
На масата лежеше списък с продукти и подробен план за приготвянето на празничните ястия.
— Сарми — два вида, месни и постни, защото кумата Оксана пости, — тихо си повтаряше тя, като проверяваше точките.
— Оливие, салата с рулца от раци, пача… Сладкиши: „Вишиванка“ с мак, медовик и вишнев…
Тя спря на думата „вишнев“.
Това беше любимият ѝ десерт — нежен пандишпан, леката киселина на плодовете и фин крем.
Някога майка ѝ я беше научила да го приготвя още в детството ѝ.
Но Богдан… той не понасяше вишни.
— Защо да се занимаваш? — казваше винаги той.
— Изпечи по-добре „Наполеон“, да има повече крем.
Галина извади от фризера пакет с вишни.
Ръцете ѝ сами посегнаха към него… но сърцето ѝ се сви.
Бавно върна плодовете обратно.
Днес отново щеше да има „Наполеон“.
Както обича Богдан.
Дори на собствения си рожден ден тя направи избор не в своя полза.
Това осъзнаване болезнено я бодна, но тя само тежко въздъхна и включи фурната.
Към осем сутринта в кухнята влезе Богдан, тропайки силно.
С разтегната тениска и небръснат, той изглеждаше така, сякаш току-що се беше върнал от тежък път.
Той дори не я поздрави — просто отвори хладилника.
— Галю, къде е онзи салам, който купихме вчера? — попита той, без да поглежда жена си.
— Оставих го за солянката, Богдане, — отговори тихо тя, като продължаваше да бели морковите.
— За солянката?
Кой яде солянка през март?
Дай го насам.
Той извади контейнера, взе салама и започна да го реже направо над чистата маса.
Трохи се посипаха по току-що избърсаната повърхност.
Вътре в Галина отново нещо се сви болезнено — вчера цял час беше довеждала тази маса до идеална чистота.
— Богдане, аз току-що почистих… — опита се да се усмихне тя, но усмивката ѝ излезе слаба.
— Недей започва, — махна той с ръка, дъвчейки.
— Между другото, днес Сергей и Оксана ще дойдат.
Казах, че у нас има празник.
Галина замръзна.
— Сергей?
Пак ли?
Но това е моят юбилей…
Исках просто да бъдем двамата… или да поканя Олена с децата…
— Хайде стига!
Каква Олена?
Тя все няма време.
А Сергей е кум!
Ще донесе месо и ще направи шишчета.
Така ще ти е по-лесно.
„По-лесно…“ — помисли си горчиво тя.
Тридесет и две години живееше до този човек.
Знаеше всяка негова дума, навик, настроение.
Но изведнъж разбра — изобщо не го познава.
А още по-страшното беше, че той дори не се беше опитал да я опознае.
За него тя не беше човек, а функция.
Жена, която готви, глади и винаги се съгласява.
— Ти дори не попита дали искам да видя Сергей… — гласът ѝ потрепери.
— Галю, не започвай с истериите си! — раздразнено отвърна той.
— Празник е все пак.
Ще дойдат хора.
Ще бъде весело.
Какво още ти трябва на тези години?
„Със сигурност не това…“ — помисли си тя.
Тя мълчаливо продължи да реже морковите, усещайки как всеки разрез на ножа сякаш ѝ отнема по късче от собствения ѝ живот.
Този ден едва започваше, но във въздуха вече се усещаше нещо неизбежно…
До обяд кухнята се беше превърнала в истински фронт: пара, миризма на пържен лук, кипящи тенджери.
Всичко беше както обикновено — и в същото време някак чуждо.
Богдан замина за гаража, оставяйки след себе си купчина мръсни съдове.
Дори не се и замисли да ги измие.
И, както винаги, това направи Галина.
Тя миеше, подреждаше, бършеше — с някакво странно спокойствие.
Не мъдро, а решително.
Спокойствието на човек, който вече е решил всичко.
Към три часа тя отиде да се преоблече.
На леглото лежеше тъмносиня рокля — копринена, с бродерия.
Някога в нея се беше почувствала красива.
Днес я облече отново.
За първи път от много години тя погледна себе си не като „майка“ или „съпруга“, а като жена.
— Е, Галина Степановна… готова ли си? — тихо каза тя на отражението си.
Отговор нямаше.
Но и не беше нужен.
Към вечерта къщата се изпълни с шум.
— Рожденичке! Къде са чашите? — прогърмя гласът на Сергей.
Гостите дойдоха.
Смях, разговори, миризма на месо…
— Галю, честит юбилей! — каза Оксана и веднага отиде в кухнята.
— Ох, малко е пачата…
Галина стоеше настрани и гледаше как домът ѝ отново става чужд.
— Мамо, къде са чиниите? — попита дъщеря ѝ Юлия.
— Сложи детето да легне в спалнята, — спокойно отговори Галина.
— Но там покривката е светла…
— Всичко е наред.
Тя влезе в хола.
Богдан вече вдигаше тост:
— Приятели!
Тридесет и две години заедно!
Моята Галя е злато!
Всичко е на нея!
— Искам да кажа тост, — внезапно произнесе тя.
Всички замълчаха.
— Тридесет и две години бях удобна, — започна тя.
— Готвех, търпях, приспособявах се…
Но днес разбрах — в този дом няма място за мен.
Има място за храната, за гостите, за навиците… но не и за истинската мен.
— Галю, какво ти става? — нервно се засмя Богдан.
— За първи път съм трезва, — спокойно отговори тя.
— И разбирам: за да намеря себе си, трябва да оставя онова, което ме прави нещастна.
Тя вдигна чашата.
— Пия за себе си.
За жената, която най-сетне стана свободна.
Тя изпи чашата и излезе.
В спалнята я чакаше предварително приготвена чанта.
Когато се върна до вратата, Богдан попита объркано:
— Къде отиваш?
— Тортата е в хладилника.
„Наполеон“.
Твоята любима, — спокойно каза тя.
— А аз започвам да живея своя живот.
Тя отвори вратата.
Нощният въздух ухаеше на свобода.
И тя си тръгна.
Напред — към нов живот, в който най-сетне стана себе си.
