— Ти си просто егоистка, Лена! Мама има тежка диагноза, тя се нуждае от спокойствие и нормални условия, а не от онази си развалина в покрайнините! Толкова ли ти е жал да ѝ прехвърлиш този апартамент? Нали сме семейство!
Дмитрий се беше надвесил над мен и агресивно размахваше ръце.
Аз седях на дивана и с всички сили сдържах надигащия се гняв.
Всичките тези шест месеца се състояха от увещания, намеци, а сега вече и от открити истерии.
Дима методично се опитваше да ме изтика от собствения ми дом и нагло натискаше върху съжалението.
— Аз не искам много! — продължи мъжът ми.
Той нервно крачеше из стаята и риташе килима с върха на обувката си.
— Просто направи дарение. Мама ще се успокои, ще спре да се тревожи. А ние двамата ще вземем ипотека за ново жилище. Ти нали печелиш отлично! Лесно ще издържим новата месечна вноска.
Гледах човека, с когото бях живяла четири години, и не го познавах.
Или по-точно, най-после видях истинската му същност.
Той искрено вярваше, че аз трябва да натоваря себе си с многомилионен дълг заради удобството на неговата роднина.
— Може ли да ми обясниш кога точно съм поискала да подаря апартамента си на майка ти, Дима? — не откъсвах поглед от него.
— От какво изобщо ти хрумна, че ще дам имота, който ми остана от дядо ми? Вложила съм цялата си душа тук, правила съм ремонт със собствените си ръце още преди да те срещна.
— Защото нормалните жени помагат на мъжете си в беда! — изрева Дима.
— Ти прекрасно знаеш колко ѝ е трудно да се качва пеша до петия етаж без асансьор. Лекарят направо каза, че всеки силен стрес или физическо натоварване може да се окаже последното за нея. Трябва ѝ първи етаж и хубав парк наблизо за разходки. Майка ми е рискувала живота си, когато ме е раждала! А ти се държиш за бетонните стени!
Бавно извадих телефона от джоба на панталона си.
Намерих нужния аудиофайл в кореспонденцията.
Търпението ми окончателно се изчерпа.
— Трудно ѝ е да ходи, така ли? И стресът е смъртоносен? — натиснах бутона за пускане.
Звукът беше усилен до максимум.
От говорителя прозвуча бодрият, силен и напълно здрав глас на Олга Николаевна.
На моята „тежко болна“ свекърва, която уж не ставала от леглото през последните два месеца.
„Димочка, натискай я по-силно. Плачи, крещи, прави скандали, казвай, че умирам. Тая глупачка рано или късно ще се предаде. Тя е мекушава, всекиго съжалява. Само да прехвърли жилището на мен, веднага подавай за развод. Ще я изхвърлим с вещите ѝ. А ние ще направим страхотен ремонт, вече съм си харесала италиански тапети и съм избрала нови мебели.“
Дима се дръпна назад.
Лицето му се изкриви от паника и неразбиране.
Няколко пъти отвори и затвори уста, опитвайки се да подбере оправдателни думи, но от него излизаше само неясно мънкане.
— Откъде го имаш това? — успя да изцеди накрая.
Гласът му предателски потрепери.
— Твоята родна сестра Катя ми го изпрати вчера, — отговорих спокойно.
— Оказва се, че тя има съвест, за разлика от теб и майка ти. Катя случайно е чула разговора ви по телефона и го е записала на диктофон. Не е поискала да участва в този отвратителен спектакъл и да прикрива измамници.
Мъжът ми задиша тежко.
Разбра, че идеалният му план се е сринал, но все пак опита да премине в настъпление.
Най-добрата защита е нападението — точно така винаги действаше във всяка неясна ситуация.
— Ти незаконно подслушваш чужди разговори! Това е подсъдно! — започна да се възмущава Дима, опитвайки се да надвика собствения си страх.
— Ние просто обсъждахме варианти! Мама в емоция е изтървала нещо излишно, тя нали е болна, разумът ѝ се обърква!
Станах от дивана.
Дойде ред на главния ми коз, за който разбрах едва тази сутрин.
— А сега ми кажи, Дима. Къде изчезнаха парите от личната ми спестовна сметка? — приближих се съвсем до него.
— Днес влязох в банковото приложение. Там е празно. Няма нито една рубла от тези спестявания.
Мъжът ми нервно преглътна и отмести поглед към прозореца.
Цялата му престорена смелост моментално се изпари.
— Аз… аз ги изтеглих. За лекарствата на мама и за прегледите. Ти сама понякога ме молеше да плащам сметките от твоя телефон, запомних паролата… Чуждестранните лекарства сега са ужасно скъпи.
— Лъжеш, — рязко прекъснах жалките му оправдания.
— През последните шест месеца си ги превеждал на малки суми по друга сметка. Трупал си за онзи същия скъп италиански ремонт в този апартамент, който вие планирахте нагло да ми отнемете. Ние заделяхме тези пари за нова семейна кола, аз внасях там всичките си тримесечни бонуси. А ти ме ограбваше всеки месец, докато аз работех без почивен ден.
— Имах пълното право на това! — Дима избухна в истеричен вик.
— Аз съм мъж! Аз съм длъжен да се грижа за майка си! А ти си алчна егоистка! За теб квадратните метри и банковите сметки са по-скъпи от живите хора! Майка ми заради теб не спи нощем, тревожи се!
В този момент телефонът ми иззвъня силно.
На екрана се появи името на Катя, сестрата на Дима.
Нарочно включих високоговорителя, за да може мъжът ми да чуе всичко отчетливо от първо лице.
— Лена, здравей, — гласът на зълвата ми звучеше безкрайно уморено, но много твърдо.
— Дима при теб ли е?
— При мен е. Слуша много внимателно, — отговорих, без да свалям очи от мъжа си.
— Дима, прекрати този гнусен спектакъл, — каза Катя твърдо.
— Току-що се върнах от лекаря. Мама е абсолютно здрава. Кръвното ѝ е като на млад космонавт, а изследванията са идеални. Всичките ѝ документи са фалшиви, купени чрез познати. Тя самата се хвалеше на съседката на пейката колко ловко сте измислили схемата с измислената болест, за да изхвърлите Лена на улицата без нищо.
Дима трепна и се опита да ми изтръгне телефона от ръката, но аз навреме дръпнах ръката си и направих крачка назад.
— Катя, какви ги дрънкаш?! — изрева той в телефона.
— Ти тръгна срещу собствения си брат и майка?!
— Аз тръгнах в името на нормалната човешка справедливост, братче, — отсече Катя.
— Ти и мама преминахте всички разумни граници на приличието. Решихте да оставите невинен човек без покрив над главата. Лена, изгони го веднага. Ще потвърдя всичко в съда, ако се наложи. Срам ме е да нося същата фамилия като вас.
Затворих разговора и хвърлих телефона на масата.
Посочих с ръка към коридора.
— Чантата ти е в шкафа в антрето. Имаш точно десет минути да си събереш тениските и да се махнеш от дома ми. Времето ти започва да тече сега.
— Няма да посмееш! — възмути се мъжът ми, гневно стискайки юмруци.
— Ние сме законни съпруг и съпруга! Аз няма да ходя никъде! Имам законно право да бъда тук!
— Ще си тръгнеш, — гледах го без ни най-малък страх.
— Или още сега се обаждам в полицията и подавам жалба за кражба на голяма сума от личната ми сметка. А утре моите адвокати ще заведат иск за измама. Ще си върна всяка копейка, която си превел на напълно здравата си майка. Избирай: или си тръгваш доброволно и тихо, или си тръгваш с патрул и белезници.
Дима разбра, че изобщо не се шегувам.
В очите ми нямаше нито обичайната покорност, нито желание да спася този брак.
Той се хвърли към коридора и започна трескаво да натъпква нещата си в голяма спортна чанта.
Псуваше, проклинаше мен, сестра си и пълния си провал.
Обвиняваше целия свят, че планът му се е провалил в последния момент.
Аз просто стоях настрани и спокойно наблюдавах как илюзията за моето щастливо семейство се разпада на дребни парчета.
Не ме болеше.
Беше ми само безкрайно гнусно колко години съм пропиляла за този двуличен лъжец.
Той излезе на стълбищната площадка, влачейки след себе си тежкия товар.
Вратата се затръшна с всичка сила.
Пристъпих към антрето и два пъти завъртях ключа в ключалката.
На следващата сутрин дойде майсторът, когото бях повикала.
Той бързо и професионално монтира съвсем нова здрава метална врата.
Когато ми подаде връзката с ключове, най-сетне въздъхнах с облекчение: този многомесечен кошмар беше останал зад гърба ми.
Исковата молба вече лежеше на бюрото ми.
Нямах намерение просто така да прощавам на бившия си съпруг откраднатите спестявания.
От Олга Николаевна цял ден идваха гневни съобщения с обиди, но аз просто изтрих контактите ѝ, завинаги зачерквайки тези хора от живота си.
Вечерта си поръчах храна от хубав ресторант и си пуснах комедия.
В апартамента беше спокойно, чисто и безопасно.
Никой вече не искаше от мен невъзможни жертви, никой не натискаше върху чувството ми за вина и никой не кроеше коварни планове.
Гледах екрана и ясно осъзнавах: сега съм напълно свободна.
Моят уютен дом отново принадлежеше само на мен и повече нито един нагъл човек няма да прекрачи прага му.
