Преди да тръгне, Марина погледна термометъра — минус двадесет.
Но по усещане беше много по-студено.
— Ето ти празник… По-добре да беше завалял сняг, — промърмори тя, докато подреждаше торбите с продукти в багажника.
Старата „Нива“ беше предмет на гордост за съпруга ѝ Николай.
Той категорично отказваше да смени колата, въпреки че отдавна можеха да си позволят нещо по-модерно.
Марина мечтаеше за комфорт, а той упорито повтаряше:
— „Нивата“ е по-проходима от всяка чужда кола.
Да се спори с него беше безполезно — изглеждаше, че и на старини ще карат точно нея.
И двамата вече бяха прехвърлили шейсетте, но Марина не се чувстваше възрастна.
И двамата бяха в добра форма, без сериозни здравословни проблеми.
Майката на Николай, въпреки възрастта си, ги беше поканила да посрещнат Нова година у нея.
Както обикновено, приготовленията се проточиха — от сутринта идваха децата с поздравления, после доведоха внуците.
Николай мърмореше, че тръгват твърде късно.
Но нима може да се тръгне без почерпка?
Свекървата обичаше да похапва вкусно, особено по празниците.
Марина в последния момент тичаше из магазина, а часовникът вече показваше почти девет вечерта.
— Усещаш ли какъв студ е? Май още се е усилил, — каза тя.
— А времето лети! Още два часа път ни чакат! За какво мислиш, Марина? — раздразнено отвърна мъжът ѝ.
— А какво можех да направя? Някой трябваше да намекне на сина ни, че днес не сме бавачки!
Марина мърмореше по-скоро за пред хората.
Всъщност, дори и Николай да беше настоял, тя първа щеше да откаже — внуците бяха всичко за нея.
Тръгнаха с надеждата да стигнат преди полунощ.
Пътят беше почти пуст.
Обикновено Марина се страхуваше от високата скорост, но сега мълчеше и само от време на време поглеждаше към километража.
Разбираше, че ако закъснеят — виновна ще излезе тя.
Николай внимателно следеше пътя, като от време на време оправяше очилата си.
Притесняваше го само зрението — иначе се чувстваше силен.
И изведнъж Марина забеляза, че той разтрива гърдите си и диша трудно.
— Коля, какво ти е? Зле ли ти е? — попита тя разтревожено.
— Нищо… Просто ме стегна отляво, — отговори той.
— Това е сърцето! Хайде да спрем!
— Марина, не се филмирай. Ще стигнем и всичко ще мине.
След няколко километра видяха жена, която отчаяно махаше с ръце до червена кола.
— Май е в беда, — каза Николай и започна да намалява.
— Не спирай, Коля! Ще закъснеем! — изнерви се Марина.
Но той въпреки това спря.
Жената, на около четирийсет години, трепереше от студ, а на себе си имаше само тънко палто.
— Спука ми се гумата… Не знам какво да правя. Нямате ли резервна? — попита тя.
— Имаме. А инструменти имате ли? — попита Николай.
— Не… И не умея да сменям гума…
Марина не издържа:
— Как може да пътувате сама и да не знаете нищо? И то с такова палто!
Жената виновно обясни, че стои там вече повече от час.
Николай, без да обръща внимание на недоволството на жена си, се зае да сменя гумата.
— Коля, нали няма да стигнем навреме! — продължаваше тя.
— Иди в колата, — рязко ѝ отговори той.
— Сега ще свърша и тръгваме.
Той се справи бързо, но стана ясно: до полунощ вече нямаше да успеят.
Николай седна зад волана, разтри ръце и потегли.
— Е, помогна ѝ? А защо тя не тръгва? — не преставаше Марина.
— Ще тръгне… нека двигателят загрее.
Той замълча.
Отново се държеше за гърдите и дишаше все по-тежко.
Вече се виждаха светлините на града, когато изведнъж колата поднесе.
Николай успя да я спре.
— Много ми е зле, Марина… — прошепна той и се строполи върху волана.
Марина в паника се хвърли към него:
— Коля! Чуваш ли ме?!
Той не дишаше.
Тя рязко отвори вратата и започна да го разтърсва.
В този момент до тях спря същата червена кола.
— Какво се е случило? — изтича жената.
— Дишаше тежко… Сърцето е… — отвърна объркано Марина.
Жената бързо извади телефона си и провери дишането.
— Няма дишане. Трябва да го извадим и да го сложим на земята. Помогнете ми!
— Какво?! Та той ще замръзне! — извика Марина, но вече помагаше.
Сложиха Николай направо върху снега.
— Обадете се на линейка! — извика жената.
Марина с треперещи ръце набра номера, а другата вече беше разкопчала якето на Николай и започна сърдечен масаж и изкуствено дишане.
— Знаеш ли какво правиш? Лекар ли си? — прошепна Марина.
— Аз съм реаниматор. Ще го извадя. Все пак тази нощ е новогодишна… трябва да стане чудо!
Линейката пристигна бързо.
Още в колата стана ясно — Николай беше започнал да диша.
— Всичко е направено правилно. Спасихте го, — каза фелдшерът.
— Знаех какво правя. От Първа градска болница съм. Закарайте го там, аз ще дойда след вас.
На първи януари Марина седеше в болничната стая до мъжа си.
През нощта не се беше отделяла от вратата на реанимацията.
На сутринта ѝ казаха, че опасността е преминала.
Николай беше дошъл в съзнание.
— Кольо, може ли да хапнеш нещо? — засуети се тя.
— Чакай… Струва ли ми се, или тук влизаше онази жена? С бяла престилка?
— Да, тя беше. Ирина Викторовна, лекар. Тя те спаси. Ти не дишаше… Коля, беше страшно. Добре че не си тръгна преди нас. Тя е твоят ангел пазител.
Николай я погледна тихо:
— А ако не бях спрял? Както ти искаше?
— Недей така, Коля… Страшно е дори да си помисля как можеше да свърши всичко… — прошепна Марина.
