Пръстенът полетя право в лицето му.
— Мамо, смятай по-внимателно, тук всеки метър е от значение, — гласът на Артьом, обикновено толкова нежен и мек, сега се процеждаше със студена пресметливост.
— Малката стая, в която сега живее тъщата, ще я превърнем в моя кабинет. И защо изобщо да стои сама там на дванадесет квадрата? Телевизия може да гледа и в хола.
Замръзнах в антрето, притискайки до гърдите си папката с документите.
Бях се върнала за нея, защото я бях забравила върху шкафчето, а без тези книжа в административния център нямаше какво да правя.
Вратата към кухнята беше открехната и оттам се носеше монотонен звук — сякаш някой драскаше пластмаса с нокти.
Това беше бъдещата ми свекърва, Антонина Степановна, която увлечено натискаше копчетата на стар калкулатор.
— Това е ясно, сине, — изскрибуца тя в отговор.
— Кабинет ти трябва, ти си сериозен човек. Но аз си мисля следното: защо изобщо да държим Мария Ивановна до нас? В хола само ще ни гледа в очите. Все пак ви остана онази къщичка в покрайнините от баба ви, нали?
Там ще я настаним. Чист въздух, градинка, никакъв шум. А този апартамент трябва да се прехвърли на теб.
Никога не се знае какво може да стане в живота — днес има любов, а утре тя ще почне да си показва характера. А така — ти си стопанинът, ти ще диктуваш правилата.
Стоях и слушах.
Минута, две, пет.
В гърдите ми не се разливаше студ, а някакво гъсто, парещо олово.
Артьом, с когото избирахме халки и обсъждахме менюто за банкета, сега мълчаливо кимаше, съгласявайки се с плана за „изселването“ на майка ми.
На майка ми, която ни беше оставила този апартамент, като се беше преместила в най-тясната стаичка, за да можем ние да си свием гнездото.
— А ако Света се запъне? — най-сетне проговори Артьом и в гласа му нямаше и капка съмнение, само технически интерес.
— Тя е емоционална жена.
— Е, ти си мъж, — подсмръкна Антонина Степановна.
— Вземи я с добро, обещай ѝ нещо. Кажи, че къщичката на село е временно, само за лятото. А после, ще видиш, ще свикне. Най-важното е да подпише документите, докато още е в сватбена еуфория.
Блъснах вратата.
Тя се отвори с тежък трясък и се удари в стената.
Артьом подскочи на стола, едва не събаряйки калкулатора си.
Майка му замръзна, прикривайки с длан листа с изчисленията, върху който успях да видя скица на моите стаи, надраскана с дебел молив.
— Делете, делете! Не се притеснявайте! — думите излитаха от устата ми леко, сякаш цял живот само това бях упражнявала.
— Гледам, че вече и мебелите сте подредили, и майка ми сте я опаковали в кутия.
Лицето на Артьом стана с цвета на старо извара.
Той се опита да стане, протегна ръце, сякаш искаше да ме хване или да закрие с тялото си онзи срамен лист на масата.
— Светик, ти всичко си разбрала погрешно… Ние само… обсъждахме варианти как най-добре да се настаним след сватбата…
— „Да ме вземеш с добро“, за да подпиша дарението? — направих крачка напред.
— И това ли е вариант за настаняване?
Антонина Степановна, бързо окопитила се, стисна устни и ме погледна отвисоко, макар че седеше на столче.
— Защо толкова се палиш, миличка? Ние мислим за семейството. За бъдещето. Артьом има нужда от пространство за развитие, той е главата. А на майка ти на село наистина ще ѝ е по-добре, там поне ще си намери приятелки.
Не започнах да споря.
Защо да доказваш нещо на хора, които вече са те зачеркнали от списъка на живите същества и са те превърнали в ресурс?
Бавно започнах да свалям пръстена.
Той излизаше трудно, впивайки се в кожата, сякаш не искаше да се разделя с пръста ми, но аз го издърпах и го хвърлих с всичка сила право в това лъснато, болезнено познато лице.
Златният обръч удари Артьом в челото, отскочи и със звън се търкулна под кухненските шкафове.
— Вън от моя апартамент, — казах тихо.
— Точно сега. Нещата си ще си вземете пред входа, ще ви ги спусна от балкона, ако до десет минути още сте тук.
— Как смееш! — избухна бъдещата свекърва.
— Толкова сили вложихме, вече сме изпратили поканите на гостите!
— Тичайте, отменяйте ги. И не забравяйте калкулатора си, още ще ви трябва — ще си броите дълговете, когато разберете, че безплатното жилище е свършило.
Те си тръгнаха бързо, хвърляйки след себе си проклятия и обещания, че още щяла съм да „допълзя на колене“.
Когато вратата се хлопна след тях, не заплаках.
Отидох в хола, седнах на дивана и дълго гледах през прозореца.
В душата ми беше странно — никаква болка, само безкрайно чувство за чистота, сякаш бях изметла от дома стара, залежала мръсотия.
След час мама се върна.
Тя влезе в кухнята, видя разхвърляните по пода парченца хартия и застиналото ми лице.
— Заминаха ли си? — попита тихо тя, като седна срещу мен.
— Заминаха си, мамо. Завинаги. Представяш ли си? Искаха да те изпратят на село, а мен да ме „омотаят“ с нежност, за да се откажа от дела си в апартамента.
Мама въздъхна, оправи престилката си и изведнъж се усмихна някак странно.
— Е, слава Богу, че това се разкри сега, дъще. Само че щяха да имат един малък проблем…
— Как така? — погледнах я изненадано.
Мама извади от джоба си сгънат на четири лист и го сложи на масата.
Това беше извлечение, но не онова, което обикновено бях виждала.
— Виждаш ли, Света… Още преди месец, веднага щом твоят Артьом започна да подхвърля за ремонт и преправяне, с вътрешното си чувство усетих, че нещо не е наред.
И този апартамент не го прехвърлих на теб, както бях обещала, а оформих дарение на по-големия ти брат, Мишка.
Той живее в друг град, не му трябват тези квадратни метри тук, но е човек като скала. Тогава ми каза: „Мамо, нека го направим така, че никой зет да не си отваря устата за твоя дом.“
Така че твоят Артьом напразно щракаше с калкулатора. Те деляха нещо, което по закон никога нямаше да им принадлежи. Не исках да ти казвам, страхувах се, че ще се обидиш, че не вярвам на избора ти…
Гледах мама и усещах как всичко вътре в мен започва да трепери от нервен смях.
Артьом и майка му цял месец бяха строили въздушни замъци върху чужда основа, която дори теоретично никога не можеше да бъде тяхна.
— Значи ние с теб тук сме на птичите права? — попитах през смях.
— Ама как така, — мама ми намигна.
— Мишка каза: живейте колкото искате, дори до сто години. Но ако се появи някой „кабинетен работник“, да го гоните веднага. Знаех си, дъще. Знаех си.
Прегърнах мама и дълго седяхме в здрача, слушайки как някъде зад стената съседите мирно дрънчат с чинии.
Няма да има сватба, няма да има рокля, и Артьом също няма да го има.
Но при нас останаха истината и този здрав, стар дом, който, както се оказа, умее да защитава стопаните си дори по-добре, отколкото те самите могат.
Бъдете внимателни с онези, които хващат калкулатора, преди да са хванали брачната халка.
Понякога „излишният“ човек в дома не е този, който живее там, а този, който се опитва да го заграби.
