Винаги съм подозирала, че човешката наглост е като газ.
Тя няма нито форма, нито цвят, но стремително запълва целия обем, който ѝ се предостави, докато не гръмне от най-малката искра.
Неговата фраза стана именно онази последна капка — още същия ден подадох документите за развод.
Но нека всичко да си върви поред.
Моят все още съпруг Едуард беше човек-цитат.
Работеше като младши мениджър по кламерите, но у дома се придвижваше изключително с походката на римски патриций, който се готви да изгори Картаген.
А аз просто обичах тишината, своя уютен тристаен апартамент, купен пет години преди да се запозная с този „мислител“, и реда.
Бракът ни започна да се пропуква, когато на прага на апартамента ми се появи свекървата, Елеонора Генриховна, с куфар и клетка, в която седеше нервен папагал.
— Семейството е монолитна основа, върху която се извисява шпилът на мъжкия авторитет! — тържествено изрече Едуард, посрещайки маман в моето антре.
— Мама ще поживее при нас.
Тя има нужда от грижи и разширяване на хоризонтите!
— Аннушка, — свекървата сърдечно притисна ръце към гърдите си, звънтейки с многобройните си гривни.
— Този дом е лишен от коренна чакра.
Донесох своята енергия на съзиданието, за да изпълня вашия празен съд на битието.
Тук ще пуснем нови родови корени!
Подпрях се на касата на вратата, скръстила ръце на гърдите.
— Елеонора Генриховна, според законите на физиката, ако в пълен съд се опиташ да натъпчеш чужди корени, водата просто ще се излее върху ламината.
А той, между другото, ми струваше три хиляди на квадратен метър.
Корените ще трябва да си стоят в саксиите.
Свекървата възмутено ахна и се опита драматично да преметне огромния си шал през рамото, но ресните му здраво се закачиха за дръжката на входната врата.
Тя дръпна веднъж, после втори път и се заплете в клопката на собствения си шал като охранен молец, оплел се в паяжина.
— По-внимателно с аурата, мамичко, — посъветвах я нежно, докато я откачах.
Така започна първият ми ден от кошмара.
Елеонора Генриховна се захвана да „хармонизира пространството“: премести антикварната ми лампа в тоалетната („там е зоната на оттичане на финансите“), а върху масата за хранене постави стъклена пирамидка.
Едуард пък с всеки изминал ден все повече влизаше в ролята на господар на имението.
След две седмици ежедневни лекции за това, че жената трябва да бъде „покорна река, омиваща скалата на мъжкото величие“, Едуард премина в настъпление.
Седяхме на вечеря.
— Истинският владетел не може да бъде гост в собствените си владения! — Едуард вдигна вилицата като тризъбеца на Посейдон.
— Мама се тъпче в мъничката стая за гости и се чувства неуверено тук.
Енергийните ѝ потоци се блокират от липсата на статут.
Утре отиваме при нотариус и ти прехвърляш половината апартамент на мен.
Това е акт на върховна историческа справедливост!
Мъжът и жената са едно цяло, а значи и квадратните метри са общи!
Свекървата съгласно закима, притворила очи.
— Само разтваряйки се в съпруга си, жената намира истинското си лице…
— Едик, — произнесох спокойно аз.
— Член 36 от Семейния кодекс на Руската федерация гласи, че имуществото, принадлежало на всеки от съпрузите преди встъпването в брак, е негова лична, неделима собственост.
Твоята „историческа справедливост“ се разбива с размах в Гражданския кодекс.
Никакви дялове няма да има.
Едуард почервеня до пурпурно.
Възмутено тресна с юмрук по масата, желаейки да демонстрира гнева на Зевс, но не улучи и удари право в ръба на чинията с горещ борш.
Червената каша живописно се плисна право върху домашните му панталони.
Той подскочи и заскача из кухнята, събаряйки столове, като попарен павиан, изпълняващ брачен танц.
— Ти… ти си алчна, бездуховна жена! — писна той, бършейки цвеклото от чатала си.
— Жена, която не дава на мъжа си имущество, е като дърво без плодове!
Това е последната капка!
Ако до утре вечер няма дарствен акт, ще предприема радикални мерки!
Именно тази фраза стана за мен сигнал за действие.
На сутринта, докато семейството спеше до обяд, възстановявайки аурата си след вечерния стрес, отидох в съда и подадох иск за развод.
Когато се върнах, заварих чудесна картина: Елеонора и Едуард седяха в хола и пиеха моя колекционерски чай.
— Бяхте прави, — въздъхнах скръбно, майсторски изобразявайки пълно смирение и разкаяние.
— Осъзнах грешката си.
Мъжът трябва да доминира.
И разбрах, че тясната стая за гости оскърбява вашето величие и блокира чакрите на мама.
— Нима най-после си узряла за нотариуса? — Едуард се ухили победоносно, кръстосвайки крак върху крак.
— Много повече от това! — радостно плеснах с ръце.
— Реших да ви направя изненада.
Вие вече сте главните тук, а значи и обстановката трябва да съответства!
Започваме козметичен ремонт в хола, за да го устроим специално за вашето бъдещо комфортно пребиваване.
Ще направим всичко по фън шуй!
Свекървата подозрително изпъна шия.
— Какъв пък ремонт?
— Най-добрият! — понижих глас до доверителен шепот.
— Но строителите са готови да започнат още днес.
За да не развали строителният прах вашата аура и вещите ви, трябва спешно да съберете всичко.
Съберете абсолютно всичко: дрехите си, фикусите, клетката с папагала.
Опаковайте всичко в кашони и го изнесете в антрето.
Щом холът стане напълно празен, бригадата ще влезе и ще започне да сваля тапетите.
А после аз и ти, Едик, веднага — при нотариуса!
Очите на свекървата алчно блеснаха.
— Едик, момчето ми, тя прави ремонт за нас! — прошепна тя, неспособна да скрие възторга си.
— Нали ти казвах, че моята пирамидка ще подейства!
Тя влага парите си в нашия статус!
Започна голяма суматоха.
Заради елитния ремонт те с невероятна алчност изгребваха вещите си от стаята.
Тичаха по коридора, блъскаха се чело в чело, бъркаха кашоните.
Елеонора Генриховна лично и много старателно опаковаше роклите и шишенцата си, страхувайки се, че ще променя решението си и ще отменя строителите.
Едуард радостно мъкнеше облепените с тиксо кашони със своите вещи в антрето, потейки се и дишайки тежко.
Лицето му грееше от очакване за абсолютен триумф.
Към шест вечерта в антрето беше израснала огромна планина от чанти, кашони и саксии.
Цялото им имущество беше грижливо събрано от самите тях.
— Готови сме за козметичния ремонт! — патетично обяви Едуард, избърсвайки потта от челото си.
— Нека твоите работници влизат, а ние междувременно ще обсъдим подробностите при нотариуса!
В този момент на вратата се позвъни.
На прага стояха двама яки момчета в работни гащеризони.
— Вие ли поръчахте товарно такси? — попита басово единият.
— Какво такси?
Какви хамали? — слиса се Едуард.
— Защо е цялата тази суетня?
Ние чакаме бригада майстори!
Пристъпих напред, държейки в ръцете си изящна папка.
— Великите умове, Едик, четат законите, — усмихнах се мило аз.
— И сами си плащат ремонтите.
Вашата аура сега ще се разшири право в посока на наета гарсониера в Бирюльово.
Колата е платена за два часа.
Товарете.
— Какво означава това?!
Накъде да товарим?! — изпищя Елеонора Генриховна, притискайки към гърдите си клетката с ошашавения папагал.
— Това означава, че вие, скъпи мои, току-що доброволно и много старателно опаковахте всичките си вещи, спестявайки ми куп време и нерви по изнасянето ви, — извадих от папката документите.
— Ето копие от иска за развод.
А ето и уведомление с искане да освободите жилището като лица, които нямат нито регистрация тук, нито право на собственост.
Ключалките ще сменя.
Едуард се опита да заеме заплашителна поза, издувайки гърди, за да изригне с поредния цитат.
Направи крачка напред, но стъпи право в отворена кутия с любимите кактуси на майка си.
Той нададе нечовешки вой и се свлече на пода, хванал се за крака, като продупчен балон, от който със свистене излизаше целият му евтин патос.
— Момчето ми! — зави свекървата, хвърляйки се към него, но отново се заплете в огромния си шал и се строполи до него, като с трясък прекатури един фикус.
Хамалите, спогледали се и усмихнали се, мълчаливо започнаха да изнасят куфарите.
Половин час по-късно площадката беше опустяло.
Аз стоях на прага на тихия си, чист апартамент и слушах как долу постепенно заглъхва кавгата на бившия ми съпруг, който обвиняваше майка си за неправилното разположение на енергийните пирамидки.
Момичета, запомнете една проста истина: единственият недвижим имот, който си струва да споделяте с наглеци, е мястото пред входната ви врата.
И то строго от външната страна.
Любовта си е любов, но нотариалният акт за собственост е най-добрият амулет срещу всякакви уроки и паразити!
