На душата ѝ беше тежко и пусто, сякаш нещо вътре в нея се беше пречупило.
Днес Олег каза, че скоро ще се жени.
А само преди година я ухажваше, звънеше ѝ, пишеше ѝ… а после внезапно охладня, сякаш тя никога не е съществувала в живота му.
Тя влезе в апартамента, свали палтото си и внимателно го окачи на закачалката.
— Ох, Катюша си е дошла! — майка ѝ излезе от кухнята, като бършеше ръцете си.
— Приготвих вечеря.
Защо си толкова тъжна?
— Олег ще се жени — спокойно отговори Катя, опитвайки се да не покаже чувствата си.
— Аз те предупреждавах, той не е надежден — веднага рязко каза майката.
— Не ти беше нужна на него, а апартаментът ти.
Запомни: освен на мен, на никого не си нужна.
Иди да вечеряш.
— Благодаря, не ми се яде.
По-добре да полегна… уморена съм.
Катя отиде в стаята си.
Мисълта не я оставяше: „На никого не съм нужна.“
Първо баща ѝ напусна семейството — защото е искал син, а не дъщеря.
После приятелките ѝ една след друга изчезнаха от живота ѝ.
А когато започнаха да се появяват момчета, майка ѝ я убеждаваше, че на тях им трябва само едно, а после ще я изоставят.
В крайна сметка остана само майка ѝ — единственият човек, който я съжаляваше, грижеше се за нея… и я държеше до себе си.
Така всичко си вървеше, докато един ден не ѝ се обади непознат мъж.
— Катя, аз съм баща ти.
Трябва да поговорим.
— Нямаме за какво да говорим.
Ти ни изостави — отговори тя студено и затвори.
Но скоро обаждането се повтори — вече от друг номер.
— Екатерина Виталиевна, моля ви, не затваряйте.
Аз съм лекарят на баща ви.
Той е в болница, състоянието му е тежко.
Много иска да ви види.
— Защо лъжете?
Аз знам, че е здрав.
— Преди беше.
Сега всичко е различно.
Моля ви, елате.
Ще ви изпратя адреса.
Два дни Катя се измъчваше, без да знае как да постъпи.
Страхуваше се да каже на майка си — тя мразеше баща ѝ и всякакви разговори за него завършваха със скандал.
Единственият човек, на когото се доверяваше, беше Полина — нейна приятелка от училище.
— Катя, иди — каза тя.
— Ще видиш как стоят нещата.
Може да ти остави нещо.
— А на мама какво да кажа?
— Кажи, че те пращат в командировка.
Само за един ден.
— Никога не са ме пращали…
— Тогава кажи, че искат да те повишат и заради това трябва да отидеш в Киев.
Ще провериш и ще се върнеш.
— Вероятно така и ще направя…
Майка ѝ се тревожеше, но перспективата за повишение я убеди да пусне дъщеря си.
В клиниката вече чакаха Катя.
Баща ѝ лежеше в самостоятелна стая.
Тя веднага го позна — бяха твърде много прилични.
— Катенце… — усмихна се той.
— Дойдох.
Какво искаше?
— Да поговорим… да поискам прошка.
— Нямам какво да ти прощавам.
Ти сам ни остави.
— Не съм си тръгнал.
Майка ти ме принуди.
— Как така? — Катя го погледна недоверчиво.
— Ако искаше, щеше да останеш.
— Тя ме заплаши, че ще ме вкара в затвора за това, че уж съм те осакатил.
— Какво?! — Катя го погледна смаяно.
— Не съм те докосвал.
Ти сама падна от хълмчето.
Счупи си ръката.
Нали ти остана белег?
Катя машинално прокара ръка по предмишницата си.
Белегът беше там.
— И какво от това?
— Тогава ѝ казах, че ще те взема при себе си, щом тя не те наглежда.
А тя ме заплаши, че ще подаде жалба в полицията.
Не можех да рискувам.
— Не вярвам… мама не е такава.
— Просто не я познаваш.
Тя винаги е мислела за себе си.
Постоянно искаше пари, заплашваше.
Аз заминах, захванах се с бизнес… и не успях да се върна.
Катя мълчеше, без да знае какво да мисли.
— Защо ми го казваш точно сега?
— Искам да ти оставя цялото си имущество.
Миналото не може да се поправи, но мога да ти помогна да живееш по друг начин.
Ти живееш с майка си… а трябва да изградиш собствения си живот.
— Не смей да говориш лошо за мама! — рязко отвърна Катя.
— Тя те направи зависима — тихо каза той.
— Забрани, страхове… Катя, ти трябва да живееш.
— Все едно на никого не съм нужна…
Катя изтича от стаята.
Още в коридора чу:
— На мен си ми нужна…
До асансьора я посрещна лекарят.
— Благодаря ви, че дойдохте.
Баща ви е много слаб.
— Какво му е?
— Бъбреците.
Дълго се бори, но болестта е по-силна.
— Той искаше… аз да стана донор? — попита Катя подозрително.
— Не.
Той забрани дори да се мисли за това.
Каза, че и без това ви е съсипал живота достатъчно.
Катя мълчаливо кимна.
Тя се върна у дома с тежко сърце.
Майка ѝ я посрещна с вечеря.
— Е, как вървят нещата?
— Нищо не е ясно… такива неща не се решават за един ден.
— Яж както трябва — наставнически каза майката.
— Храната трябва да е домашна.
— Не ми се яде…
— Яж насила!
Катя послушно започна да яде.
— Ето така, браво.
Имам такава послушна дъщеря… всички ми завиждат.
Думата „послушна“ заседна в гърлото ѝ.
— Мамо, а откъде ми е този белег? — попита тя, показвайки ръката си.
— Ами била си малка.
Паднала си от хълмчето.
Не си блъскай главата с това.
— Ясно…
На работа Катя неочаквано се приближи до Олег.
— Може ли да те попитам нещо?
Само честно.
— Хайде.
— Защо спря да се срещаш с мен?
Олег се смути.
— Ти си добро момиче, наистина.
Но… майка ти.
С нея е невъзможно.
Тя ми се обади и наговори толкова неща… Разбрах, че тя няма да те пусне.
Ти не живееш своя живот, а нейния.
— Благодаря — тихо каза Катя и си тръгна.
Вечерта тя беше по-спокойна.
— Мамо, в събота с Полина ще ходим в Киев.
— Защо? — наостри се майката.
— Нейна роднина има проблеми.
А и ще обиколя малко магазините.
— Аз и без това ще ти купя всичко!
— Мамо, просто искам малко да се разходя…
— Е, както искаш…
Катя отново отиде при баща си.
— Татко, готова съм да променя живота си.
— Радвам се — усмихна се той.
— Премести се в Киев, работи при мен.
После ще оглавиш компанията.
Мой приятел ще ти помогне.
— А мама?
— Кажи, че си си намерила работа.
И… обърни се към психолог.
Имаш нужда от това.
Разговорът с майка ѝ беше тежък.
Тя плачеше, обвиняваше, плашеше я.
— Кой ще се грижи за теб там?!
— Мамо, ще се справя…
— Обещай, че после ще ме вземеш при себе си!
— Обещавам…
Баща ѝ поживя още половин година и помогна на Катя да стъпи на краката си.
Майка ѝ звънеше всеки ден, оплакваше се, натискаше я чрез съжаление, повтаряше, че освен нея никой не обича Катя.
Но Катя вече знаеше — това не е вярно.
Работата с психолог ѝ помогна да разбере колко силно майка ѝ я е държала до себе си, потискайки нейната личност.
Когато майката осъзна, че губи контрол, вече беше твърде късно.
Нито обажданията, нито скандалите можеха да върнат дъщеря ѝ обратно.
Катя стана самостоятелна.
И за първи път в живота си започна да живее своя собствен живот.
