— Повтори, — казах тихо.
— Прощаваш — оставаш. Не прощаваш — отиваш при майка си. Омръзна ми от тези изяснявания.
— С кого точно?
— С Катя от моя отдел. Нищо сериозно. Така се случи. Ти така или иначе вечно си заета с твоите отчети.
— Игор.
— Какво?
— Първо си почисти след себе си. И нека уточним: ако прощавам — оставам. Ако не — тръгвам си. Така ли?
— Така.
— А има ли трети вариант?
— Какъв пък?
— Този, в който си тръгваш ти.
Той за секунда се смути.
— Какви ги говориш? Това е моето семейство, моят… — той се запъна.
— Чий е апартаментът?
— Наш… тоест, твой. Но така не се постъпва.
— А да изневеряваш по-човешки ли е? — спокойно избърсах масата. — Разлял си кафето.
— Хайде довечера да поговорим нормално. Без емоции… — той грабна ключовете. — Казах ти как ще бъде. Помисли си.
Той внимателно затвори вратата след себе си.
Веднага отворих бележките и съставих план: да извикам майстор, да сменя ключалката, да поръчам кашони, да сменя кода на домофона, да се обадя на Оля.
— Той сериозно ли го каза това? — Оля почти изсъска в слушалката. — „Прощаваш — живеем, не прощаваш — изчезвай“? Той въобще с всичкия ли си е?
— Абсолютно спокоен. Сякаш одобряваше работен график.
— Ти как си?
— Празно ми е. Но без сълзи. Просто списък със задачи.
— Отлично. Тогава по същество: майстор, кашони, документи, снимки на вещите, техниката да се отвърже?
— Да. И още нещо: той не е регистриран при мен. Апартаментът е мой — дарение отпреди брака. И сметките са на мое име.
— Значи няма ти да си тази, която ще си тръгне. Направи всичко бързо. Идвам.
— Не е нужно да ме убеждаваш.
— Аз и не те убеждавам. Идвам с торби.
Писах на работа: „Днес работя дистанционно“.
Поръчах майстор и кашони, обадих се за домофона.
— Ало, майсторе? Можете ли днес да дойдете до два?
— Куриер? Четири кашона, да, качване до етажа.
— Кода на домофона ще сменя утре, ще дойда с паспорта.
Игор написа:
„Ще бъда в шест. Ще поговорим. Без истерии.“
Пуснах самолетен режим.
Майсторът дойде към три.
Направи всичко бързо.
— Да сложим хубава ключалка?
— Да, нормална.
След няколко минути всичко беше готово.
Проверих вратата, подписах се.
Кашоните ги донесоха почти веднага.
Спокойно подредих вещите му: дрехи, обувки, документи, техника — отделно.
Снимах всичко, надписах: „Игор. Лични“.
Обадих се на майка му:
— Ало, Ирина Ивановна, здравейте. Обажда се Даша. Днес Игор ще вземе част от нещата си, останалото ще пренесем утре. Мога да ви ги донеса.
— Даша, вие скарахте ли се? Семейството все пак е труд…
— Това не подлежи на обсъждане. Можете ли да приемете кашоните до шест?
— Добре, донеси ги.
Оля дойде с торби, сладки и чували.
— Какво ще му кажеш, когато дойде?
— Кратко. Без обяснения. Двадесет минути за най-необходимото. Останалото — утре.
— Ще те притиска.
— Нека.
Към шест включих телефона.
Няколко съобщения от Игор, едно пропуснато обаждане от майка му.
Не отговарях.
Той дойде в седем.
Дръпна дръжката — вратата беше заключена.
— Ти какво, смени ключалката ли? — повиши глас. — Отваряй!
— Отварям.
Той влезе и видя кашоните.
— Това какво е?
— Твоите вещи.
— Даша, сериозно ли? Нали казах — ще поговорим.
— Ние говорим. Ти вече нямаш ключове. Днес няма да останеш тук. Искаше яснота — ето ти я. Ти си тръгваш.
— Никуде няма да ходя.
— Ще си тръгнеш. Апартаментът е мой. Плащанията са на мое име. Достъпът до моите сметки е спрян. Ако искаш — наеми си жилище. Или иди при майка си. Или при Катя.
— Това шантаж ли е? Аз нали честно ти казах!
— Това са последиците.
— Даша, почакай… Сутринта прекалих. Този ултиматум е глупост. Но и ти не си идеална. Вечно си заета. А Катя — тя е топла, разбираща…
— Стоп. Нататък не ми е интересно. Имаш двадесет минути. Утре вещите ще ги вземе превозвачът.
— Това е жестоко.
— Това е ясно.
— А ако остана в хола?
— Не.
— Значи ме гониш?
— Имаш избор. Сам си тръгваш.
Той погледна Оля:
— А ти защо мълчиш?
— Тук съм заради Даша. И заради спокойствието, — спокойно отговори тя.
Игор мълчаливо започна да си събира нещата: документи, зарядно, маратонки.
Ключовете не взе.
— Ще ми дадеш ли нови?
— Не.
— Ще видим още кой на кого ще звъни… — измърмори той и си тръгна.
Затворих вратата.
— Дишай, — каза Оля. — И хапни нещо.
— Изядох един банан.
— Това не е храна, но добре. На линия съм.
Когато тя си тръгна, в апартамента стана тихо.
Отвързах телевизора от неговия акаунт, събрах дреболиите му и ги изнесох на балкона.
Никаква суетня, никакво „къде са ми чорапите“.
Сутринта — кафе, работа, отчети.
Обадих се за домофона.
Игор написа:
„Вчера прекалих. Хайде да поговорим.“
Отговорих:
„Ние вече поговорихме.“
Той звънеше — не вдигах.
После:
„Нямам къде да нощувам. При Катя не мога — тя има котка, а аз съм алергичен.“
Изпратих му адрес на евтин хотел и няколко варианта за квартира.
Пуснах „не безпокой“.
Превозвачите дойдоха навреме.
Организирах изпращането на вещите му при майка му.
Следобед смених кода, спрях автоматичните плащания.
Всичко по списък.
Вечерта майка му написа:
— Даша, жените трябва да са по-мъдри…
Отговорих:
— Той няма ключове. Вещите са при вас.
След седмица той ме чакаше пред входа.
— Даша, стига. Наех стая. Хайде да опитаме отново. С Катя всичко е свършено.
— Кога?
— Вчера.
— А преди това?
— При приятели… Не започвай.
— Именно. Аз вече не искам повече „не започвай“. На мен ми трябва нормален живот. Без ултиматуми.
— Това беше грешка…
— Не. Това беше избор.
— Тежко ми е. Парите не ми стигат…
— И на мен. Но аз не съм ти жена.
— Хайде просто да поживеем отделно?
— Не. Развод. Спокойно и без скандали.
— Мога ли да си взема нещата?
— Пиши на Оля.
— Тя ли ти повлия така?
— На мен ми повлия твоят ултиматум. Ти наистина ли мислеше, че ще изляза от собствения си апартамент?
— Мислех, че ще бъдеш мъдра.
— Мъдростта не е да търпиш всичко наред. Това е. Нямам време.
Той постоя малко и си тръгна.
След месец подадохме молба за развод.
Още след месец получихме документите.
Без сцени.
— Може ли да те прегърна? — попита той.
— Не си струва.
— Ти се промени.
— Да. И това ми харесва.
Той си тръгна.
Поех допълнителен проект в работата, купих си хубава прахосмукачка, разместих мебелите, настроих робота прахосмукачка.
В апартамента стана спокойно.
Само моите вещи, моят ред.
Понякога той пишеше.
Веднъж ме поздрави за рождения ден на грешна дата.
Аз просто изключих телефона.
Случайно се срещнахме в магазина.
— Как си? — попита той.
— Добре. Работя.
— Аз… извинявай.
— Прието. Успех.
Тръгнах си.
Вкъщи написах на Оля: „Справих се“.
Тя отговори: „Ти си страхотна“.
Мина време.
Аз имам работа, басейн, уикенди при мама.
Той — своя живот.
Той не беше отчел едно: може да не простиш и да не си тръгнеш.
Може просто да сложиш точка и да продължиш напред.
И това е правилното решение.
