Повече не смятам да мъкна на гърба си нито теб, нито твоите родители! — не издържа Люба.
— Ох, Любонька, а ние пак сме у вас.
Помислих си, защо да се занимавам с вечерята, когато у вас може да се хапне?
Ти винаги имаш всичко приготвено, аз го знам.
Още повече че днес е неделя, та сигурно си се постарала още повече — и си наготвила, и си напекла.
Свекървата говореше с обичайния си медено-сладникав глас, проточвайки думите и лицето си в преситена усмивка.
Днес беше вече петият ден, откакто тя и свекърът идваха тук всеки ден, без да пропуснат, сякаш на столова.
Не, дори като на ресторант, защото предпочитаха да ядат онова, което е по-вкусно и по-скъпо.
— Колко интересно!
Дошли сте?
Пак? — изстреля със злоба Люба, надничайки от хола.
— Каква прелест!
Само че аз нещо не съм видяла на нашата врата табела за обществено хранене.
А вие вероятно я виждате, щом идвате тук като в кафене.
Ах, не, какво говоря!
В кафенето все пак за всичко трябва да се плаща.
Сигурно сте объркали нашия дом с приют, с място, където благодетели хранят клошари и всякакви окаяници.
Всички, които не могат сами да си купят храна!
Така ли?
— Ох, лошо ми е!
Фьодор, дръж ме, падам.
Каква нечувана грубост!
Каква простащина! — занарежда София Романовна, хващайки се за стоящия до нея съпруг.
— Чу ли, Федя?
— Какво си позволяваш, безсрамнице?
В какво си решила да ни обвиняваш? — попита високо свекърът, подпирайки театрално свличащата се на пода жена.
— И къде е синът ни?
Защо допуска такова безобразие?
— Вашият син излезе.
Герман отиде да се проветри.
Явно и на него не му хареса, че вече не искам да мълча и да търпя това унижение, — смело отвърна снаха му.
— Обади се веднага на майка си и ѝ кажи, че днес не ги чакаме, — недоволно каза Люба на мъжа си, която беше решила да отиде с децата на кино, а после да се разходят в парка.
— В смисъл?
Какво се е случило?
Защо не искаш мама и татко да дойдат у нас днес? — учуди се Герман.
— Защото бяха у нас вчера.
Седяха почти цял ден!
И завчера!
И преди три дни — също.
И идваха у нас и преди четири, и преди пет дни!
Ето защо!
Заради техните посещения аз нямам никакви свои работи.
Какво не е ясно?
Само това правя — стоя на печката, слагам масата, а после мия чиниите след всички вас.
Нормално ли е това?
— Да, не мислех, че за теб това е толкова трудно, — обиди се съпругът.
— Майка и баща тъгуват по внуците, искат да са по-близо до тях.
— Толкова по-близо, че твоите родители лишиха собствените си внуци от лятната почивка, за която, между другото, аз изкарвах парите!
Ти както винаги похарчи всичките си дребни доходи за полуживата си кола, а аз мислех за децата! — възмути се жена му.
— Е, защо лишиха?
Защо преувеличаваш!
Просто родителите помолиха да им дадем назаем.
Те нали си купиха апартамент.
Специално търсеха нов, за да живеят по-близо до нас, — разказваше Герман на жена си, сякаш чува това за първи път.
— Фактът си остава факт.
Ти даде всичките ни спестявания и ние с децата не отидохме на почивка.
Така ли е?
— Е, така…
Догодина ще отидем.
Родителите ще ни върнат парите и ще отидем.
Не е нужно постоянно да говориш за това.
Колко може? — реагира недоволно мъжът.
— Децата отдавна са забравили, а ти все още не можеш!
— Добре, ако смяташ, че това е нормално, засега да оставим тази деликатна тема.
Но мен ме интересува друг въпрос.
Колко дълго и най-важното — защо аз трябва да храня твоите родители за своя сметка?
Стигат ми ти и двете деца.
— Смяташ, че да почерпиш родителите, дошли на гости, е нещо нечувано?
— Не, не смятам така, Герман.
И не съм против да почерпя.
Но когато трудоспособни хора се качат на нечий гръб, използват нечия доброта прекомерно и злоупотребяват с гостоприемството — ето това смятам за нещо нечувано.
И дори за истинска наглост.
— Люба, а нищо ли, че сега говориш за моите родители? — попита Герман с капризен и обиден глас.
— А нищо ли, че през последната седмица от жена и майка се превърнах в готвачка и чистачка?
Да не говорим за купищата похарчени пари!
Нали твоята мамичка онзи ден поиска слабо осолена пъстърва.
А татенцето пожела супа с фиде от домашна кокошка.
А после и двамата изведнъж затъгуваха по отдавна забравения вкус на манти с агнешко.
Нищо ли не те смущава, скъпи?
— Имаш намерение да вдигаш скандал?
Що за характер имаш, Люба?
Преди не беше такава!
— Не, какво говориш, защо да вдигам скандал?
Аз само се опитвам да ти напомня, че не умея да печатам пари.
А тези, които изкарвам, искам да харча за своите деца — за сина и дъщерята, на които всеки ден им трябват толкова много неща!
А твоите родители, между другото, и двамата работят.
А баща ти освен това получава и пенсия.
Те какво, не са в състояние да си купят парче пъстърва, домашна кокошка или килограм агнешко, за да си направят за двама манти, без които, видиш ли, животът им направо се сгромолясва?
— Непоносима си!
Дори е противно да те слуша човек.
Упрекваш моите родители с къшей хляб, а те толкова много са направили за нас! — Герман тресна вратата и си тръгна, обиден на жена си.
Люба прекрасно знаеше, че съпругът ѝ е отишъл в гаража, където прекарваше цялото си свободно време.
А за последните му думи дори се усмихна подигравателно.
— Да бе!
Помагали са твоите родители, разбира се.
По-добре изобщо да не ми напомняш за това!
Когато Любов и Герман се ожениха преди десет години, веднага решиха да живеят самостоятелно.
Наеха малък апартамент в покрайнините на града.
Да, там беше неуютно и беше далече до института, където Люба вече преподаваше, след като беше получила диплома по икономика.
Но какво бяха тези неудобства в сравнение с младостта и бушуващите в тях чувства!
Герман започна работа като шофьор в редакцията на вестник, макар че имаше диплома по право.
Той не се тревожеше особено от това, че доходите им едва стигаха да плащат наема и да живеят що-годе поносимо.
Предпочиташе работа, която му е по сърце и не е прекалено уморителна.
— Ще помоля нашите.
Мама обеща да помогне с плащането на апартамента този месец, — смело обещаваше Герман на жена си, когато тя, купила си за пореден път нов скъп костюм или обувки, за да изглежда достойно пред студентите, се тревожеше за безпаричието.
— Да?
Колко хубаво!
Свекървата много би ни помогнала, — радваше се наивната Любов.
Свекърите им даваха пари.
Люба не можеше да поиска от своите.
Баща ѝ беше напуснал майка ѝ и беше създал ново семейство, а майка ѝ сама отглеждаше по-малката непълнолетна сестра на Люба.
Но цялата помощ от родителите на мъжа ѝ беше нож с две остриета.
Първо, София Романовна винаги напомняше на снаха си за дълга, очаквайки да си получи парите обратно.
И то колкото се може по-бързо.
И Люба се извърташе, хващаше допълнителна работа и връщаше парите.
А второ, свекървата си беше взела навик да използва Люба за своите користни цели.
Ту ѝ трябваше да уреди в университета на държавна издръжка и в най-престижния факултет племенника на братовчедка си.
Един мързеливец и двойкаджия.
Ту спешно, вече по време на учебния семестър, да запише сред студентите дъщерята на стара приятелка.
И също по възможност на безплатно обучение.
Ту снаха ѝ трябваше да реши проблема с отсъствията и висящите изпити на немарлив студент — сина на съседите на свекърите.
Люба много се изморяваше от тези разговори, обяснявайки на София Романовна, че няма такива правомощия и възможности.
— Как така?
Ти нали работиш там като преподавателка, не като чистачка!
Щяла си, видиш ли, и дисертация да защитаваш, а отказваш да помогнеш! — възмущаваше се свекървата, без да вярва в искреността на снахата.
Когато Люба разбра, че чака дете, се реши да купи собствен апартамент с ипотека.
До този момент сватбените пари, които тя благоразумно беше сложила в сметка с лихва, вече бяха нараснали осезаемо.
И тя и Герман имаха сумата за първоначалната вноска.
Но и тук не мина без куриози.
София Романовна, знаейки за тези пари, изведнъж поиска да ги дадат назаем за неопределено време на племенницата ѝ Маша, която на осемнайсет години беше решила да се омъжва.
— Брат ми и жена му сега нямат излишни средства.
А аз искам момичето да има достойна сватба, — заяви свекървата на Люба и Герман, които бяха дошли на гости на родителите, за да споделят две добри новини наведнъж — за бъдещото бебе и плановете си да купят собствено жилище.
— Мамо, ти изобщо чу ли КАКВО ти казахме? — учуди се Герман.
— С Люба ще имаме дете.
И трябва да купим апартамент.
Спешно.
Ако дадем парите на Машка за сватбата, така и ще си живеем в онази чужда неуютна гарсониера в покрайнините.
И детето ще заведем там.
Това ли ни предлагаш?
— Не.
Аз само предлагам да помогнете на братовчедка си.
А парите ще ви ги върнат тя и бъдещият ѝ мъж.
Той на Маша е някакъв бизнесмен, забравих какъв.
А и детето ви няма да се роди утре.
Още повече от половин година имате пред себе си.
Така че ще успеете и апартамент да си купите, — разсъждаваше цинично София Романовна.
— Ох, не ме разсмивайте, бизнесмен!
Толкова успешен, че дори за собствената си сватба няма пари? — не замълча разстроената Люба.
— Всякакво се случва.
Значи в момента не е най-добрият период в бизнеса.
А вас трябва да ви е срам да отказвате на близки роднини! — продължаваше свекървата.
Тогава не дадоха пари на никого и купиха апартамента, макар че Герман почти се беше предал и дори се опита да убеди жена си да направи онова, за което го молеше майка му.
Но Люба дори не пожела да го слуша.
Дъщеря си Даша те заведоха в новия, ухаещ на свежест собствен апартамент.
Когато се роди второто дете, Антошка, Люба започна сериозно да говори с мъжа си, че е време да се захване с юридическа практика, защото в семейството катастрофално не достигаха пари.
Тя самата, докато беше в майчинство, използваше всяка свободна минута, за да пише курсови работи по поръчка.
Поне така някак попълваше оскъдния семеен бюджет.
Но Герман не пожела да променя нищо.
Работата като шофьор напълно го устройваше.
— Аз обичам автомобилите.
Разбираш ли, това е моето.
А като юрист няма да мога да работя, това е тежко и скучно.
Пък и нямам опит, навсякъде търсят специалисти с опит.
Изобщо не разбирам защо родителите ме накараха да получавам това образование! — разсъждаваше странно Герман.
Когато Люба излезе от второто майчинство, въздъхна с облекчение.
Най-сетне в семейството с парите стана по-свободно.
Но се появи друг проблем.
Свекърите решиха да сменят жилището си.
Да продадат двустайния си апартамент и да купят едностаен в нова сграда, но по-близо до сина си и семейството му.
На Люба тази идея не ѝ харесваше.
Дори живеейки далеч от тях, свекървата и свекърът непрекъснато пасаха у тях под предлог, че общуват с внуците.
Но при това не само постоянно се хранеха у Люба.
Това още щеше да е половин беда.
Свекървата смяташе, че може да взема от снаха си всичко, което поиска.
Ту се опитваше да грабне със себе си харесалия ѝ по миризма прах за автоматична пералня или, както тя смяташе, вече ненужния им шампоан.
— Той отдавна стои у вас.
Ще го взема, нали?
Защо да се похабява, — разсъждаваше странно свекървата.
Смятайки, че снаха ѝ получава добре в университета, майката на мъжа ѝ отмъкваше всичко, което ѝ попадне пред очите.
Салам или сирене от хладилника, чувал картофи или пакет нови кухненски кърпи, препарат за миене на съдове и дори нови чаши за чай.
— Те не подхождат на интериора на кухнята, — заявяваше компетентно свекървата и прибираше съдовете в чантата.
Свекърите избраха апартамент в нова сграда и парите от продажбата на стария двустаен не стигаха.
— Трябва да помогнем на родителите, — заяви Герман.
— Ще им дадем пари.
— Нямаме излишни.
Тези, които имаме, са за почивката.
Обещах на децата, — отвърна съпругата.
— Люба, разбираш ли, че родителите вече са продали апартамента!
Нямат къде да живеят!
Нима си толкова жестока?
Аз вече им обещах, че ще помогна с пари.
Нека купят апартамента, който са харесали.
— Аз съм против.
Аз и децата чакахме тази почивка.
— Родителите са в безизходна ситуация.
И ние трябва да им помогнем.
Ще върнат всичко.
До стотинка.
Люба разбираше, че скандалите няма да доведат до нищо.
Трябваше да даде тези пари на свекърите.
Но сега много съжаляваше за това.
В разгара на скандала се върна Герман.
— Ето го и синчето.
Сега той ще ти покаже как трябва да се говори с родителите, — вдъхнови се свекърът, щом видя Герман.
— Какво става тук? — попита недоволно мъжът, гледайки жена си.
— Упреква ни с къшей хляб, — каза обидено свекървата.
— И това е твоята жена, майката на нашите внуци!
Коравосърдечна, груба, безсърдечна жена.
И още кандидат на науките!
Да се засрами!
— А от какво да се срамувам? — отново избухна леко поуспокоилата се Любов.
— Ето, моля!
Полюбувай се на съпругата си!
— Да, полюбувайте ми се и ми кажете благодаря.
Всички се впихте в мен като пиявици.
Вашето синче е мързеливец, който през всичките години на брака ни е изкарвал почти два пъти по-малко от мен!
И вие също обичате да се облажвате от чуждото, без изобщо да се притеснявате.
— Ние от всичко икономисваме, да знаеш! — изрече високо свекърът.
— Да!
За да се разплатим с вас по-бързо, — пригласяше на мъжа си София Романовна.
— Вместо да ни дадете тези пари безвъзмездно.
На родителите все пак.
Но не, на вас трябва да ги връщаме.
А откъде да ги вземем?
Имаме нов апартамент.
Там трябват и ремонт, и мебели…
— Безвъзмездно?
Я как заговорихте!
А защо вие, София Романовна, нито веднъж не ни дадохте, на нас младите съпрузи, които тепърва прохождахме, пари безвъзмездно?
На вас винаги трябваше да се връща всяка ваша рубла! — рязко отсече снаха ѝ.
— Не мога…
Не мога повече да слушам всичко това!
Тръгваме си, Фьодор.
Кракът ни повече няма да стъпи тук, — свекървата се обърна към изхода.
— Да, вървете!
И запомнете — моите рамене не са стоманени.
Затова повече няма да нося на гърба си нито вас, нито вашето синче!
Омръзнахте ми! — извика Люба след отиващите си родители на Герман.
От този ден свекърите престанаха да идват у тях.
Герман беше принуден да започне да търси друга работа, такава, на която плащат повече.
Люба му постави ултиматум.
Иначе — развод.
А на свекървата напомни, че разписката за дълга им чака своя час и че трябва да побързат с връщането му.
Люба реши още през зимата да плати лятната почивка за себе си и децата.
За да не посегне повече никой на тези пари.
От този момент нататък ще бъде само така и не иначе!
