— Виталик, вкъщи ли си? — попита гласът на съпругата от слушалката.
— Тогава слез долу и ми помогни.
Торбите с покупки са тежки.
— Всичко е наред, момчета, тя пристигна!
Да сте седели тихо тук!
Сега ще направим изненада на Уляна — каза Виталий със загадъчен глас.
— А може ли да извикаме от прозореца?
И веднага да се скрием, а?
Нека Уля гадае кой я вика.
— В никакъв случай!
Никаква самодейност.
Седете тихичко, докато не се качим в апартамента.
А после вече ще действаме по плана, както съм ви инструктирал — даде указания Виталий.
Леко и енергично, сякаш беше тийнейджър, мъжът слезе по стълбите и излезе на двора, където вече нетърпеливо го чакаше Уляна, върнала се от работа.
— Здравей, скъпа! — Виталий целуна жена си по бузата.
— А какво си накупила?
И то толкова много!
С детско любопитство съпругът започна да наднича в торбите, които стояха в багажника.
— Продукти, какво друго?
Днес ми преведоха премията по картата.
И аз реших, докато има пари, да накупя повече от всичко.
А и ми се приядоха деликатеси.
Отдавна не сме се глезили с нещо необичайно.
Взех червен хайвер и пушена есетра, зеленчуци, скъпи вносни плодове.
И знаеш ли, изведнъж страшно ми се приядоха пресни ягоди.
Разбирам, че са вносни и, разбира се, безвкусни.
Но по някаква причина толкова много ги искам, че просто не мога да го опиша с думи! — споделяше Уляна с мъжа си, докато се качваха на своя етаж.
— Браво!
Много правилно, че си ги купила.
Като ти се иска, трябва да вземеш, не бива да си отказваш.
„Ох, как ще се изненада сега! — мислеше си Виталик със затаен дъх, качвайки се след жена си по стълбите.
— Интересно как ще реагира Уля, ще се зарадва ли, или не?
А и тези вкусотии ще дойдат тъкмо навреме за масата.
Сякаш жена ми е предчувствала!
Браво на нея!”
Когато стигнаха до апартамента, Виталий леко се забави, за да даде възможност на жена си да влезе първа.
В апартамента беше тихо и Уляна все още за нищо не се досещаше.
Но щом домакинята направи първата крачка към хола, от спалнята веднага излязоха към нея, усмихвайки се и едва сдържайки емоциите от срещата, необичайни гости.
— О, Боже!
Вие откъде се взехте тук?! — успя само да произнесе Уляна.
Напоследък Уляна беше в отвратително настроение.
Сякаш всичко наведнъж се беше стоварило върху нея, проблемите се сипеха един след друг.
И животът вече не ѝ се струваше толкова вълшебен, както веднага след сватбата с Виталий.
На работа нещата не вървяха, ръководството я тормозеше и Уляна сериозно обмисляше да напусне.
И да си намери друго, по-удобно място.
А освен това майка ѝ тежко се разболя.
Нуждаеше се от допълнителни изследвания, за да се уточни диагнозата.
Но и без изследвания беше ясно, че майката гасне.
Но най-големият проблем на младата жена беше това, че не можеше да се доближи до мечтата си.
От две години тя и Виталик живееха в брак, а с децата все не се получаваше.
Уляна беше минала през всички лекари, беше се консултирала с професор и с доктор на науките.
Никой не откриваше никакъв проблем при нея.
Всички твърдяха, че трябва да се въоръжи с търпение.
— Така се случва — казваха те.
— Няма деца, а после — изведнъж няколко едно след друго.
— Най-важното е да не се вманиачавате в проблема — съветваше лекарят.
— Няма никакви отклонения нито при вас, нито при съпруга ви.
Така че се радвайте.
А този проблем ще се реши от само себе си.
Ще видите.
Аз вярвам в това, вярвайте и вие.
И още нещо — трябва да се нормализира емоционалният фон.
Защото всички наши проблеми идват от нервите.
Така че се отпуснете и просто живейте.
Наслаждавайте се на живота и на младостта.
И съвсем скоро отново ще се срещнем, но вече по приятен повод.
Виталий окуражаваше жена си, като не без горчивина в душата си отбелязваше колко изгубена беше тя напоследък.
Мълчалива и отчуждена.
— Улечка, защо съвсем се отпусна така?
Ободри се, моля те!
Искаш ли да отидем някъде на почивка?
Да се разсеем, да си починем, да си набавим нови емоции? — предложи веднъж съпругът.
— Не, не искам.
И мама не можеш да я оставиш сама — тъжно отвръщаше Уляна, замислено гледайки в тъмния прозорец.
— Ох, та ние нямаше да отсъстваме дълго.
За седмица.
А за мама ще се погрижи сестра ми Маринка, ако се наложи.
Съгласи се.
Спомни си колко чудесно прекарахме медения си месец на морето? — не се отказваше мъжът.
— Да, там, на морето, беше чудесно — Уляна дори се усмихна в отговор, спомняйки си щастливото време.
— Какви хубави хора срещнахме, Юлия и Андрей.
Помниш ли как ходихме с тях на екскурзия в планината?
И на плажа заедно, а вечер — в ресторанта?
Ох, а колко сме се разхождали заедно!
Цялото крайбрежие обиколихме.
— Разбира се, че помня, мила.
Та нали известно време дори си се чувахме с тях, след като се върнахме у дома.
После обаче някак всичко от само себе си заглъхна.
Е, какво, да не би все пак да отлетим до морето?
— Не, Витал, не сега.
Може би по-късно — усмивката веднага слезе от лицето ѝ, жена му си спомни за болната майка.
Виталий по характер беше упорит, той винаги стигаше докрай.
Затова и в тази ситуация реши да не отстъпва.
Беше нужно не просто да ободри жена си, а буквално да я върне към живота и да вдъхне надежда в угасналите ѝ очи.
Виталий много обичаше своята Улечка.
И изобщо не му беше безразлично какво се случва с нея.
В един момент на мъжа му хрумна една мисъл, която в началото му се стори дори неизпълнима.
Но колкото повече мислеше за нея, толкова по-силно се убеждаваше, че именно така ще постъпи.
Виталий организира всичко удивително бързо.
Дори сам се изненада.
Честно казано, мъжът не очакваше, че хората, към които ще се обърне с молбата си, ще откликнат толкова бързо и толкова охотно.
— Юлия, Андрей? — попита Уляна, изумена и невярваща на очите си.
Тя дори седна на дивана от учудване.
Краката не я държаха.
— Но откъде се взехте тук?
Аз сънувам ли, кажете ми!
— Не, Улянка!
Не сънуваш! — съпрузите се хвърлиха да прегръщат и да разтърсват леко смутената домакиня.
— Благодари на мъжа си — намери ни и ни помоли да дойдем на гости.
А ние не се замисляхме дълго.
Качихме се на самолета и ето ни тук, до теб.
— Боже мой!
Това е някакво чудо!
Хора, толкова се радвам да ви видя!
Вие дори не можете да си представите! — Уляна се просълзи от чувствата, които я бяха препълнили.
— Ох, без сълзи!
Ние не летяхме хиляди километри, за да плачем.
А за съвсем друго.
И аз, и Юлия се радваме много да ви видим отново — бодро произнесе Андрей.
— Да, да!
Все пак имаме какво да си спомним.
А и не би било зле да го повторим! — добави Юлия към думите на съпруга си.
— Хора, а защо не ме предупредихте, че летите?
Щях да се подготвя както трябва — говореше Уляна почти като автомат, все още не съвсем дошла на себе си от такава новина.
— А ние дойдохме изненадващо.
Искахме да те изненадаме.
Признай си, изненадата се получи! — отговори Юлия.
— Да уж… изненада.
— А сега може да планираме нещо за тези три дни.
Ние се измъкнахме при вас само за кратко.
Работа, а и децата оставихме при родителите си — продължи Андрей.
Жените отново се прегърнаха в порив на преливащи емоции и тръгнаха към кухнята да подреждат масата, като едновременно си припомняха приятни моменти от общата почивка.
Точно това искаше да постигне Виталий, като покани на гости добри познати, с които някога бяха прекарали чудесно време на морския бряг.
И бяха щастливи.
Искаше да върне любимата си в онова щастливо време.
За да преживее жена му същите емоции.
А усмивката върху угасналото лице на Уляна беше най-доброто доказателство, че е постъпил правилно.
— Но признай, любима моя, че в това има нещо мистично.
Нали днес си накупила всякакви вкусотии, без още да знаеш, че ще имаме гости? — загадъчно попита Виталий.
— Съвпадение?
Или все пак е проработила интуицията?
— Ох, ами наистина, хора!
Колко е странно! — съгласи се с мъжа си Уляна.
— Торбите ми са пълни с вкусотии.
Точно днес по някаква причина реших да заредя хладилника.
Сега ще сложим масата и ще празнуваме срещата си.
След шумното угощение мъжете започнаха да търсят в интернет къде могат да отидат сред природата за следващите няколко дни.
Така че да прекарат тези дни с полза за душата и тялото.
Бързо намериха чудесен глемпинг, заобиколен от зелени борове и малко езеро.
— Прекрасно!
Тук има и гора, и езеро, където може да се плува.
А и къщичките изглеждат съвсем уютни, има всичко необходимо — каза Андрей, разглеждайки снимките, представени на сайта на глемпинга.
— Разбира се, малко е скъпичко, но затова пък е напълно прилично.
Обади се, Витал, резервирай.
А след това всички заедно се смяха до сълзи на спомените си от общата почивка на морето.
И имаше какво да се помни!
И това как по време на къпане в силни вълни подпийналият Андрей изгуби банските си, и как съпругата му за първи път предпазливо опита миди в ресторанта, а после дълго се смя, защото беше убедена, че ги ядат живи.
— Помниш ли, Уль, че дори ги човърках с вилица, за да проверя дали са живи, или вече не са! — смеейки се, разказваше гостенката.
— А как може това да се забрави!
И сега виждам изплашените ти очи, когато Андрей каза, че е време да опиташ истински миди.
— О, хора, а помните ли как се возихме на банан?
И как ни обърнаха във водата далеч от брега, за да поплуваме в открито море.
А ти, Андрейко, както извика — внимавайте, акули!
И бабичките, които бяха с нас, тогава изпаднаха в паника!
Смях и само смях!
— Помня, как да не помня!
Само не си дадох сметка, че ако нещо стане, щеше да ми се наложи да ги свестявам точно там, в открито море.
Как само пищяха! — с усмивка отвърна Андрей.
— Да, онези прекрасни дни едва ли ще се забравят.
Толкова е хубаво, че се запознахме почти още в първия ден.
А после прекарахме цялото време заедно!
И на плажа, и на екскурзиите, и вечер, и в баровете под открито небе, където звучеше такава омагьосваща музика — замислено произнесе Уляна.
На следващия ден всички заедно тръгнаха извън града, като взеха със себе си храна, напитки и месо за шишчета.
Събираха се да си починат чудесно — да играят на топка, да плуват и да се пекат на плажа до живописното езеро, разположено до глемпинга.
— Ох, хора, колко е хубаво, че ни измъкнахте от нашето ежедневие.
Аз и мъжът ми така и не отидохме никъде след онова пътуване до морето.
Ипотека, проблеми, ту едно, ту друго — разсъждаваше Юлия, плувайки в топлото езеро.
— И ние никъде не ходихме.
Вече две години не можем да си позволим да се измъкнем в отпуска — отвърна тихо Уляна, като престана да се усмихва.
— Въпреки че с Виталя нямаме нито деца, нито ипотека.
— Е, защо си се отпуснала така?
Та аз виждам, че нещо не е наред с теб, Уляш — започна Юлия, когато мъжете отидоха да приготвят шишчетата.
— Ти беше толкова искряща, толкова жизнерадостна.
Не можех да се нагледам на теб.
А какво се случи сега?
— Всичко ми се стовари наведнъж.
Не искам да говоря за това сега.
Защо?
Та нали не за това се срещнахме.
Но най-големия проблем все пак ще кажа.
Много се тревожа, че нямаме деца.
Юлка, ами ако се случи така, че аз изобщо не мога?
И тогава?
Той така ли ще живее с мен от съжаление? — едва не плачеше Уляна, разговаряйки с приятелката си.
— Недей да се навиваш така!
Вземи мен за пример.
И аз не забременях веднага след сватбата.
Всичко се случва точно в момента, в който трябва.
Нито по-рано, нито по-късно.
А твоят Виталий е напълно разумен човек.
И те обича.
Ще чака толкова, колкото трябва — продължи Юлия.
— Стига, Уляна, престани да униваш.
Стегни се, вземи се в ръце и хайде да ядем шишчета.
Мисля, че вече са готови.
Тези два дни сред природата прелетяха като в приказка.
На третия ден, в понеделник, домакините си взеха почивен ден от работа и решиха да покажат на приятелите си своя град.
Развеждаха гостите из най-красивите места, разказваха за историята и забележителностите, а вечерта, преди полета, вечеряха в едно от уютните ресторантчета.
— Благодаря ви, че откликнахте на молбата ми.
Благодаря, че дойдохте, хора — каза Виталий.
— Винаги ще ви чакаме на гости у нас.
Елате пак.
— Не, вие благодарете — измъкнахте ни от вкъщи.
Прекарахме толкова чудесно, че по-добро не ни трябва!
Посмяхме се, посъбрахме спомени, разгледахме с удоволствие вашия град.
А сега вече е ваш ред да дойдете при нас.
Така че ще ви чакаме у дома си по всяко време.
— Слушай, Уля, радост моя, а защо така налиташ на киселите краставички?
И киселото зеле също свърши.
А освен теб никой от нас не яде това „мазеено” мезе! — прошепна Юлия учудено.
— А вчера някой изяде всички ягоди, въпреки че и аз им бях хвърлила око.
Но докато плувах в езерото, от тях не остана нищо.
Хайде, признай си, как се чувстваш?
Може би е време да тичаме за тест?
До аптеката.
— Ох, и аз самата не разбирам защо ми се яде толкова кисело!
И люто!
И всичко необичайно — учуди се Уляна.
— А ти мислиш ли…
— Мисля!
Още как мисля, мила моя!
После ми се обади и ми разкажи всичко, става ли? — весело намигна Юлия на приятелката си.
Гостите заминаха за летището.
А в душата на Уляна беше топло и уютно.
Както не беше било отдавна.
А освен това там се беше настанила надеждата.
— Благодаря ти, любими!
Какъв подарък си ми подготвил.
Тази среща беше като чудо за мен.
Тези хора са страхотни и беше чудесно да се видим с тях! — каза развълнуваната Уляна, прегръщайки съпруга си.
— А на мен повече нищо не ми трябва.
Най-важното е ти, любима моя, да бъдеш щастлива — отвърна Виталий.
А на следващия ден жена му го зарадва с прекрасна новина — скоро ще станат родители!
Всичко се случва навреме, за всичко си има време.
А Виталий винаги беше вярвал, че точно така и ще стане.
